Решение № 13268 от 19.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4839/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на туризма срещу Решение 4558 от 10.02.2025 г., постановено по адм. д. 2998 по описа на Административен съд София град за 2024 година, с което министерството е осъдено да заплати на М. П. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 2000 лв., причинени ѝ от незаконосъобразната, издадена от министъра на същото министерство Заповед РД-02-33-74/04.05.2022 г.. Касаторът Министерство на туризма, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретните доводи в жалбата са за неприложимост на чл. 1 ЗОДОВ и за неправилен извод на съда за наличието на претърпени неимуществени вреди от М. П.. Иска се отмяната на решението и се претендират разноски. Ответникът М. П. чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Върховната касационна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена при съобразяване на процесуалните предпоставки за нейната допустимост. Разгледана по същество, е неоснователна. Пред Административен съд София-град е предявен иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно прекратяване на служебно правоотношение. Установено е, че със Заповед РД-02-33-74 от 04.05.2022г., издадена от министъра на туризма е прекратено служебното правоотношение на М. П.. Тази заповед е отменена със съдебно решение, влязло в сила на 23.05.2023 г. Съдът е събрал и обсъдил писмени доказателства и свидетелски показания от двама бивши колеги на ответницата относно физическото и душевното състояние на последната за процесния период от издаване на заповедта до нейната отмяна. Установено е, че тя е претърпяла негативни емоции, изразяващи се в битов дискомфорт, предвид липсата на трудови доходи; обичайни притеснения от несигурното бъдещо намиране на работа по специалността [заличен текст]; огорчение от проявеното спрямо нея негативно отношение, предвид прекратяването на служебното ѝ правоотношение. Въз основа на това съдът е счел иска за частично основателен. Приел е настъпването на неимуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Определил е обезщетение, позовавайки се на чл. 52 ЗЗД, като за справедливо такова е счел сумата от 2000 лв. Решението е правилно. Материалният закон е правилно приложен и крайните изводи на съда са обосновани, на база на доказателствата и нормалната житейска логика. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Съгласно Тълкувателно решение 4 от 06.11.2023 г. по тълк. дело 4/2022 г., ОСС на ВАС, I и II колегия, разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е приложима за обезщетение за неимуществени вреди от отменена като незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебно правоотношение. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди урежда на законово ниво общия принцип, прогласен в чл. 7 на Конституцията на Република България за отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. От субективна страна конституционният принцип има всеобщ характер, действа спрямо всички и трябва да се прилага за всички онези, които съответстват на характеристиките, които го определят. Държавата отговаря винаги по реда на ЗОДОВ, когато вредите са причинени при условията на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, което изключва възможността обезщетението да се търси по общия ред, съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично исковете, съдът е счел, че те са основателни и доказани, въз основа на събраните доказателства. Касаторът Министерство на туризма не е въвело като касационно основание съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а това основание не се обсъжда служебно от касационната инстанция. При събрания доказателствен материал, изводите на съда са логични и обосновани. Що се отнася до размера на обезщетението, настоящата инстанция намира същият за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка съдът е съобразил събраните писмени и гласни доказателства, като е установил обективното състояние на касатора М. П.. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, съдът се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с периода, за който се твърди, че е претърпяно увреждането, продължителността на увреждането и отражението му върху ищеца, който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти, надлежно обсъдени от съда, и се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Отчита се характерът на търпените негативни преживявания и тяхното отражение върху личния живот и здравословното състояние на М. П.. Решението се преценява от настоящия състав като правилно. Предвид гореизложеното, касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора разноски на касационния жалбоподател не се дължат. На ответницата се дължат разноски. По делото те са доказани в размер на 2000 лв, докато минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно чл.8, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 500 лв. При направеното възражение от противната страна за прекомерност на адвокатския хонорар, и предвид фактическата и правна сложност на делото, която не е висока, разноските следва да бъдат намалени и присъдени в размер на 1000 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,