Решение № 9677 от 30.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4950/2011 г.

Решение № 9677 от 30.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4950/2011 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 209 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Богомил Тодоров Рангелов от гр. Бургас против решение № 255 от 28.02.2011 г. постановено по адм. д. № 2452/2010 г. по описа на Административен съд - Бургас. Иска се отмяна на решението, като незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон - чл. 10, ал. 2 от ЗПГРРЛ и чл. 13, ал. 2 от Наредбата на МС издадена на основание чл. 4 от ЗПГРРЛ. Твърди се, че съдът не спазвайки закона неправилно е приел, че не е бил репресиран, поради което моли да се отмени съдебното решение. Ответната страна областният управител на област Бургас не е изразил становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура, счита касационната жалба за неоснователна, като излага подробно мотивирано становище за липсата на законови предпоставки за уважаване на претенцията на касатора. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Съдебното производство е образувано по жалбата на касатора против изричен отказ по чл. 5, ал. 2 от ЗПГРРЛ постановен със заповед № РД-20-1/22.11.2010 г. на областния управител на Бургаска област, с която е отказано да се отпусне еднократно обезщетение на Рангелов. С оспореното съдебно решение Административния съд - Бургас е отхвърлил жалбата, като е приел, че Рангелов не е репресирано лице по смисъла на закона. Съдът се е мотивирал, че този факт е установен с приложените писмени доказателства от които се установява, че жалбоподателя не е правоимащо лице по смисъла на закона. Той е бил осъден по н. д. № 123/1973 г. по описа на Сливенския военен съд, по чл. 372, ал. 2 и по чл. 385 от НК, за които му е било наложено наказание 1 г. и 6 м. лишаване от свобода за това, че системно се е отклонявал от изпълнение на задълженията му по военната служба и за това че неколкократно е отказал да изпълни разпореждане на началниците си. Съдът е приел че от мотивите на присъдата и от правната квалификация на извършеното от него е видно, че не е налице политически елемент, а те са свързани със задълженията му по носене на военната му служба. Решението е обосновано и законосъобразно, поради което следва да се остави в сила. Обосновано съдът е приел, че не са налице предпоставки за признаване на право на обезщетение. След задълбочено обсъждане на всички доказателства съдът е направил обоснован извод, че при изготвяне на оспорения административен акт областния управител е приложил правилно закона. Със ЗПГРРЛ е признато право на обезщетение на визираните в чл. 1 от закона лица, които са били незаконно репресирани поради техния произход, политически убеждения или религия. С изменението на закона от 2006 г. е значително разширен кръгът на правоимащите субекти. От доказателствата по делото се установява, че жалбоподателя е осъден на 1 г. и 6 месеца лишаване от свобода с присъда на Сливенския военен съд № 123/1973 г за престъпления по чл. 372, ал. 2 и чл. 385 от НК, съгласно приложените в делото мотиви на присъдата, като е постъпил в затвора, за изтърпяването й на 20.9.1973 г и е освободен условно предсрочно на 9.7.1974 г. От приложената справка на ТД на НАП Бургас е видно, че на жалбоподателя не е изплащано обезщетение по чл. 1, 2 и 3 от ЗПГРРЛ. От анализа на приложените материали се установява, че жалбоподателя не е правоимащо лице по чл. 5, ал. 3, вр. чл. 2 от ЗПГРРЛ, тъй като няма качество на репресиран по смисъла на чл. 1 от ЗПГРРЛ. Не е налице претендирана от него репресия по някоя от хипотезите в чл. 1, т. 1 - 16 от ЗПГРРЛ. Осъждането му не е свързано с основанията в чл. 1 от ЗПГРРЛ. Поради това, законосъобразно е отказано изплащане на еднократно парично обезщетение по чл. 2 от ЗПГРРЛ. Неоснователно е твърдението, че областен управител не е сезирал централната комисия да се произнесе относно това дали жалбоподателя е репресиран или не. Не е налице основанието на чл. 10, ал. 1 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРЛ за сезиране на централната комисия, тъй като не е налице основанието в ал. 2 на чл. 10 за това - липса на безспорни доказателства в архивния фонд относно репресираното лице, времетраенето или характера на репресията. Представените от Военноисторическия архив доказателства са достатъчни за установяване налице ли е претърпяна репресия по смисъла на чл. 1 от ЗПГРРЛ спрямо жалбоподателя, респективно за признаване на качествата на репресирано лице, каквото в случая безспорно се установява, че не е въз основа на тези доказателства. Ето защо следва да се приеме, че правилно е приложен закона и правните изводи на съда са в съответствие с приложимата правна норма. Законът свързва правото на обезщетение с наличието на точно определени предпоставки, установяването на които е в тежест на лицата по чл. 2, ал. 1 от ЗПГРРЛ. В настоящия случай претенцията на жалбоподателя не е доказана както в административното така и в съдебното производство, поради което и съдебното решение се явява правилНо по делото и законосъобразно постановено. Водим от горното, Върховният административен съд - III отделение, на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 236 от АПК