Решение № 16281 от 29.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8640/2019 г.

Решение № 16281 от 29.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8640/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 936 от 22.05.2019 г., постановено по адм. д. № 2353/2018 г. Административен съд – Бургас, двадесет и първи състав, е отхвърлил жалбата на "Сънрайз" АД, ЕИК 115849131 срещу акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № МДТ – 663/24.04.2018 г., издаден от главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" на Община Несебър, мълчаливо потвърден от началника на отдел "Местни данъци и такси" на Община Несебър. Със същият в тежест на дружеството е определена такса за битови отпадъци за 2014 г. в размер на 2 297,89 лева и лихва – 851,56 лева; и такса за битови отпадъци за 2015 г. в размер на 1 914, 91 лева и лихва – 520,98 лева. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Сънрайз" АД, ЕИК 115849131, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, район "Северен", бул. "Княгиня Мария Луиза" № 8, ет. 3, представлявано от Н. Бойкова, чрез пълномощника адв. Д. Петкова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Бургас е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения административен акт. Претендира заплащане на разноски. Ответникът по касационната жалба - началник на отдел "Местни данъци и такси" на Община Несебър – не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд – Бургас е отхвърлил жалбата на "Сънрайз" АД, ЕИК 115849131 срещу акт за установяване на задължение по декларация № МДТ – 663/24.04.2018 г., издаден от главен експерт в отдел "Местни данъци и такси" на Община Несебър, мълчаливо потвърден от началника на отдел "Местни данъци и такси" на Община Несебър, с който в тежест на дружеството е определена такса за битови отпадъци за 2014 г. в размер на 2 297,89 лева и лихва – 851,56 лева; и такса за битови отпадъци за 2015 г. в размер на 1 914,91 лева и лихва – 520,98 лева за недвижим имот – мотел "Емона", находящ се в с. Емона, общ. Несебър, ВС Елените, деклариран с Декларация вх. № 64153/30.06.2010 г. по чл. 14 от ЗМДТ. Административният съд е описал установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт, в това число представените от страните доказателства. Изложени са мотиви, че актът е издаден от компетентен орган. Съдът е приел за неоснователно и възражението, че обжалваният акт не отговаря на изискванията за съдържание и писмена форма, тъй като в акта макар и на кратко са посочени фактическите и правните основания за неговото издаване. Съдът е определил като несъстоятелно и възражението на жалбоподателя за нарушено право на защита, свързано с това, че в АУЗД липсва индивидуализация на имота, доколкото актът е издаден въз основа на подадена от самия жалбоподател декларация по чл. 17, ал. 1 ЗМДТ. Направен е и извод, че в хода на административното производство не са допуснати нарушения, даващи самостоятелно основание за отмяна на акта. На отделен ред е даден отговор и на възражението за нарушено право на защита, свързано с това, че в оспорения акт не са изложени по отделно данни за определените задължения за всяка една от трите дейности, които формират ТБО. Изложени са мотиви, че при проверка е установено, че задълженията са определени на база отчетна стойност, декларирана от дружеството в декларацията по чл. 17 ЗМДТ, а в представена по делото обяснителна записка в табличен вид са изразени коефициентите, които формират стойността на предоставената услуга. За да отговори на въпроса за съответствие на оспорения акт с материалния закон, решаващият съд е дал тълкуване на относимите разпореди от Закона за местните данъци и такси, издадените подзаконови актове на Община Несебър, след което е изложил самостоятелни мотиви за размера на таксата за всяка една от услугите – такса сметосъбиране и сметоизвозване, такса за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и такса за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - л. 1025 – 1027 от първоинстанционното дело, стр. 8 – 10 от решението. На основание изложеното е направен краен извод, че издаденият АУЗД се явява правилен и законосъобразен и жалбата на "Сънрайз" АД следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Административен съд – Бургас е осъдил "Сънрайз" АД да заплати на община Несебър сумата от 759,27 лв. разноски по делото. Така постановеното решение е правилно. В касационната жалба на "Сънрайз" АД се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Навеждат се на първо място оплаквания, че първоинстанционният съд, в нарушение на съдпроизводствените правила не е обсъдил всички релевирани в жалбата аргументи и е назначил служебно събиране на доказателства, които са в доказателствена тежест на ответната страна. В нарушение на материалния закон съдът е приел, че обжалваният акт притежава всички съществени реквизити, като не е нарушение обстоятелството, че не се съдържа и не е съобщен на адреса начина на определя на размера на задълженията. Правят се и оплаквания, че първоинстанционният съд е направил грешна преценка на събраните по делото доказателства, в резултат на което е стигнал до погрешни изводи. Като последна група оплаквания се навеждат такива, свързани че по делото няма данни по какъв начин са определени от съда конкретните стойности на промилите за всяка отделна услуга. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Неоснователни са доводите на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Административния съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните. Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 2, от АПК, по искане на страните съдът може да събира и нови доказателства, допустими по Гражданския процесуален кодекс. Вещи лица, оглед или освидетелстване той може да назначава и служебно. В случая, правилно е била назначена съдебно-техническа експертиза с цел изясняване на спорните обстоятелства относно индивидуализацията на процесния имот. Независимо, че в заключението си вещото лице е посочило, че данните в декларацията, съответно и в акта, не са достатъчни за индивидуализацията му по действащ за съответната територия план, то административния съд е достигнал до обосновани изводи, че такава индивидуализация не е задължителна за целите на издавания административен акт. Правилно е прието, че предоставените данни в декларацията са достатъчни за отграничаване на имота от останалите такива, собственост на дружеството. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд в частта, в която е прието, че обжалваният акт притежава необходимите реквизити. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ /в приложимата към периода редакция/ Установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс; Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според действащата пак през периода разпоредба на чл. 62 ЗМДТ, таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 64, ал. 1 ЗМДТ /пак в съответната приложима редакция/, таксата се заплаща от лицата по чл. 11. Според последния, данъчно задължени лица за плащане на данък върху недвижим имот са собствениците и ползвателите на облагаеми с този данък недвижими имоти (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗМДТ). В хода на делото е установено, че задълженото лице е придобило собствеността върху процесният недвижим имот на територията на Община Несебър, за които е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ вх. № 64153/30.06.2010 г., както и е установено, че за процесните данъчни периоди лицето не е заплащало такса битови отпадъци. Установяването по данни с декларация е уредено в чл. 107 ДОПК. Според чл. 107, ал. 3, изречение трето ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, акт може да се издаде и служебно, когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. При тази хипотеза на правната норма няма законова пречка за определяне на размера на задълженията приходния орган да събира данни и от трети лица или организации, съответно да ползва за това собствени данни. Няма пречка в това производство да бъдат определени и задължения за лихви, тъй като чл. 175, ал. 1 ДОПК определя, че за незаплатените в законовоустановените срокове публични задължения се дължат лихви в размер, определен в съответния закон. При така очертаната правна рамка, по направените оплаквания следва да бъдат направени следните изводи: Оспореният акт за установяване на задължение за декларация е приложен на л. 15 от първоинстанционното дело. По отношение на същия правилно е прието от първоинстанционния съд, че същият притежава необходимото нормативно определено съдържание. Наведените в жалбата доводи, че преценката на съдържанието на акта следва да бъде извършена при условията на чл. 59, ал. 2 АПК, а не съгласно чл. 120, ал. 1 ДОПК, съставляват правна еквилибристика и не намират подкрепа в данните по делото. Двете посочени разпоредби се отнасят като обща като специална, т. е. нормата на чл. 59, ал. 2 АПК определя необходимото съдържание на индивидуалните административни актове, а нормата на чл. 120, ал. 1 ДОПК /определяща изискванията към съдържанието на ревизионните актове и прилагаща се по аналогия и към актовете за установяване на задължения по декларация/ отчитайки спецификите на данъчното производство определя необходимото съдържание на данъчните административни актове. От оспорения акт е видно кой е издател на акта, кое е данъчно-задълженото лице, за какъв данъчен период, за какъв вид задължения, посочено е основанието за издаване на акта и е възпроизведена накратко фактическата обстановка, като останалите приложими към акта доказателства са приложени по административната преписка, а чрез нея са приложени и по делото. От съдържанието на акта е повече от ясно, че същият е издаден от органа по приходите служебно, поради незаплащане на задължението за такса битови отпадъци от дружеството, което съставлява една от възможните хипотези за издаване на АУЗД съгласно чл. 107, ал. 3 ДОПК, т. е. издаването на акта има своето правно основание. При издаването на акта няма пречка органът да използва данните, декларирани от самото лице /каквато е и самата същност на производството, изхождайки от наименованието на разпоредбата на чл. 107 ДОПК/, както и да използва свои данни или данни, събрани от трети лица/ в случая приложените доказателства относно извършване на услугата/. Важното и същественото е, тази данни да са определени от правната норма като база за определяне на задължението. В този смисъл оплакването, че при издаване на акта са използвани данни, посочени в самата декларация, и възражението в тази насока е отхвърлено от първоинстанционния съд, се явява неоснователно. Наведените оплаквания, свързани с нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК относно датата на декларацията по чл. 14 ЗМДТ, и датата, на която е образувано административното производство, са повече от несъстоятелни и показват явно непознаване на тази част от правото. Декларирането е свързано с начина на установяване на задълженията за данъци и осигурителни вноски. По принцип последното е уредено в гл. 14 от ДОПК. Нормата на чл. 105 ДОПК определя, че Задълженията по декларация, по която задълженото лице самo изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон. Тази разпоредба следва да бъде свързана с нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК, според която, не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация, или от изтичането на годината, в която са постъпили данни, получени от трети лица и организации, в случаите, когато по този закон не е предвидено подаването на декларация. Същата следва да се свързва с нормата на чл. 105 от същия кодекс, според който задълженията по декларация, по която задълженото лице самo изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон. Спецификите на местите данъци и такси определят и спецификите на декларациите и фактите, които се подават и декларират по този закон. Понастоящем по отношение на недвижимите имоти няма задължение за деклариране, но към момента на придобиване на процесния недвижим имот нормата на чл. 17, ал. 1 ЗМДТ (отм.); въвежда задължение предприятията да подават в двумесечен срок от придобиването на нежилищен имот, съответно от учредяването на право на ползване, декларация пред общинската администрация по местонахождението му, в която посочват вида на имота, точното му местонахождение, отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определяне на данъка, както и размера на дължимия данък. Тази декларация се подава еднократно при придобиване на имота, съответно се декларирана настъпване на промяна в декларираните обстоятелства. Същата декларация може да служи като доказателство за определяне на задължения за местни данъци и такси за съответния имот, без значение преди колко години е била подадена и по отношение на нея чл. 109, ал. 1 ДОПК не намира приложение. Направените оплаквания от касационната жалба, свързани с твърдения за неправилна /необоснована преценка на събраните по делото доказателства, и от там до неправилно приложение на материалния закон, съответно оплакванията за липса на данни как са определени от съда размерите на задълженията по отделните компоненти, за не могат да бъдат споделени. Доказването на спазването на законовите изисквания при издаването на административния акт е в тежест на администрацията /чл. 170, ал. 1, in fine АПК/. Това е сторено с представянето на приетите от съда заверени копия на декларациите на жалбоподателя, Наредба № 11 /това е наредбата по чл. 9 ЗМДТ/, решенията на общинския съвет по чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ, заповедите на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ. Основа за определяне на размера на задължението за ТБО е декларирана от касатора отчетна стойност на имота /съмненията му за размера и информационния източник не се основават на закона, тъй като посочването на отчетната стойност е част от съдържанието на данъчната декларация на предприятията – чл. 14, ал. 1 и ал. 2 ЗМДТ/, макар в АУЗД да е заявено намерение за основа да се ползва данъчната му оценка. Отчетната стойност не е в обхвата на изключените с чл. 67, ал. 2 ЗМДТ основи при пропорционално определяне на размера на таксата, когато не може да се установи количеството на битовите отпадъци. Имотът попада в район по заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ. Ставките на таксата са установените в наредбата по чл. 9 ЗМДТ и изчисляването на вземането е вярно. Административният съд е посочил информационните източници за констатациите си за осъществяването на всяка от услугите в комплекса по чл. 62 ЗМДТ. Неотносим към фактическите основания за определянето на таксата е броят на жителите на населеното място, в което се намира процесния имот. Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения акт за установяване на задължения по декларация, Административен съд – гр. Бургас е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,