Решение № 721 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1890/2008 г.

Решение № 721 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1890/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ценка Георгиева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Г. от с. Х., обл. Пазарджик, срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд, IV възз. с-в, № 14/2007 г. по в. гр. д. № 1024/2007 г., с което е отменено решение № 763 от 10.07.2007 г. по гр. д. № 710/2002 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която процесната жилищна сграда е изнесена на публична продан и ответника С. Д. С. е осъден да заплати на И. С. Г. сумата 9 700 лв., и с въззивното решение е уважено искането по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) на С. С. за възлагане на недвижимия имот и е отхвърлен искът за присъждане на 9 700 лв. Ответникът по касация С. Д. от с. Х., обл. Пазарджик, в представеното писмено възражение моли решението да се остави в сила. Претендира разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й Върховният касационен съдът взе пред вид следното: За да възложи в дял на С. С. процесната жилищна сграда въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.). Приел е, че допуснатата до делба жилищна сграда е била съпружеска имуществена общност на съделителя С покойната му съпруга Д. Твърдението на ищеца, че не притежава друго жилище, освен дела от процесната сграда, не е опровергано от доказателствата по делото. Никой от останалите съделители не твърди и не се установява по какъвто и да е начин, че съделителят има друго жилище. В заключение съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) за възлагане на имота - жилището е било съпружеска имуществена общност, съделителят е преживял съпруг и няма друго жилище. Възраженията и доказателствата за това, живял ли е С. С. в жилищната сграда към момента на смъртта на съпругата си, са без значение, тъй като това обстоятелство не е предвидено като законова предпоставка за уважаване на искането. Относно претенцията на И. С. за присъждане на сумата 9 700 лв., с която ищцата е погасила задължение на родителите си по отпуснат им заем от ДСК, съдът е приел, че действително такава сума е внесена от И. С. на 09.07.1992 г. за погасяване на заема, но с плащането на чуждото задължение между страните са възникнали само облигационни отношения. Погасяването на задължението по договора за заем не води до принос на И. С. в увеличаване на наследството. Поради това претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН е неоснователна, дори дадените в заем суми да са вложени в строежа на процесната жилищна сграда, за което липсват доказателства. С. С. е направил възражение за погасяване на вземането по давност, което е основателно. Освен това към настоящия момент след влизане в сила на Закона за деноминация на лева, претенцията би могла да бъде в размер на 9,70 лв., а не на 9 700 лв. Срещу така постановеното решение жалбоподателката И. С. прави оплаквания за материална незаконосъобразност, постановяването му при нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост. Като процесуално нарушение сочи даване ход на делото пред въззивния съд въпреки нередовното призоваване на страна по делото. Относно възлагането на имота в дал на С. С. излага съображения, че не са установени предпоставките на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.). Относно претенцията за присъждане на сумата 9 700 лв. жалбоподателката развива доводи, че с изплащането на заема на родителите си е допринесла за запазване на имуществото в техния патримониум. Жалбата е неоснователна. При постановяване на въззивното решение не е допуснато твърдяното процесуално нарушение. За с.з. на 13.12.2007 г. И. С. Г. е била редовно призована, явила се е лично и с адв. К. Като процесуално нарушение страната може да сочи нарушение на съдопроизводствените правила, довело до ограничаване на правото й на защита, но не и нарушение на тези правила по отношение на друг участник в процеса. Поради това доводите на касатора относно прилагането на чл. 51, ал. 2 ГПК (отм.) по отношение на ответницата С са неоснователни. И. С. е оспорила искането на С. С. за поставяне в дял на процесното жилище с доводи, че не е налице едно от условията за възлагането- С. не е живял трайно в процесния имот, тъй като често е пътувал. Правилно въззивният съд е приел, че това обстоятелство е без правно значение, тъй като не е посочено в чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) като предпоставка за поставяне на имота в дял. Относно останалите предпоставки обосновано съдът е приел, че имотът е съставлявал съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на Д. С., и преживелият съпруг не притежава друго жилище. Последното обстоятелство съдът е приел за безспорно предвид изразеното по-горе от съделителката С становище и предвид липсата на каквито и да е доказателства в обратен смисъл. В касационната жалба също не се конкретизира коя от предпоставките на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) не е доказана. Предвид така изразеното оспорване на претенцията, правилно съдът е приел наличието на законовите изисквания за възлагане на имота. Правилно е отхвърлена и претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН, но ВКС намира за необходимо да коригира мотивите в тази част. Приносът на наследник за увеличаване на наследството може да се състои и в изплащане на задължения на наследодателя. За да се пресметне това увеличение в полза на наследника обаче е необходимо то да бъде ясно изразено в някаква форма - придобиване на конкретен недвижим имот или движима вещ, който да е налице в момента на откриване на наследството. В случая жалбоподателката И. С. е погасила част от банков заем на родителите си със сумата 9 700 неденоминирани лева, но не е установено за какво са изразходвани съответните средства от заема. Претенцията е обоснована с твърдения, че жилищната сграда, предметна делбата, е изградена с този заем, но тези твърдения не са доказани. От заключението на вещото лице И. И. се установява, че заемът е погасяван в периода 1986-1992 г., а според св. Г. И. къщата е била построена в периода 1982-1983 г. Не са ангажирани никакви доказателства, за какво са били използвани отпуснатите по банковия заем пари. Тъй като не е установено увеличение на наследственото имущество с конкретни вещи, претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН е неоснователна и правилно е отхвърлена. По изложените съображения решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски по делото, тъй като в представеното пълномощно не е отразено да е внесена сума, а само, че е договорено възнаграждение от 100 лв. Съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) присъждат се заплатените такси и разноски по делото. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение