Решение № 5024 от 24.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1458/2017 г.

Решение № 5024 от 24.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1458/2017 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Боян Магдалинчев Производството е по чл. 237 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на Л. Е. С. от [населено място], за отмяна на основание чл. 239, т. 1 от АПК на влязлото в сила Определение № 9978/26.09.2016 г. по адм. дело № 9821/2016 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, седмо отделение, с което е оставено в сила Определение № 3933/11.07.2016 г. по адм. дело № 5319/2016 г. по описа на Административен съд С.-град. Т. в искането са за наличието на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на молителя. Като такива сочи Решение рег. № 812104-197/12.12.2016 г. на МВР и писмо на ДПУБ, рег. № х-8587/28.11.2012 г. Твърди, че в посочените доказателства е документирано задължение на директора на Столична дирекция на вътрешните работи да разкрие каси за плащане в брой на дължимите държавни такси, което не е извършено и е налице мълчалив отказ за предоставяне на административна услуга по издаване на български документи за самоличност по процесното заявление. Ответната страна – директорът на Столична дирекция на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител в писменото си възражение от 18.01.2017 г. и в писмени бележки от 10.03.2017 г. изразява становище за неоснователност на искането за отмяна по съображение, че не са налице основанията за това по чл. 239, т. 1 от АПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав, намира, че искането е подадено от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 240, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество е неоснователно по следните съображения: Производството пред Административен съд С.-град е било образувано по жалба на молителя, против отказ за издаване на документ за самоличност- лична карта и паспорт на български гражданин по заявление вх. № 513000-3913/01.03.2016 г., подадено чрез директора на Столична дирекция за вътрешните работи до директора на Дирекция "Български документи за самоличност" при МВР. С Определение № 3933/11.07.2016 г. по адм. дело № 5319/2016 г. по описа на Административен съд С.-град, съдебното производство е прекратено, като е прието недопустимост на жалбата поради неотстраняване на констатирани нередовности в подаденото от Л. С. заявление- незаплащане на дължимата държавна такса, вследствие на което липсата на мълчалив отказ за издаване на документи за самоличност. С определението, чиято отмяна се иска, тричленният състав на Върховния административен съд е възприел изложеното от първоинстанционния съд, като е посочил, че липсва годен за оспорване административен акт, тъй като оспореното писмо рег. № 513000/7564/28.04.2016 г. на директора на СДВР, с което молителя е бил уведомен за способите за заплащане на дължимата държавна такса, е част от процедурата по издаване на искания административен акт, което според разпоредбата на чл. 21, ал. 5 от АПК, не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, от една страна, и от друга страна, че поради неплащане на таксата, не е формиран мълчалив отказ на административния орган по подаденото от С. заявление за издаване на исканите документи за самоличност. Съгласно чл. 237, ал. 1 от АПК, на отмяна подлежат влезлите в сила определения с които се прегражда развитието на делото. Основание за отмяна по чл. 239, т. 1 от АПК е налице, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. При отмяната по реда на цитираната разпоредба се касае до непълнота на фактическия или доказателствения материал, която се разкрива след влизането в сила на съдебния акт, но която не се дължи на процесуално нарушение на съда или на небрежност на страната. Писмените доказателства, на които страната се позовава следва да са нови, т. е. да не са били включени във фактическия материал по делото докато е било висящо. Отделно от това, необходимо е за тези писмени доказателства страната да не е знаела, или макар и да е знаела, да е била в обективна невъзможност и след полагане на нормално дължимата грижа за доброто водене на делото, да може да се снабди с тях и ги представи по делото до приключване на устните състезания. В конкретния случай, представените Решение рег. № 812104-197/12.12.2016 г. на МВР и писмо на ДПУБ, рег. № х-8587/28.11.2012 г. нямат характера на нови писмени доказателства от съществено значение за делото по смисъла на чл. 239, т. 1 от АПК. Те не представляват официални документи, издадени от компетентните органи по смисъла на чл. 179, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и нямат характера на официални преписи по смисъла на чл. 183 от ГПК, и не могат да обосноват нови факти, които са от съществено значение за делото и не са били известни на страната в хода на съдебното производство. Молителят ако е считал, че същите са от съществено значение за правилното разрешаване на спора по адм. дело № 9821/2016 г. на ВАС е следвало да ги представи като положи дължимата от него грижа за доброто водене на делото, за което следва да понесе неблагоприятните последици от неизгодните съдебни актове. Отмяната по чл. 239, т. 1 от АПК, не е средство за поправяне на допуснатите от страните грешки при попълване на делото с факти и доказателства. С оглед на изложеното Върховният административен съд, петчленен състав – II колегия намира, че не са налице основанията по чл. 239, т. 1 от АПК за отмяната на влязлото в сила Определение № 9978/26.09.2016 г. по адм. дело № 9821/2016 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, поради което искането за отмяна като неоснователно следва да бъде отхвърлено. При този изход на спора, следва да бъде уважена претенцията на ответната страна, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК (изм. – ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г.) и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, молителят Л. С. следва да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 244, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд - петчленен състав на Втора колегия