Решение № 737 от 21.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10484/2020 г.

Решение № 737 от 21.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10484/2020 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Цветков срещу решение № 3767 от 10.07.2020 г. по административно дело № 474/2020 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му с искане за прогласяване на нищожност на заповед № ЛС-3450/3/29.07.2019 г., издадена от старши комисар И. Йорданов, заместващ Главния директор на Главна дирекция"Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието. По наведени доводи за неправилност на решението се иска отмяната му. Изложени са и доводи относно неправилност на решението в частта, с която е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - Главния директор на Главна дирекция"Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието чрез процесуален представител и в представен от последния писмен отговор оспорва същата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли като неоснователна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд след надлежно сезиране с жалба против административен акт от лице, чийто интереси са засегнати, а разгледано по същество е и правилно. Предмет на проверка в производството пред АССг е била заповед № № ЛС-3450/3/29.07.2019 г., издадена от старши комисар И. Йорданов, заместващ Главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) при Министерство на правосъдието (МП), с която по повод подадено от Цветков заявление с рег. № 14299/8.07.2019 г. за прекратяване на служебното му правоотношение, същото е прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи(ЗМВР) – по собствено желание. Заповедта е връчена на жалбодателя на 12.08.2019 г., удостоверено от него саморъчно, а жалбата е подадена на 7.01.2020 г. с след изтичане на преклузивния срок по чл. 149, ал. 1 АПК, при което в съответствие с нормата на чл. 149, ал. 5 АПК правилно съдът е обсъдил единствено доводите за нищожност на същата. От доказателствата по делото безспорно се установява, че заповедта, предмет на проверка пред първоинстанционния съд е постановено от компетентен орган - към момента на издаването й издателят старши комисар Йорданов, заемащ длъжността заместник-главен директор на ГДИН е имал правомощия да постанови същата по силата на заповед № Л-3236/3/17.07.2019 г. на Главния директор на ГДИН, с която последният му е възложил да изпълнява функциите му. Неоснователен е наведеният довод, че съдът неправилно е възприел предмета на производството предвид съдържанието на жалбата, в която е формулиран петитум за прогласяване нищожността на заповед № 3450/3/29.07.2019 г. за прекратяване на служебното му правоотношение, издадена от заместник главния директор на ГДИН при условията на заместване. Наведените доводи, че съдът неправилно не е извършил проверка на законосъобразността на заповед № Л-3236/3/17.07.2019 г. на Главния директор на ГДИН са неоснователни. Съдът е ограничен в предмета на проверката и в неговата компетентност е да извърши проверка за законосъобразност единствено на акта оспорен пред него. При това правилно съдът е отчел, че оспорената пред но заповед е постановена от компетентен орган, като е съобразил наличието на валидна заповед, с която Главния директор на ГДИН за определен период от време е определил да бъде заместван от заместник началника на ГДИН. Следователно издателят на заповедта, предмет на производство пред първоинстанционния съд е постановил същата по силата на заповед за заместване, при което същият е имал всички правомощия, които е имал и главния директор за посочения в заповедта срок, при което правилно е прието, че заповедта е издадена от компетентен орган. Останалите наведени доводи в жалбата са неоснователни. Същият безспорно разполага с право на жалба, като е упражнил същото в съответствие с нормативната уредба на Конституцията на Република България и АПК, при което безспорно са намерили приложение и дадените тълкувания на Конституционния съд в решение № 14/4.11.2014 г. о к. д. № 12/2014 г., цитирани от Цветков, а в конкретния случай и Общото събрание на съдиите от ВАС в т. р. № 4/22.04.2014 г., по т. д. № 4/2020 г., в което ясно са разграничени различията между делегиране на правомощия и предоставяне на правомощия при заместване. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 4 АПК касационният жалбодател следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение