Решение № 10777 от 7.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 701/2018 г.

Решение № 10777 от 7.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 701/2018 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. от [населено място], [община], обл. Русе, чрез процесуалния й представител адв. Везирова, срещу Решение № 34/24.10.2017 г. на Административен съд – Русе по адм. дело № 214/2017 г., с което е отхвърлено оспорването й на Заповед № 5/15.07.2016 г. на кмета на община Иваново, нареждаща премахването на незаконен строеж "Стопанска постройка", находящ се в УПИ VII-203 в кв. 19 по плана на с. Красен, общ. Иваново. Ответникът – кметът на община Иваново, изразява становище за правилност на атакуваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответниците Д. Й. и К. Б. не изразяват становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Спорният строеж представлява стопанска сграда, изградена и използвана като работилница (за каменоделски услуги) в периода 1954-1955 г. с инкорпорирани към нея пристроявания, изградени след 1987 г. В приблизителните размери, установени по констативен акт, постройката съществува и към момента и е със стопанско предназначение без изявени селскостопански функции или такива за работилница. В този смисъл същата представлява допълващо застрояване в имота. Първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото в съответствие със събраните доказателства – писмени и гласни, като според тях постройката с описаните в заповедта параметри представлява строеж по дефиницията на § 5, т. 38 ДРЗУТ. След като се касае за строеж, включително такъв на допълващото застрояване – стопанска постройка, то за изграждането му се изисква издаване на разрешение за строеж, както по сега действащите правила, така и по действалите към установената със свидетелските показания приблизителна година на построяване – както на частта, която е била работилница през 1954-1955 г., така и на пристроените и инкорпорирани в постройката части след 1987 г. При липсата на изричен разрешителен акт от главния архитект на общината строежът е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Търпимостта на строежа, която би осуетила премахването му, е изключена по следващите съображения. Доколкото строежът – основната част от него, е от 1954-1955 г., по отношение на търпимостта му е приложима разпоредбата на § 16, ал. 1 ПРЗУТ. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че търпимостта се преценява алтернативно или към момента на построяване или към настоящия момент съобразно съответствието на строежа с действащите към тези периоди ПУП или правила и норми по устройство на територията. В конкретния случай се установява, че спорният строеж по действащия и към момента ПУП от 1987 г. е нанесен в плана. По правилата и нормите по устройство на територията, действали както към момента на построяването му през 1954-1955 г., така и според действащите към настоящия момент правила, строежът не е допустим. Неговата търпимост следва да бъде разгледана в две възможни хипотези – съответно като работилница и стопанска сграда (от която категория е и работилницата, но със спецификата с оглед допустимостта на разполагането й на уличната регулационна линия и на регулационната линия към УПИ VI – 204, кв. 19 по плана на селото). Съгласно препращащата разпоредба на чл. 198 от Правилника за планово изграждане на населените места, приложим към момента на извършване на строежа, за строежите в селата се прилага и глава "Б" от правилника, която касае строежите в градовете. Постройката, използвана като работилница към момента на реализирането й, е допустима за изграждане на уличната регулационна линия, но в този случай същата следва да спазва отстоянията до страничните регулационни линии, а не да се намира на страничната регулационна линия, съобразно общите изисквания по глава "Б" от Правилника за планово изграждане на населените места. По сега действащите правила работилници също са допустими за изграждане на уличната регулационна линия – чл. 42, ал. 2 ЗУТ, но според второто изречение на разпоредбата "Постройки на допълващото застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния урегулиран поземлен имот, или плътни огради". В настоящия случай тази втора предпоставка не е налице, тъй като спорната постройка не покрива съществуваща калканна стена, а видно от представената извадка от действащия ПУП не е предвидено и да покрива такава или плътна ограда. Т.е. разгледана като работилница, с каквото предназначение е била постройката към момента на изграждането й, същата не е допустима нито по нормите, действали към момента на извършването й, нито по сега действащите, тъй като, макар и в това си качество допустимо разположена на уличната регулационна линия, е недопустимо разположена на страничната регулационна граница към съседния УПИ. Разгледана към настоящото си предназначение като стопанска сграда (не селскостопанска), постройката също е недопустима предвид съществуващата забрана, както по Правилника за планово изграждане на населените места, действал към момента на построяването й, така и по разпоредбите на ЗУТ, за разполагане на стопански сгради на уличната регулационна граница. Този анализ е в подкрепа и на забраната по чл. 194 от Правилника за планово изграждане на населените места, на която разпоредба се е позовал и първоинстанционният съд. Изложеното налага извода за отсъствието на предпоставките по закона да се приеме за търпим строежа в неговата цялост, както съществува и до днес с основна и по–голяма част, изградена през 1954-1955 г., и пристрояванията към него след 1987 г. Затова премахването му е разпоредено законосъобразно, а отхвърлящото жалбата против заповедта съдебно решение съответства на материалния закон. Неоснователността на касационната жалба е предпоставка за присъждане на заявеното в срок от ответника по касация юрисконсултско възнаграждение - чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 144 АПК, в минималния му размер от 100 лв., а не в претендирания от 200 лв., предвид липсата на особена правна или фактическа сложност на делото, която да обосновава завишено възнаграждение. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение