Решение № 223 от 20.07.2015 г. на ВКС по н. д. № 438/2015 г.

Решение № 223 от 20.07.2015 г. на ВКС по н. д. № 438/2015 г., II н. о., НК, докладчик съдията Галина Захарова Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения Ц. Д. Ц. за възобновяване на НОХД № 781/2014 г. по описа на Врачанския районен съд и ВНОХД № 3/2015 г. по описа на Врачанския окръжен съд. Със саморъчно изготвеното искане на осъдения Ц. към ВКС е отправено искане за отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Изложени са твърдения за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, непълнота на доказателствата и необоснованост на присъдата, които довели до неправилното му осъждане за престъпление, което той не бил извършил. Искателят поддържа, че осъдителната присъда се основавала на неистинни и предубедени доказателства. Като такива оспорва показанията на пострадалата, в които имало съществени противоречия, неотчетени нито от районния, нито от окръжния съдилища. И двете инстанции не взели отношение по тези обстоятелства, като основали актовете си върху нейните показания, което отношение пораждало съмнения в обективността и безпристрастността им. Осъденият Ц. се оплаква от проявеното към него негативно отношение от страна на оперативен работник от ОСС - [населено място], който отправял към него заплахи, и изразява съмненията си, че именно той е въздействал на пострадалата да промени показанията си във негова вреда. При разследването на делото на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие не били установени преки очевидци на произшествието, нямало дори косвени доказателства, които да навеждат на извода, че осъденият бил съпричастен към извършеното престъпление. С оглед на това искателят счита, че е станал жертва на съмнителните и предубедени твърдения на пострадалата, довели до осъждането му. В съдебно заседание на ВКС осъденият Ц. Ц., не се явява, редовно призован. С писмена молба рег. № Ц-681 от 13.05.2015 г. на Врачанския затвор искателят е декларирал, че не желае да се яви пред съда. Представил е по делото писмена защита и допълнение към нея, в които отново са развити залегналите в искането му съображения за неправилност на атакуваните съдебни актове. Служебно назначеният защитник на осъдения адв. В. М. поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че молбата на осъдения е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 89 от 25.11.2014 г. по НОХД № 781/2014 г. Врачанският районен съд (ВрРС), VII наказателен състав, е признал подсъдимия Ц. Д. Ц. за виновен в това, че на 22.07.2013 г. в [населено място], [община], отнел чужди движими вещи - парична сума в размер на 160 лева - от владението на Сл. Д. А. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване и счупил прозореца на къщата й, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по първоначално предявеното обвинение за разликата в стойността на предмета на престъплението до 180 лева. С присъдата съдът е осъдил подсъдимия Ц. Д. Ц. да заплати на Сл. Д. А. сумата в размер на 160 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.07.2013 г., до окончателното й изплащане. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По въззивна жалба на подсъдимия Ц. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 3/2015 г. по описа на Врачанския окръжен съд (ВрОС), като с решение № 7 от 30.01.2015 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил съдебния акт на ВрРС. Решението на ВрОС не е подлежало на касационна проверка, като е влязло в законна сила от момента на постановяването му. Видно от пощенското клеймо на приложения плик, молбата на осъдения Ц. за проверка на наказателното дело по реда на възобновяването е подадена на 27.02.2015 г., поради което ВКС намери, че искането е допустимо - подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдения Ц. Д. Ц. за възобновяване на наказателното производство е неоснователно. Неговите оплаквания по съдържание се субсумират под хипотезата на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. На първо място, следва да се отбележи, че както в касационното производство, така и в производството по възобновяване ВКС не разполага с процесуална възможност да промени или замести вътрешното убеждение на съдилищата по фактите относно достоверността на доказателствените източници. За разлика от въззивния съд, който се явява последната инстанция, обвързана с правомощието да оценява самостоятелно доказателствените материали по делото, касационният съд е ограничен само до проверка за спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект ВКС не установи наличието на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото, които да са били пропуснати от въззивната инстанция при постановяване на решението по ВНОХД № 3/2015 г. по описа на ВрОС. Претенциите на искателя срещу осъществения от съдебните инстанции доказателствен анализ са неоснователни. ВрРС е оценил доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. В процесуалната му дейност липсват пороци, които да доведат до съмнителност на приетата фактология. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, окръжният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда и то, след нова задълбочена собствена проверка на всички доказателствени материали и пълноценно изясняване на отправените от жалбоподателя Ц. и защитника му възражения за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд във връзка с авторството на деянието. Оплакванията им са били подробно анализирани, като ВрОС е изложил съдържателни аргументи защо ги приема за неоснователни (стр. 6 - стр. 8 от въззивното решение). Пред настоящата инстанция осъденият Ц. отново повдига същите доводи, въпреки предоставения от въззивния съд обстоен отговор. В искането неоснователно се изтъква, че по делото нямало преки доказателства, които да установят участието му в осъществения грабеж на инкриминираната парична сума от пострадалата Сл. А.. От една страна, процесуалният закон допуска съдът да изгражда своето вътрешно убеждение относно фактите и само въз основа на косвени доказателства, щом логическата връзка между тях поотделно и в съвкупността им води до един единствен несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт - че нападението над св. А. е било осъществено именно от осъдения Ц.. От друга страна, в случая относно това фактическо положение по делото са събрани и преки доказателства чрез показанията на пострадалата. Искането на молителя за възобновяване е мотивирано с акцент върху недостоверността на показанията на пострадалата Сл. А., охарактеризирани от искателя като "неистински", "предубедени", "съмнителни" и противоречиви. ВКС в пълна степен споделя дадената от съдилищата по фактите оценка на това доказателствено средство - че по съдържанието си то е годно да мотивира крайните осъдителни изводи на атакуваните съдебни актове. Показанията на св. А. законосъобразно в процесуален план са кредитирани с убедителни съображения за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали. Въззивният съд, както и първоинстанционният, е разграничил гласните доказателствени средства в наказателното производство на две основни групи - подкрепящи обвинителната теза (показанията на свидетелите А., М. С., В. И. и Г. Г.) и обслужващи защитната позиция на осъдения (неговите обяснения и показанията на брат му, св. И. Ц.). Информацията, почерпена от всяка от двете групи, е била пространно и подробно обсъдена, като законосъобразно в процедурен план са били кредитирани с доверие установените от пострадалата факти за авторството и цялостния развой на събитието, косвено подкрепени от показанията на останалите свидетели от първата група. Освен съответствие с посочените гласни доказателствени средства, предходните съдебни състави са установили и съзвучие на съобщените от пострадалата данни за авторството на деянието с обективните находки при медицинското освидетелстване на осъдения, описани в заключението на назначената съдебномедицинска експертиза, заключението на изслушаната съдебно биологична експертиза и резултатите от проведеното ДНК изследване на веществени доказателства. Съдилищата по безспорен начин са установили факта, че при нахлуването в двора на пострадалата, нападателят е счупил външното стъкло на източния прозорец на къщата, при което се е наранил. При огледа на местопроизшествието на земята пред счупения прозорец е било намерено и иззето парче стъкло с неправилна форма със следи от червено-кафява течност, а от външната страна на перваза пред счупения прозорец е било открито петно червено-кафява течност, като при биологичното изследване на парчето стъкло и на натривките от петното е било установено, че следите са от човешка кръв, която може да произхожда от осъдения. При проведения ДНК анализ на биологичния материал от петното с кръв е бил определен ДНК профил на лице от мъжки пол, съвпадащ с профила на осъдения (с вероятност клетъчният материал да е оставен от друго лице, освен него, 1:19 092 000 000 000), който резултат е обусловил категоричен извод, че кръвта по изследвания обект произхожда от искателя Ц.. В същото време, назначената съдебномедицинска експертиза е констатирала наранявания по тялото му, включително повърхностна порезна рана в областта на десен лакът, която по механизъм на причиняване е съответствала да е получена от действието на остър режещ предмет с давност, кореспондираща на момента на осъщественото спрямо св. А. деяние. Съществено значение има и констатираното от съдилищата по фактите пълно отсъствие на доказателства друго лице, освен осъдения, да се е намирало на местопроизшествието. В тази насока касационният съд се солидаризира изцяло с доводите на въззивния съдебен състав (стр. 7 от решението), въз основа на които безусловно е отхвърлена лансираната от осъдения вероятност друго лице, приличащо на св. В. К., да е автор на деянието. Подробното изследване на този въпрос даже не е необходимо за разкриването на обективната истина, щом отсъстват каквито и да е данни за възможността грабежът да е бил извършен от неустановен автор. За съда въобще не съществува задължение да изследва всякакви хипотетични вероятности, които не намират опора в обективните данни по делото. С оглед изложеното ВКС приема, че въззивната инстанция е направила изводите си за доказаност на авторството въз основа на взаимно съпоставяне и изчерпателен анализ на всички доказателствени източници. Констатациите за достоверност на показанията на пострадалата не са направени в нарушение на процесуалните правила, поради което оплакването за допускане на процесуално нарушение от категориите на съществените не е основателно. Залегналите в искането възражения, насочени към дискредитиране на заявената от св. А. информация, не могат да бъдат споделени, тъй като са лишени от доказателствена основа. От друга страна, дори и без преките доказателства, съдържащи се в показанията на пострадалата А., анализираните от съдебните инстанции доказателствени материали са източници на достатъчно по брой и значение косвени доказателства, които на самостоятелно основание могат да обусловят сигурен извод за авторството в лицето на осъдения. Настоящият съдебен състав не установи и нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от дадената по чл. 198, ал. 1 от НК, която да обуслови възобновяване на наказателното производство. Тъй като с искането на осъдения Ц. е оспорено изцяло ангажирането на отговорността му, ВКС извърши проверка и на тежестта на наложената му санкция в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, макар че в тази насока искателят не е изложил конкретни доводи, които касационната инстанция да обсъди. При индивидуализацията на определеното спрямо дееца при условията на чл. 54 от НК наказание - пет години и шест месеца лишаване от свобода - съдилищата са съобразили всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като правилно са приели наличието на относителен баланс между тях. Така диференцирано по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието на осъдения е справедливо и допринася за изпълнение на целите по чл. 36 от НК. С оглед приетите съществени по тежест отегчаващи обстоятелства - обремененото съдебно минало, обстоятелствата, че нападението е било извършено през нощта срещу възрастна, самотна, трудно подвижна 82-годишна жена, която не е могла да разчита на каквато и да е помощ, и която е останала лишена от всичките си оскъдни налични средства, деянието на осъдения Ц. се отличава със завишена степен на обществена опасност и морална укоримост, налагащи необходимост от по-строго санкциониране. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,