Решение № 12443 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2714/2017 г.
ВАСII отделение17.10.2017 г.докладчик Анелия Ананиева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 38 от 1.02.2017 г., постановено по адм. дело № 240/2016 г. по описа на Административен съд - С.. ОСЪЖДА община Д. да заплати на "Регионално дружество за заетост и структурно развитие Д." ООД направените пред касационната инстанция разноски в размер на 300 (триста) лева Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 12443 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2714/2017 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на община Д., чрез пълномощника му адв. Д. М., срещу решение № 38 от 1.02.2017 г., постановено по адм. дело № 240/2016 г. по описа на Административен съд - С.. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Иска се отмяната му и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - "Регионално дружество за заетост и структурно развитие Д." ООД, чрез адв. Д. К. като процесуален представител, в представени по делото писмен отговор и защита излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд - С. е образувано по жалба на "Регионално дружество за заетост и структурно развитие Д." ООД срещу заповед № А-123/8.03.2016 г. на кмета на община Д., с която на основание чл. 195, ал. 6 и чл. 196, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) на дружеството е наредено да премахне собствена сграда, представляваща едноетажен полумасивен блок, попадаща в УПИ XIV, кв. 75, по плана на с. Б., община Д., като опасна от самосрутване. Съдът е приел, че подадената до него жалба е допустима, а по същество - основателна. Обосновал е извод за незаконосъобразност на оспорената заповед поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, неспазване на установената форма и в противоречие с материалния закон, поради което я е отменил. Решението е валидно, допустимо и правилно. Установяване състоянието на строежите по чл. 195, ал. 6 ЗУТ, включително и като застрашени от самосрутване, се извършва по процедура, подробно регламентирана в чл. 196 АПК. Съгласно ал. 2 във връзка с ал. 1 от цитираната норма констативният протокол за вида и състоянието на строежа се съставя след изслушване на заинтересованите лица. В случая това не е направено. Длъжностните лица, извършили проверката на обекта, не са изслушали представител на "Регионално дружество за заетост и структурно развитие Д." ООД, собственик на разпоредената за премахване сграда. Обстоятелството, че община Д. притежава част от капитала на дружеството и неин представител е присъствал по време на проверката на място, не удовлетворява законовото изискване за изслушване на заинтересованото лице. Видно от съставения констативен протокол посоченият в касационната жалба Н. В. е чл. на назначената от кмета на община Д. комисия за освидетелстване на сградата, а не е участвал в административното производство като представител на собственика й. Правилно при тези данни административният съд е приел, че неспазването на установената в ЗУТ процедура съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Това е така, защото нередовно съставеният протокол не може да служи като доказателство както за вида и състоянието на сградата, така и за невъзможността тя да бъде поправена или заздравена. Направената от комисията констатация в този смисъл е оборена от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Вещото лице е посочило, че при премахване на двете полусрутени крайни части на сградата и при укрепване на югоизточната стена, постройката няма да е застрашена от самосрутване в близко бъдеще. Тази възможност за поправяне и заздравяване на сградата не е изследвана от комисията. Ето защо, изводът на съда, че не са изпълнени условията на чл. 195, ал. 6 ЗУТ, е законосъобразен и обоснован. При тази хипотеза следва да са налице кумулативно предвидените в разпоредбата предпоставки - сградите да са опасни за живота и здравето на гражданите, да са негодни за ползване, да са застрашени от самосрутване, да създават условия за възникване на пожар или да са вредни в санитарно-хигиенно отношение и да не могат да се поправят или заздравят. След като е налице само една от предвидената в закона предпоставки, заповедта за премахване на процесната сграда е материалнонезаконосъобразна. Срещу поведението на собственика, изразяващо се в неподдържането й в добро състояние могат да бъдат предприети други мерки, предвидени в закона. Неоснователно е възражението за недопустимост на решението поради просрочие на жалбата до първоинстанционния съд. Касаторът се позовава на § 4, ал. 2 ДР ЗУТ и твърди, че съобщаването на заповедта е в съответствие с тази разпоредба, тъй като законодателят е дал право на преценка на административния орган по какъв начин да уведомява заинтересованите лица в случаите, когато не са намерени на известния им адрес. У. в § 4, ал. 2 ДР ЗУТ израз, че съобщението "се залепва на жилището или на недвижимия имот, за който се отнася" в конкретния случай има предвид сградата, предмет на оспорената заповед, а не седалището на ответника по касация. В случая предвиденият в закона ред за съобщаване на акта не е спазен. Липсват данни за поставяне на съобщение за издадената заповед на процесната сграда, поради което правилно жалбата срещу нея е приета от съда за подадена в срок и е разгледана по същество. Административният съд е обсъдил всички факти и обстоятелства от значение за спорното право и е постановил решението си в съответствие с материалния закон. Поради това обжалваното решение като допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и своевременно направеното искане за присъждане на разноски касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 300 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,