Решение № 5294 от 9.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12840/2018 г.

Решение № 5294 от 9.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12840/2018 г., II о., докладчик председателят Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Д. против решение № 1653 от 1.08.2018 г., постановено по адм. дело № 1245/2018 г. по описа на Административен съд гр. В. Касаторката навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му. Ответникът – Областният управител на област с административен център гр. В., в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. В. отхвърля жалбата на С. Д. против писмо № РД-06-9100-167(134)/10.07.2013 г. на областния управител на област с административен център гр. В. За да постанови този резултат съдът приема, че спрямо жалбоподателката не са налице изискванията на § 65, ал. 1 ПЗР ЗИДЗДС, поради което правилно административният орган е отказал да приложи същия. Направен е и извод, че правилно договора за наем е прекратен. Решението в частта, с която е отменено писмото от 10.07.2013 г., с което е прекратен договора за наем е недопустимо. Писмото в частта му, с което е направено волеизявление за прекратяване на наемния договор не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, тъй като с него е изразена воля за едностранно прекратяване на наемно правоотношение и издателят му действа в качеството си на равнопоставена страна по гражданско правоотношение. Същото представлява уведомление по реда на чл. 238 от ЗЗД, вр. с чл. 24 от Закона за държавната собственост. В него не се съдържа властническо волеизявление, което едностранно да поражда или да е в състояние да породи промени в правната сфера на жалбоподателката, поради което и не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Освен, че е изцяло съобщително по своето съдържание, от писмото не настъпват пряко неблагоприятни последици за С. Д., тъй като същото съставлява предизвестие за прекратяване на наемен договор – т. е. волеизявление в рамките на граждански правоотношения, а не индивидуален административен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 24 ЗДС. В този смисъл е и константната практика на Върховния административен съд определения по адм. д. № 5693/2013 г.; адм. д. № 9718/2017 г.; адм. д. № 7262/2017 г. и др. Следователно като разглежда жалбата и отменя оспореното писмо в частта, с която същото представлява уведомление за прекратяване на наемното правоотношение, съдът постановява недопустимо решение, което в тази му част следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати. Обжалваното решение в частта му, с което е прието, че по отношение на жалбоподателката не са налице предпоставките на § 65, ал. 1 ПЗР ЗИДЗДС, поради което правилно административният орган отказва да приложи цитираната норма и жалбата на Димитрова е отхвърлена, е законосъобразно и обосновано. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че жалбоподателката не отговаря на изискванията на § 65, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗИДЗДС, а именно общия годишен доход за последните две години на наемателя и членовете на семейството му да не надвишава 24 минимални работни заплати за страната. Семейството на касационната жалбоподателка е двучленно, тя и съпругът й имат доходи за посочения период в размер на 9700 лв. съгласно отразеното в декларацията. Двадесет и четири минимални работни заплати към датата на подаване на заявлението и декларацията по § 65, ал. 2 от ЗИДЗДС са 5760 лева. Ето защо като приема, че спрямо Димитрова не са налице основания за сключване на пожизнен договор за наем и отказът на административният орган в този смисъл е законосъобразен, първоинстанционният съд постановява правилен съдебен акт, който в тази му част следва да се остави в сила. Предвид изхода на делото и с оглед своевременното направено искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ следва да се осъди С. Д. да заплати на О. В. сумата 100 лв. представляваща юрисконсулско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,