Решение № 9684 от 16.10.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Ш. Алсбей, с [ЕГН], с адрес гр. София, [улица], подадена чрез пълномощника адв. Г. Тодорова, срещу Решение 6268/28.10.2022 г., постановено по адм. дело 4469/2022 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на лицето против Ревизионен акт (РА) Р-22221021002978-091-001/17.12.2021 г., издаден от органи по приходите, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика ( ОДОП ) София при ЦУ на НАП. В касационната жалба се изтъкват доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подробно изложение оспорва решаващия извод на административния съд, според който получената от лицето сума представлява обезщетение за пропуснати ползи/неустойки с такъв характер. Моли за отмяна на атакуваното решение и за постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отменен ревизионният акт. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът Директорът на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, чрез пълномощника юрк. Дечева, в съдебно заседание оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият тричленен състав съобрази следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е бил РА Р-22221021002978-091-001/17.12.2021 г., издаден от органи по приходите, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, с който по отношение на Ш. Алсбей са установени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2016 г. в размер на 45 838,20 лв. главница и 21 532,94 лв. лихви. В хода на ревизията приходните органи са установили, че през 2016 г. лицето е получило суми по банкови сметки в размер на 201 610,50 лв. и 149 996,00 евро с основание на преводите от името и за сметка на Партинвест ООД по арбитражно решение 8000/2016 г. , или общият размер е с левова равностойност 494 977,18 лв. Получената сума е възприета като получено обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на договор по вина на възложителя Партинвест ООД, поради което са определени допълнителни задължения на основание чл. 35, т. 1 от ЗДДФЛ. При съобразяване с установената фактическа обстановка, след извършена съдебна проверка съгласно изискването на чл. 168 във вр. с чл. 146 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 2 от ДОПК, административният съд е достигнал до извод за законосъобразност на оспорвания ревизионен акт, като е отхвърлил жалбата на дружеството. Прието е, че с решението на арбитражния съд (л. 83) Партинвест ООД е осъден да заплати в полза на В. Тодорова и Ш. Алсбей сума в общ размер от 989 800,00 лв., от които 50 000,00 лв. главница, представляващо дължимо и неизплатено възнаграждение по Договор за предоставяне на бизнес услуги от 13.06.2012 г., 900 000,00 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди съгласно чл. 7 от Договора за периода 09.08.2012 г. 09.10.2016 г., ведно със законната лихва от постановяване на арбитражното решение до окончателното погасяване на задължението, както и 39 800 лв. разноски за арбитражното производство. От правна страна е прието, че е без значение дали се касае за обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение или за пропуснати ползи, тъй като и в двата случая се касае за имуществени вреди. Според съда ЗДДФЛ е специален закон спрямо ЗЗД, поради което и с оглед текста на чл. 35, т. 1 от ЗДДФЛ следва да се приеме, че полученото от Ш. Алсбей обезщетение е облагаемо. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, като е засегнато от сочените от касатора пороци. На първо място, противно на мотивите на административния съд, характерът на изплатеното обезщетение съобразно ЗЗД е от значение за облагането по ЗДДФЛ. В конкретния случай, видно от Арбитражно решение 8000/20.10.2016 г., искът е с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение второ от ЗЗД във вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди. Според Тълкувателно решение 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по т. д. 3/2012 г., ОСГТК, неточното изпълнение на договорните задължения поражда правото на кредитора да иска от длъжника изпълнение заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, регламентираща обема и границите на отговорността за вреди от виновно неизпълнение на договорните задължения, обезщетението обхваща всички причинени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, като при недобросъвестност на длъжника обезщетението обхваща всички преки и непосредствени вреди. Според посочената разпоредба, подлежащите на обезщетяване имуществени вреди са два вида претърпяна загуба и пропусната полза. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика, пропуснатата полза се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора. Установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването ѝ, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Само ако бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника. Второ, съдът е следвало да съобрази основанието за изплащане на обезщетението чл. 7 от сключения между страните договор (л. 81), съгласно който в случай че някоя от страните не изпълни задълженията си в срок, тя дължи на другата обезщетение за имуществени вреди (неустойка за неизпълнение) в размер на 18 000 лв. за всеки месец забава. Съобразно арбитражното решение, от което се установява, че е налице пълно неизпълнение на договора от страна на възложителя Партинвест ООД, и съобразно обективираната от страните воля в чл. 7 на Договора, настоящият касационен състав приема, че се касае за имуществени вреди поради неизпълнение на договорно задължение, като уговорената неустойка има санкционен характер и определен размер, който не се нуждае от доказване, поради което няма как да се приеме, че става въпрос за пропуснати ползи. Съобразно изложеното до момента следва еднозначен извод, че полученото обезщетение има характер на обезщетение за имуществени вреди в резултат на реализирана договорна отговорност, което не подлежи на данъчно облагане, като съображенията за това са следните: Съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗДДФЛ облагаеми по този закон са доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице през данъчната година, с изключение на доходите, които са необлагаеми по силата на закон. Кои са необлагаемите доходи предвижда чл. 13 от ЗДДФЛ, като в т. 13 от ал. 1 законът изрично регламентира, че не са облагаеми обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, с изключение на обезщетенията за пропуснати ползи. Съответно разпоредбата на чл. 35, т. 1 от ЗДДФЛ изрично регламентира облагаемост на обезщетенията за пропуснати ползи и неустойки с такъв характер, т.е. ЗДДФЛ прави разграничение между видовете имуществени вреди, противно на мотивите на административния съд. Съответно, доколкото в случая не се касае за пропуснати ползи, полученото обезщетение от Ш. Алсбей е необлагаемо по силата на чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗДДФЛ. В заключение като е отхвърлил жалбата на лицето против ревизионния акт и е приел, че определените задължения са законосъобразни, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отменен ревизионният акт. По разноските: При този изход на спора и навременна претенция, подкрепена с доказателства и при липса на възражение за прекомерност, в полза на касатора се следват разноски в пълния претендиран размер. Съгласно представен от страната списък по чл. 80 от ГПК (л. 22), общият размер на сторените разноски за двете съдебни инстанции възлиза на 4 750 лв., от които 10 лв. за платена държавна такса за първоинстанционно оспорване (л. 3), 2 400 лв. за адвокатски хонорар за първата инстанция съгласно фактура (л. 23) и банково извлечение (л. 24), 540 лв. за държавна такса за касационно оспорване (л. 7) и 1 800 лв. за адвокатски хонорар за касационната инстанция съгласно фактура (л. 25) и банково извлечение (л. 26). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,