Решение № 6196 от 9.6.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие срещу Решение 4198/23.06.2022 г., постановено по адм.д. 8667/2021 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменен по жалба от Брайков Пропърти 2 ЕООД, [ЕИК], Акт за установяване на публично държавно вземане 01-2600/4861 от 14.07.2021 г., с който на дружеството е установено публично държавно вземане в размер на 10 971,31 лева. Касаторът твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е явно необосновано. По-конкретно оспорва изводите на съда относно материалната незаконосъобразност на обжалвания акт. Посочва, че спор по фактите относно заявяване на подпомагането не е повдиган. Съдът правилно приел, че първата година от поетия от дружеството петгодишен ангажимент е 2014 г., а неподаването на заявление за подпомагане за 2016 г. е породило задължение за възстановяване на получените компенсаторни плащания в определен процент съобразно годината на прекратяване на участието в мярката. Макар в акта за установяване административният орган неправилно да определил, че първата година е 2013 г., това не било съществен пропуск, тъй като определяло задължението за възстановяване в по-малък и по-благоприятен за дружеството размер. Оспорва и изводите на съда, че преди издаването на акта за установяване на публично държавно вземане е следвало да се издаде акт за прекратяване на многогодишния ангажимент. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да бъде потвърден актът, претендира и присъждане на съдебно-деловодни разноски. Ответникът в касационното производство Брайков пропърти 2 ЕООД гр. София счита решението за правилно и законосъобразно. Посочва, че според чл. 14, ал. 1, т. 1-4 от Наредба 11/03.04.2008 г. земеделските производители имат задължение за подаване на заявление в рамките на всяка година след първото компенсаторно плащане, от което се определя и годината, в която е прекратено участието в мерките. В случая административният орган неправилно определил първата година на ангажимента и така издал незаконосъобразен акт. Намира за правилен и извода на съда, че преди издаване на акт за установяване на публично държавно вземане е било необходимо издаване на акт за прекратяване на ангажимента. Моли решението да бъде оставено в сила и в полза на дружеството да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение, че жалбата е основателна. Посочва, че спор по фактите не е имало и според доказателствата първата година на поетия ангажимент е 2013 г., макар за нея да е получено 0 лева компенсаторно плащане. Налице са били основанията за изключване от подпомагане по чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба 11 от 2008 г., и за възстановяване на получените компенсаторни плащания, като определеният от административния орган размер за възстановяване бил по-благоприятен за дружеството. Изводът на съда за необходимост от предхождащо прекратяване на ангажимента не съответствал на текста на чл. 14, ал. 1 от Наредбата и бил в противоречие с принципите на бързина и процесуална икономия и с преобладаващата практика на ВАС. Пледира решението да бъде отменено и да бъде постановено друго по същество, с което жалбата срещу акта за публично държавно вземане да се остави без уважение. Върховният административен съд, състав на VІІІ отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е било образувано за разглеждане на жалбата на Брайков Пропърти 2 ЕООД, [ЕИК], срещу Акт за установяване на публично държавно вземане 01-2600/4861 от 14.07.2021 г., с който на дружеството е установено публично държавно вземане в размер на 10 971,31 лева. От събраните доказателства, съдът е установил от фактическа страна, че дружеството било регистрирано с УРН [номер] и подало за кампания 2013 г. заявление за регистрация на 05.06.2013 г. и заявление за подпомагане с УИН [номер] по Схема за единно плащане на площ по мярка 211 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони За 2013 г. дружеството не получило финансово подпомагане. Подпомагане със сумата 8 340,03 лева получило за първи път през 2014 г., когато подало заявление за подпомагане с УИН [номер]. За 2015 г. дружеството също подало заявление и било подпомогнато със сумата 13 602,59 лева. В производството не е било спорно, че за 2016 г. дружеството не е подало заявление за подпомагане. След установяване на това обстоятелство било образувано производство за издаване на акт за установяване на публично държавно вземане и било уведомено дружеството, че поради неспазване на изискванията на чл. 4 от Наредба 11/03.04.2008 г. следва да възстанови на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от същата наредба сума в размер на 10 971,31 лева, представляващи 50 % от получената субсидия по мярка 211 поради прекратяване на участието му в мярката след третата година от поетия ангажимент. Дружеството не подало възражения. Издаден бил обжалваният пред първата инстанция административен акт, с който Брайков пропърти 2 ЕООД било изключено от подпомагане и му било определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в посочения по-горе размер и основание. При така установените факти, съдът е приел от правна страна, че актът е издаден от компетентен орган, на който надлежно е делегирано правомощие от изпълнителния директор на ДФ Земеделие Приел е, че актът е в законоустановената форма и съдържа правните и фактическите основания за издаването си, както и мотиви, не е констатирал нарушения на административнопроизводствените правила. Във връзка с материалната законосъобразност на акта съдът е приел, че актът е издаден при прилагане на разпоредбите на Наредба 11/03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 и мярка 212 от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. Приел, че спорен чл. 4, ал. 1, т. 3 от наредбата кандидатите за подпомагане са длъжни да подават заявление за подпомагане всяка година след първото компенсаторно плащане. С това плащане започва поетият петгодишен ангажимент по мярка 211, а не с подаването на заявление. Предвид това съдът е посочил, че административният орган неправилно е приложил чл. 14, ал. 1, т. 3 от наредбата, според който земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент дължи възстановяване на 50 % от получените до момента компенсаторни плащания, ако ангажиментът е прекратен след третата година. Тъй като дружеството получило първо компенсаторно плащане през 2014 г., в действителност ангажиментът бил прекратен след втората година, поради което неправилно бил приложен чл. 14, ал. 1, т. 3 от наредбата. Съдът е посочил още, че прекратяването на многогодишния ангажимент е материалноправно изискване за издаване на акта за установяване на публично държавно вземане. Това в случая било направено със самия акт за установяване, вместо с влязъл в сила акт за прекратяване. С тези мотиви съдът е отменил обжалвания акт. Касационният състав възприема изцяло установеното от първоинстанционния съд от фактическа страна и споделя мотивите му, към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК. Както правилно е приел административният съд, началото на задължението за подаване на заявления за подпомагане се поставя с първото получено компенсаторно плащане, от когато се отчита първата година от ангажимента, съгласно ясния текст на чл. 4, ал. 1, т. 3 от наредбата. Неоснователни са твърденията, че тъй като определеният размер на подпомагането за възстановяване в обжалвания акт е по-нисък от размера, който би бил определен ако за първа година на ангажимента е била приета годината на първото плащане, а не годината на подаване на първото заявление, това било по-благоприятно за дружеството и не представляващо съществено нарушение. Административният орган е издал незаконосъобразен акт, като неправилно е приложил към установените и безспорни факти друга разпоредба от наредбата, вместо тази, която регламентира размера за възстановяване при прекратяване на ангажимента след втората година. Ето защо не може да се позовава на това, че определеният от него при неправилно приложение на материалноправната норма размер е по-благоприятен за дружеството, отколкото това, което реално би дължало при правилно прилагане на закона. По тези съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение не страда от пороците, изложени в касационната жалба, и следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. При този изход от производството, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в касационната инстанция разноски съобразно направеното искане и представения списък, в общ размер 200 (Двеста) лева. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, тричленен състав на VІІІ отделение,