Решение № 11519 от 1.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15061/2013 г.

Решение № 11519 от 1.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15061/2013 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Марина Интернешанъл" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Видин, ул. "Алеко Константинов", № 6, ет. 4 ап. 7, представлявано от управителя Кочо Маринов Кочев, против Решение № 488 от 26.09.2013 г. на Административен съд Велико Търново, по адм. д. № 1113 по описа за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата на касатора против ревизионен акт № 051200308/31.05.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново (поправен с РАПРА № 1236688/30.07.2012 г.), потвърден с решение № 558/12.10.2012 г. на директора на дирекция "ОДОП" - Велико Търново при ЦУ на НАП. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при необоснованост и противоречие с материалния закон-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически изводи за липса на реални доставки на стоки и услуги, при доказана реална дейност на ревизираното лице по охрана на много обекти на територията на Община Видин; в нарушение на материалния закон и на задължителната съдебна практика на Съда на ЕС по дела С-80/11, С-142/11 и С-324/11, първоинстанционният съд потвърдил отказа на данъчен кредит на ревизираното лице поради действия и бездействия на доставчици. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което бъде уважена жалбата против РА. Ответникът по жалбата - Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" В. Търново при ЦУ на НАП, чрез юрк. Русева, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Иска оставяне в сила на решението. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество-неоснователна, поради следното: Спорно пред първоинстанционния съд е било правото на ревизираното лице на данъчен кредит общо в размер на 28 505, 06 лв., по фактури на "Тех Сървис", "Б. У. Т. Д. ", "Про Цвет", "Ван партнер груп", "Васиони" и "Тара Форс" за данъчни периоди по ЗДДС от 03 до 09.2011 г. включително, с предмет "консултантски услуги по обществени поръчки", "комисионни услуги", "счетоводни услуги", "консултантски услуги", "почистване на помещения", "ремонт на автомобил", "строителни материали под опис", "овес и бали със сено". За да отхвърли жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел, че процесните фактури не отговарят на изискванията на чл. 114, ал. 1 вр. чл. 71, т. 1 ЗДДС, транспониращи изискванията на чл. 226 от Директива 2006/112 за ДДС и реалните доставки на стоки и услуги като първа предпоставка за признаване на претендираното право на данъчен кредит не са доказани. Решението е правилно. Фактурите на "Тех Сървиз", Про - Цвет", "Вен партнер груп", "Тар афорс" и "Васиони" с предмет "комисионни услуги", "консултантски услуги по обществени поръчки", "счетоводни услуги", "овес и бали със сено", "ремонт на автомобил" и "консултантски услуги" не съдържат достатъчно информация за отразените в тях данъчни събития. Първонистанционният съд с право е съобразил, че чл. 226 от Директивата за ДДС императивно налага минимално необходимото съдържание на фактурите, издавани от доставчика за целите на общата система на ДДС (когато съответната държава членка не се е възползвала от разпоредбата на чл. 221), както и за целите на контрола - вж. чл. 242. В това отношение националният закон коректно транспонира посочената разпоредба, като задължава доставчика да издаде фактура (която е решителното доказателство, обуславящо приспадането - чл. 71, т. 1 от ЗДДС), отговаряща на съответните минимални изисквания и съдържаща релевантната информация както за целите на приспадането, така и за целите на контрола. Съдържанието на фактурите на посочените доставчици действително не отговаря на изискванията на разпоредбите на Директивата (чл. 226, т. 6), респ. на ЗДДС (чл. 114, ал. 1, т. 9). Посочените изисквания към фактурата не са формални, доколкото те представляват такива по същество. Обосновани на събраните доказателства са фактическите изводи на административния съд за недоказани реални доставки по фактурите на "Тара форс" за почистване на помещения и на "Б. У. Т. Д. " за "строителни материали под опис" и "кубинки, якета, ръкавици". Материално законосъобразни са решаващите мотиви на административния съд, че неустановените и недоказани престации не могат да бъдат основание за приспадане на ДДС. След подробен и конкретен анализ на събраните доказателства, административният съд обосновано е приел, че представените договори, за които се твърди, че са правно основание за фактурираните доставки, също не отстраняват посочената неяснота относно предмета на доставките. С основание, при това, съдът се е позовал и на задължителна съдебна практика на СЕС по тълкуване на разпоредбите на Директивата за ДДС и по специално на Решенията по дело С-271/12, дело С-504/2010, дело С-285/09, решение по дело С-285/11 и дело С-368/09. В крайна сметка, съдът правилно е решил, че по фактури, за които не е доказано да отразяват действителни данъчни събития, право на данъчен кредит не възниква. По касационните оплаквания: В касационната жалба не се изтъкват никакви конкретни оплаквания относно необосноваността на фактическите изводи на първоинстнационния съд. Голяма част от съдържанието на жалбата е посветено на нарушаването на принципа на служебното начало от страна на органите по приходите при извършване на ревизията, което не е относимо към правилността на оспореното в касационното производство първоинстанционно съдебно решение. Не отговаря на истината оплакването в касационната жалба, че правото на данъчен кредит на ревизираното лице в настоящия случай е отказано поради действия и бездействия на доставчици, в нарушение на правото на Европейския съюз. Обратно, решаващите мотиви на първоинстанционния съд, които са обосновани на събраните доказателства, са за неяснота относно предмета на доставките и липса на доказателства, представени от самото ревизираното лице за реалността на доставките. Само фактите, че ревизираното дружество е действащо предприятие, осъществява охрана на обекти на територията на Община Видин и е спечелило конкурси за изпълнение на обществени поръчки, сами по себе си, не са достатъчни за признаване на право на данъчен кредит на дружеството като получател по конкретни доставки с неясен или недоказан предмет. Цитираната съдебна практика в касационната жалба - Решения на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, и по дело С-324/11, има предвид недопустим отказ на приспадане на данъчен кредит на получателя по облагаеми доставки по реално осъществени такива, поради недоказване на техническия и персонален капацитет на доставчиците да ги извършат, какъвто настоящият случай не е. По изложените съображения първоинстанционното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и следва да остане в сила. На ответника не се дължи юрисконсултско възнаграждение, защото такова вече е присъдено от административния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение