Решение № 15279 от 10.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9764/2020 г.

Решение № 15279 от 10.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9764/2020 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Консулското длъжностно лице в Посолството на Република България в Хавана, Република Куба, подадена чрез упълномощения представител юриск. Р. Д.. Жалбата е срещу решение № 2015 от 13.04.2020 г., постановено по адм. дело № 7192/2019 г. от Административен съд София – град. С него по жалба на А. Р., гражданин на [държава], е отменен отказ за издаване на виза от 14.12.2018 г., подписан от завеждащ Консулската служба в Посолството на Република България в Хавана, Куба, и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявление с рег. № 1800137/11.10.2018 г., подадено от А. Р. за издаване на виза за краткосрочно пребиваване в РБългария след изпълнение на дадените с решението указания по тълкуване и прилагане на закона в 14-дневен срок от влизането му в сила. С касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което жалбата срещу оспорения отказ да бъде отхвърлена, а алтернативно решението на първоинстанционния съд да бъде обезсилено като постановено по недопустима поради просрочие жалба и да бъде прекратено производството по делото. Претендира се и присъждане на разноски. Ответникът – А. Р., гражданин на [държава], чрез процесуалния си представител адвокат В. Р., с писмен отговор на касационната жалба, оспорва същата като неоснователна. Моли съда да остави обжалваното съдебно решение в сила и да му присъди направените разноски през двете съдебни инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Счита, че са налице касационните основания за отмяна на решението по чл. 209, т. 3 от АПК. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София – град е било образувано по жалба на А. Р., гражданин на [държава], срещу отказ да му бъде издадена виза за краткосрочно пребиваване тип "С" по негово заявление с рег. № 1800137/11.10.2018 г., издаден на 14.12.2018 г. от завеждащ Консулска служба в Посолството на Република България в Хавана, Куба. С обжалваното решение № 2015 от 13.04.2020 г. по адм. дело № 7192/2019 г. Административен съд София – град е отменил оспорения отказ. За да постанови този резултат съдът е приел, че отказът е издаден при липса на мотиви, като не били посочени фактическите основания и не били обсъдени представените от чужденеца във връзка с искането му за издаване на виза писмени доказателства. Мотиви не се съдържали и в други документи, изготвени в хода на административното производство. Не били посочени конкретни обстоятелства, въз основа на които органът е счел, че заявената цел на пътуването вероятно не е действителната, както и за недоказаност на намерението на чужденеца да напусне България в срок и по законоустановения ред. Не било посочено също какви документи са били необходими за доказването на тези цел и намерение. Като правно основание на акта били посочени чл. 10, ал. 1, т. 17 и чл. 24, предл. 3 и 4 от ЗЧРБ, а изложените мотиви касаели единствено хипотезата по чл. 10, ал. 1, т. 24, предл. 4. При това съдът е приел, че при издаването на оспорения отказ е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Обжалваното решение е правилно. Неоснователно е възражението на касатора за недопустимост на производството поради просрочие на жалбата срещу процесния отказ за издаване на виза от 14.12.2018 г. Съгласно чл. 10 а, ал. 2 от ЗЧРБ при вземане на решение за отказ за издаване на виза оправомощените длъжностни лица са длъжни да уведомят писмено кандидата за виза за правното основание и за мотивите за решението. При така уреденото законово задължение на органа е за писмено уведомяване на чужденеца за постановения отказ. Неоснователно е възражението на касатора, че решението за отказа било взето през м. 10. 2018 г., за което, както и за възможността да го обжалва, Ромеро бил уведомен по телефона още същия месец. Доводите в тази насока са неоснователни, тъй като по делото няма данни отказът за издаване на виза да е издаден през м. 10. 2018 г. При положение, че същият е с дата 14.12.2018 г., няма как съобщаването му да е през м. 10. 2018 г. Дори и да се приеме, че е имало съобщаване по телефона, това не е удостоверено по никакъв начин. Не е спазен редът за съобщаване на административния акт по чл. 60 във вр. с чл. 18 ж от АПК. Затова с обжалваното решение първоинстанционният съд обосновано е приел, че не е установено връчване на административния акт на оспорващия. Предвид на това жалбата на А. Ромеро не е била просрочена. Правилни са изводите на административния съд и по съществото на спора. Обосновано съдът е приел, че не е изпълнено изискването за мотивираност на административния акт, зададено с чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и в специалния ЗЧРБ. В разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (изд. на осн. чл. 9 е, ал. 1 от ЗЧРБ) е предвидено, че в съставения за отказа формуляр се вписват мотивите, като се посочва основанието за отказа, без да се вписват съображения, засягащи интересите на националната сигурност, и се удостоверява датата на връчване (изпращане) на заинтересуваното лице. Това означава, че стига да не касаят интересите на националната сигурност излагането на мотиви е задължително. В случая като мотиви на акта органът се е задоволил единствено да цитира текстове от закона, но не е посочил фактическите основания, въз основа на които е формирал воля, за да постанови процесния отказ. Административният орган не е обсъдил представените пред него доказателства, на които чужденецът основава искането си за издаване на виза. Не става ясно кои от доказателствата са тези, които според органа опровергават заявената от кандидата за виза цел на пребиваване и намерение да напусне страната по законоустановения ред. Според чл. 9 з, ал. 3 от ЗЧРБ преди да вземат решение по заявление за издаване на виза оправомощените длъжностни лица имат право да изискват от кандидатите за визи допълнителни данни и документи, с които те да обосноват достоверно заявената цел на пътуване, като са длъжни да извършват необходимите проверки на заявените данни. Действително, изискването на допълнителни данни и документи не е въведено като задължение за органа, но в конкретния случай, такива са могли да бъдат събрани с оглед мотивирането на отказа. Така дори да са били налице относимите обстоятелства за постановения отказ, същите са останали недоказани. Неоснователно в тази връзка е и възражението в жалбата относно разпределението на доказателствената тежест. При постановяване на отказ за издаване на виза в тежест на органа е да докаже именно обстоятелствата на които се позовава, за да приеме като недоказано от страна на чужденеца на сочените от него цел за пребиваване на територията на страната ни и намерение за напускането й в срок и по установения ред. С недоказването на тези обстоятелства отказът се изгражда върху предположения, което е недопустимо. В заявлението е посочена целта на пътуването – посещение по покана на българска гражданка. Приложени са изискуемите документи. В отказа е записано, че документите и фактите, свързани с пътуването не доказват по категоричен начин, че целта на пътуването е действителна. Не са ангажирани обаче доказателства за извършена проверка и не са изложени причините, поради които е преценено, че предоставените от кандидата данни не подкрепят в достатъчна степен заявената цел на чужденеца. Същото като посоченото в предходния абзац се отнася и до мотива за липса на доказателства, че апликантът има намерение в срок и по законоустановения ред да напусне Република България. Отново не става ясно каква е причината органът да приеме представените самолетни билети за обратно пътуване на Ромеро от София през Москва до Хавана на посочената като крайна дата от престоя му в България, като негодни да докажат намерението на чужденеца да напусне България в срок и по законоустановения ред. Правилно е отчетено от административния съд допуснатото несъответствие в посочените като правно основание за отказа разпоредби на чл. 10, ал. 1, т. 17 и чл. 24, предл. 3 и 4 от ЗЧРБ. Тъй като чл. 24 от закона урежда предоставяне на разрешение за продължително пребиваване на чужденци, очевидно се касае до допусната от органа техническа грешка и следва да се има предвид чл. 10, ал. 1, т. 24, пр. 3 и пр. 4 от ЗЧРБ. В акта е посочено, че документите и фактите, свързани с пътуването не доказват по категоричен начин, че апликантът има намерение в срок и по законоустановения ред да напусне РБългария. Това описание отговаря на хипотезата на предложение четвърто от посочения законов текст, но по отношение на хипотезата на предложение трето не са изложени съображения. Поради това правилно АССГ е приел, че допуснатото нарушение на административнопроизводствените правила е съществено, тъй като от една страна ограничава правото на защита на кандидата за виза, за който остава неясно каква е причината да му бъде отказана исканата виза, а от друга страна препятства възможността за проверка на законосъобразността на акта при осъществен съдебен контрол. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София - град е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 1 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК е основателно искането на касационния ответник за присъждане на разноски, направени пред настоящата съдебна инстанция. От представения договор за правна защита и съдействие се установява, че същите възлизат на 1000 лв. и представляват заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. Неоснователно е искането на ответника за присъждане на разноските, направени пред Административен съд София – град, тъй като с обжалваното решение съдът вече се е произнесъл, като е присъдил такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,