Решение № 10235 от 27.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8825/2009 г.

Решение № 10235 от 27.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8825/2009 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "ФОМ" ЕООД - гр. Перник, чрез пълномощника - адв. Й. Златарев, против решение № 246 от 15.01.2009 г., постановено по адм. дело № 2533 от 2005 г. по описа на Софийския градски съд - административно отделение, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против данъчен ревизионен акт (ДРА) № 668 от 10.09.2004 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 753 от 28.03.2005 г. на директора на РДД - гр. София, в частта относно отказано право на данъчен кредит за периода м. 02.2004 г. по фактура № 53 от 17.02.2004 г., издадена от "ПКБ 1989" ЕООД. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата, моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което да бъде отменен ДРА. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. София при ЦУ на НАП, заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът правилно е отхвърлил жалбата против ДРА, след като не е установено наличие на предпоставките за признаване на правото на данъчен кредит. Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбата, наведените в нея касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: За яснота и избягване на повторения следва да се има предвид, че навсякъде в мотивите на решението по-долу са цитирани разпоредбите на ЗДДС, обн., ДВ, бр. 153 от 1998 г., с последващи изменения и допълнения, отм. с ДВ, бр. 63 от 2006 г., в сила от 1.01.2007 г., който е бил приложим към ревизираните периоди. С обжалваното решение на Софийския градски съд - административно отделение, е отхвърлена жалбата "ФОМ" ЕООД - гр. Перник, против данъчен ревизионен акт (ДРА) № 668 от 10.09.2004 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 753 от 28.03.2005 г. на директора на РДД - гр. София, в частта относно отказано право на данъчен кредит за периода м. 02.2004 г. по фактура № 53 от 17.02.2004 г., издадена от "ПКБ 1989" ЕООД. За да постанови това решение, съдът е приел, че с ДРА законосъобразно е отказано право на данъчен кредит по процесната фактура, тъй като тя не отговаря на изискването на чл. 8, ал. 1, т. 76 ЗСч (отм.) - не е посочено натуралното и стойностното изражение на стопанските операции. Същевременно не е доказано, че представеното приложение № 1 към договор № П-001 е именно цитираният във фактурата опис, доколкото посочената в договора цена без ДДС е различна от тази по фактурата. Предвид това съдът е посочил, че процесната фактура не отговаря на изискванията на ЗСч (отм.) и на ЗДДС, поради което не е налице условието на чл. 64, ал. 1, т. 6 ЗДДС, и е отхвърлил жалбата. По отношение на останалите основания, на които данъчните органи са отказали правото на данъчен кредит, съдът е приел същите за недоказани. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е правилно като краен резултат, макар и не точно по изложените от съда съображения. Съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора, но неправилен е изводът му относно приложението на разпоредбата на чл. 65, ал. 4 от ЗДДС, доколкото според съда е установено, че начисленият по процесната доставка данък и по предходните такива е заплатен по ДДС-сметката на доставчика. Според съда, след като има заплащане по ДДС-сметка на доставчика, то на основание чл. 65, ал. 8 ЗДДС се изключва приложението на чл. 65, ал. 4 ЗДДС. Както много пъти Върховният административен съд е споменавал в своите решения, разпоредбата на чл. 65, ал. 8 ЗДДС има предвид внасяне на данъка по реално осъществени доставки, каквато не е настоящата хипотеза. В случая от доказателствата по делото се установява, че има само префактуриране на една и съща стока, издаване на фактури и счетоводно отразяване, но не и реално прехвърляне на собствеността на стоката, която поначало е била с незначителна стойност (тъй като се касае за моделна екипировка, произведена преди 1990 г.), като с извършеното прехвърляне по документи е била увеличена значително стойността й и съответно претендираният данъчен кредит. Данъчният орган, за да откаже правото на данъчен кредит на жалбоподателя, освен на неизправността на фактурата, по която се претендира данъчен кредит, за която е приел, че не отговаря на изискванията на чл. 7 ЗСч (отм.), се е позовал и на липсата на доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС. В този смисъл реално изпълнената доставка на стоки, посочени във фактурите, подлежи на доказване, независимо че от формална страна са изпълнени останалите изисквания по чл. 64, ал. 1 ЗДДС. Доказателствената тежест за това се носи от ревизирания субект, който е декларирал право на приспадане на данъчен кредит по тази фактура. Този извод произтича от основния принцип за разпределяне на доказателствената тежест, според който всяка страна следва да докаже фактите, от чието настъпване черпи изгодни за себе си правни последици. Данъчната фактура представлява частен свидетелстващ документ, поради което не се ползва с материална доказателствена сила. Затова, независимо че фактурите са издадени от доставчика и че са изпълнени формалните изисквания по счетоводното им отразяване и за начисляване на ДДС от доставчика, тези фактури не доказват, че удостоверените с тях доставки на стоки са действително осъществени, т. е. че съдържанието на фактурите съответства на обективната действителност. В тази връзка следва да се отбележи, че по смисъла на чл. 6 ЗДДС доставка е прехвърлянето на собственост върху стока или други вещни права върху стока, когато се извършват срещу насрещна престация на основание сключена сделка или с цел такава да се сключи. От определението е видно, че специалният данъчен закон прави разлика между "доставка" и "сделка", и доколкото съдържанието на тази разлика може да се извлече от разпоредбата, то се налага изводът, че под "сделка" се има предвид смисълът на това понятие според гражданското и търговското право - юридически факт, който включва волеизявления на едно или повече лица и поражда определеното в тези волеизявления гражданскоправно действие. За да е осъществена доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС, е необходимо освен сключването на сделка или намерение такава да се сключи да бъде прехвърлена собственост върху стока срещу насрещна престация. В конкретния случай от цялостния доказателствен материал по делото може да се направи извод, че не е осъществено прехвърляне на собственост по веригата от доставки, а само префактуриране и издаване на фактури, което не е доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС, респективно - не е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 24 ЗДДС и не е осъществена облагаема доставка по чл. 32 ЗДДС. Предвид това за жалбоподателя по процесната фактура не е налице основание за признаване на правото му на данъчен кредит. Наред с това правилни са съображенията на съда, че и фактурата, по която се претендира правото на данъчен кредит, не отговаря на изискванията на чл. 7 ЗСч (отм.), тъй като липсва индивидуализация на предмета на стопанската операция. Предвид изложеното и тъй като не са налице твърдените касационни основания за отмяна, следва решението да бъде оставено в сила. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,