Решение № 11438 от 13.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4979/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на ТП на НОИ - Благоевград, против решение 1543 от 24.03.2025 г. по адм.д.17/ 2025 г. по описа на Административен съд - Благоевград, с което е отменено решение 140-01-639/12.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ гр.Благоевград, ведно с потвърдените от него задължителни предписания с ЗД-1-01-01750399/1.11.2024 г., издадени от старши инспектор по осигуряването при ТП на НОИ Благоевград, на основание чл.108, ал.1, т.3 от КСО. Изложени са доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Ответникът ВСИ-КО ЕООД, гр.Благоевград, чрез управителя и адвокат И. Е. Пазвански, редовно уведомен, в съдебно заседание не се представлява. В писмен отговор и молба оспорва жалбата, като излага съображения за неоснователност. Претендира разноски. Ответникът Г. В. П. редовно призован не явява и не взима становище по жалбата. Прокурорът от Върховна административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл.210, ал.1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Благоевград е решение 140-01-639/12.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ гр.Благоевград, с което са потвърдени задължителни предписания с ЗД-1-01-01750399/1.11.2024 г., с които на ВСИ-КО ЕООД, в качеството му на осигурител на основание чл.108, ал.1, т.3 от КСО, по повод постъпил сигнал вх.2113-01-1418#5/24.10.2024 г., е разпоредено да заличи данните, подадени по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО на Г. В. П., за периода от 1.09.2017 г. до 13.02.2020 г., с вид осигурен 12, декларация образец 1. Фактическите и правни основания за издаване на административния акт са посочени в него и в доказателствата от преписката по издаването му. Директорът на ТП на НОИ е изложил в мотивите на решението си, че Г. В. П., като управител на ВСИ-КО ЕООД, не се явява самоосигуряващо се лице и не подлежи на задължително социално осигуряване на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от КСО, като подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода от 1.09.2017 г. до 13.02.2020 г., следва да бъдат заличени. От фактическа страна съдът приема, че във връзка с постъпил сигнал с вх. 2113-01-1418#5/24.10.2024 г. от сектор Отпускане на пенсии, отдел Пенсии при ТП на НОИ-Благоевград, на основание чл. 41 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), по повод подадено заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от Г. В. П., е изискано да бъде издадена служебна бележка за потвърждаване на осигурителния стаж и дохода, върху които са внесени дължимите осигурителни вноски от П. като самоосигуряващо се лице за периода от 1.09.2017 г. до 13.02.2020 г. За целта е извършена проверка в информационната система на НОИ. Установено е, че Г. П. като управител на ВСИ-КО ЕООД е с деклариран вид на осигуряване самоосигуряващо се лице с дата на започване на дейност и осигуряване от 1.09.2017 г. до 14.02.2020 г. За лицето са подавани данни по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от осигурител ВСИ-КО ЕООД за периода 1.09.2017 г. до 13.02.2020 г., включително, с посочен вид 12- самоосигуряващо се лице. Не се установява за периода сума на внесените авансови вноски за фонд Държавно обществено осигуряване ДОО. Констатира се, че съгласно извършена проверка и данните в търговския регистър към Агенция по вписванията, през процесния период, едноличен собственик на капитала на ВСИ-КО ЕООД е И. Е. Пазвански, а управител на дружеството е бил Г. П.. При проверка не е установено наличието на сключен писмен договор за управление и уговорено възнаграждение за П.. Резултатите от проверката са установени в Констативен протокол КВ-5-01-01750392/1.11.2024 г. След анализа на проверката, М. С. старши инспектор по осигуряването при ТП на НОИ-Благоевград, е счела, че след като Г. П. не е собственик или съдружник в търговското дружество, не се явява и самоосигуряващо се лице по смисъла на КСО, а подлежи на осигуряване по реда на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. В тази връзка са издадени задължителни предписания с ЗД-1-01-01750399/1.11.2024 г. за заличаване на подадените данни по чл. 5, ал. 4 от КСО от ВСИ-КО ЕООД за Г. В. П., отнасящи се за периода 1.09.2017 г. до 13.02.2020 г., с посочен код за вид на осигурено лице 12. По жалба на ВСИ-КО ЕООД, директорът на ТП на НОИ- Благоевград е издал решение 1040-01-639/12.12.2024 г., с което е отхвърлил оспорването и е потвърдил задължителните предписания. Първоинстанционният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счита, че директорът на ТП на НОИ- Благоевград неправилно е приел, че обжалваните пред него задължителни предписания са издадени при наличие на предвидените в закона фактически основания. Изложени са мотиви, че лица, упражняващи дейност по управление на дружество като с договор или учредителен акт е договорено или определено възнаграждение, подлежат на осигуряване по чл. 4, ал. 1, т.7 от КСО. Ако възнаграждение не е договорено, въз основа на сключен договор за управление на дружеството или друго правно основание, следва осигуряването да бъде извършвано по реда на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО. В този смисъл, Г. П. се явява самоосигуряващо се лице и подлежи на задължително социално осигуряване, а издадените задължителни предписания ЗД-1-01-01750399/1.11.2024 г. и решение 140-01-639/12.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ Благоевград, се явяват незаконосъобразни. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява Решение 1543 от 24.03.2025 г., постановено по адм. дело 17/2025 г. по описа на Административен съд Благоевград като валидно и допустимо, постановено от компетентен съд, на когото делото е подсъдно според правилата, определящи родовата и местна подсъдност, в законен състав, съгласно чл. 164 АПК и по допустимо оспорване. Решението на Административен съд - Благоевград е постановено и в съответствие с материалноправните разпоредби на закона. Правната регламентация на управлението и представителството на търговските дружества с ограничена отговорност, включително едноличните търговски дружества (ЕООД), се съдържа в чл. 135 - 147 от Търговския закон (ТЗ). Отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците или от едноличния собственик (чл. 141, ал. 7 ТЗ). Договорът за управление е този договор, с който се предава управлението на едно предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, а управителят се задължава срещу определено възнаграждение да постигне определени стопански резултати в рамките на договорения срок (респективно безсрочно). На основание чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО управителите на търговски дружества, са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица. Ако тези лица упражняват дейност по управление и с договор или учредителен акт е договорено или определено възнаграждение, подлежат на осигуряване по този ред. Ако обаче такова не е определено, въз основа на изрично сключен договор за възлагане на управлението на дружеството или на друго правно основание, осигуряването им следва да се извършва по реда на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, т. е. по установения за самоосигуряващите се лица ред. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, лицата, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества и физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества подлежат на задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. По свой избор те могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство (съгласно чл. 4, ал. 4 КСО). Задължението за осигуряване на самоосигуряващите се лица, в т. ч. собствениците на ЕООД, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване (чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица - НООСЛБГРЧМЛ). При започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност, за която е регистрирано самоосигуряващото се лице, се подава декларация по утвърден образец от Изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП) до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството (чл. 1, ал. 2, изм. - ДВ, бр. 16 от 2012 г., в сила от 01.01.2012 г., от НООСЛБГРЧМЛ). Самоосигуряващите се лица придобиват осигурителни права, включително за задължителните рискове по чл. 4, ал. 3 КСО, само за времето, за което са внесли дължимите осигурителни вноски. От това следва, че самоосигуряващите се лица придобиват осигурителни права за общо заболяване и майчинство не само с изпълнение на задължението да изберат вида на осигуряването по нормативно установения ред, но и с внасяне на дължимите осигурителни вноски. Безспорно е установено по делото, че управлението на дружеството ВСИ-КО ЕООД, за периода от 1.09.2017 г. до 14.02.2020 г., е извършвано от Г. П., въз основа на учредителния акт на дружеството но без определено трудово възнаграждение. За да бъде дължимо и съответно, за да възникне задължението за осигуряване на лицето на основание чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО, трябва да бъде определено възнаграждение за едноличния собственик и управител на ЕООД. В случаите, когато физическо лице е едноличен собственик и управител на ЕООД, но няма определено възнаграждение за упражняваната управленска дейност, то следва да се осигурява като самоосигуряващо се лице по реда на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО. От изложеното следва, че Г. П. е следвало да се осигурява като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО и чл. 1, ал. 2 НООСЛБГРЧМЛ. Няма спор по факта, че същият е подал декларация за започване на дейност и е заявил вид на осигуряване в регламентирания 7-дневен срок от започването на трудовата си дейност. Както се посочи по-горе, към датата на възникване на осигурителното събитие действащата разпоредба на чл. 1, ал. 3 НООСЛБГРЧ е предвиждала видът на осигуряването да се определя с декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в компетентната териториална дирекция на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност, което условие е било спазено. Ето защо първоинстанционният съд правилно е приел, че Г. П. се явява самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО и подлежи на задължително социално осигуряване. Така също, правилно е счел издадените задължителни предписания ЗД-1-01-01750399/1.11.2024 г. и решение 140-01-639/12.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ Благоевград за незаконосъобразни. Съобразно наличните данни, административният акт на цитираното в него фактическо и правно основание, обосновано е приет от първоинстанционния съд за незаконосъобразен. На следващо място и във връзка със задължението на касационната инстанция по чл. 218, ал. 1 АПК да провери дали е налице твърдяната в касационната жалба необоснованост, следва да се посочи, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че оспореното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. По отношение на касационната жалба на директора на ТП на НОИ - Благоевград, настоящият състав на Върховния административен съд намира, че решението на Административен съд - Благоевград е частично недопустимо. Съобразно така действащата правна уредба, настоящият състав намира, че Административен съд - Благоевград неправилно е конституирал като заинтересована страна в съдебното производството Г. В. П. . Съгласно чл. 153, ал. 1 АПК, страни по делото са оспорващият, органът издал административния акт, както и всички заинтересовани лица, като съдът конституира страните служебно, с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 АПК. За наличието на това изискване се следи служебно от съдилищата, включително и в касационното производство - т.е. съдът е длъжен да прогласи порока, дори и да не е посочен от страните. Неправилното конституиране на страните по спора води до недопустимост на съдебния акт и неговото обезсилване на посоченото основание. Заинтересовани са лицата, в чиято правна сфера административният акт поражда правни последици с обжалваната си част. По аргумент от чл.162 ал.2 АПК, това са лицата, за които той е благоприятен. Тези лица може да не са страна по разпоредените с акта материални права и задължения, чието съществуване се оспорва, както и не са страна по упражненото от оспорващия преобразуващо субективно право на отмяна. Те имат собствени самостоятелни права да оспорят акта, върху чието съществуване и упражняване отхвърлянето на чуждото оспорване не може да повлияе. Отхвърлянето не следва да прегражда самостоятелното право на оспорване на тези страни. В случая единственият им интерес би бил отмяната на административния акт по чуждото право, защото тя ще има действие спрямо всички по аргумент от чл. 177, ал. 1 от АПК. Обратното, при установително съдебно решение, с което се отхвърля жалбата на оспорващия, конституираната заинтересована страна няма да може да се ползва от субективното си право на иск, защото за нея решението ще има сила на пресъдено нещо (Тълкувателно решение 1 от 8.06.2001 г. на Върховния административен съд), което от своя страна е отрицателна процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване по материален спор със същия предмет и между същите. Следователно, разглеждането на правен спор с участието на ненадлежни страни, каквато в случая е конституираната заинтересована страна, обуславя недопустимост на съдебното производство в тази му част (В този смисъл Решение 19/4.01.2021 г. на Върховния административен съд, VI отд.).На практика обезсилването на съдебното решение в тази му част няма да доведе до неблагоприятни правни последици за физическото лице,което е конституирано като заинтерисована страна в производството,доколкото конститутивната сила на влязлото в сила съдебно решение за отмяна на обжалвания административен акт обвързва органа да зачете осигурителните права на това лице. По изложените по-горе съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение