Решение № 362 от 29.09.2026 г. на ВКС по н. д. № 558/2026 г.

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. П. Л., депозирана чрез защитник, срещу нова въззивна присъда на Софийски градски съд № 59 от 21.04.2026 г, по ВНОХД № 529/25, с която е отменена присъда на Софийски районен съд от 10.04.2025 г, по НОХД № 8192/23, и подсъдимият е признат за виновен в това, че на 27.07.2021 г в [населено място], се е заканил с убийство на Ж. Д. Д., като това заканване е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, с оглед на което и на основание чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за невиновен в това, че на 27.07.2021 г в [населено място], се е заканил с убийство на Ж. Д. Д., като това заканване е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК. С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочат се следните доводи: Вътрешното убеждение на съда по релевантните факти е формирано в нарушение на чл. 14 НПК. Мотивите на съда са непълни, неясни и противоречиви. Съдът не е изразил становище по доводите на защитата, касаещи въззивния протест. При анализа на доказателствата е проявен селективен подход. Съдът е кредитирал показанията на св. Д., а се е отнесъл критично към обясненията на подсъдимия, които е третирал като защитна версия. Не е взето предвид, че инкриминираните изрази се съдържат единствено в показанията на св. Д.. От другите гласни доказателства не може да се направи извод, че е извършено деяние по чл. 144, ал. 3 НК, доколкото св. М. и св. А. не са чули отправени закани за убийство към св. Д.. Неяснота е налице и по отношение на предмета, който е бил в ръката на подсъдимия, тъй като св. Д. го е оприличил на нож, а св. М., на автомобилен ключ. Не е взето предвид, че пристигналите на място полицаи не са намерили нож у подсъдимия. Осъдителната присъда е изградена на базата на предположението, че, ако полицаите биха провели обиск, биха намерили и иззели острия предмет. Материалният закон е приложен неправилно. Наложеното наказание е явно несправедливо. При определяне на наказанието не са съобразени добрите характеристични данни за подсъдимия. С жалбата се прави искане да бъде отменена осъдителната присъда и делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъде изменена, като наложеното наказание бъде сведено до размер на три месеца „лишаване от свобода“. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател се присъединява към становището на защитника си. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Неоснователно се сочи, че мотивите на обжалваната присъда не отговарят на изискванията по чл. 339 НПК. Софийски градски съд е упражнил правомощията си на контролна инстанция и е подложил на цялостна въззивна проверка постановената оправдателна присъда. Констатирал е нейната незаконосъобразност и неправилност и я е отменил, като е произнесъл осъдителна такава, упражнявайки правомощията си по чл. 334, т. 2 НПК. В мотивите към присъдата се съдържат съображения, обусловили процесуалната необходимост от промяна на изхода на делото, с което практически е изразено и становището на съда по доводите на защитата, която е считала, че оправдателната присъда следва да бъде потвърдена. Не може да бъде споделен довода, че при анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване е нарушен чл. 14 НПК. Софийски градски съд е подложил на съвкупна преценка гласните доказателства, изводими от показанията на св. Д., св. М. и св. А., като ги е анализирал в контекста на Съдебно-техническата експертиза / СТЕ / и на Съдебно-психиатричната такава / СПЕ /, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Вярно е, че св. Д. е единственият, който е чул инкриминираната закана за убийство, но това обстоятелство е оценено в контекста на установеното от фактическа страна, че останалите свидетели / св. М. и св. А. / обективно не са възпрели казаното от подсъдимия, тъй като те са присъствали на втората част от развоя на инцидента, когато св. Д. е бягал, а подсъдимият го е гонил. Съдът е имал основание да кредитира показанията на пострадалия, които са ясни, последователни и логични и кореспондират на изясненото от другите доказателствени източници. Установено е, че по повод заплащане на дължимо на подсъдимия трудово възнаграждение, св. Д. е заплашен по телефона от подсъдимия с убийство и преди инкриминираната дата, но тогава свидетелят го е отдал на моментно настроение на бившия служител и не е счел заканата за сериозна. На 27.07.2021 г подсъдимият отново се свързал по телефона със св. Д. в качеството му на оперативен мениджър и разгневен от това, че парите не са получени, без да извърши собствена проверка на причината за върнатия превод, той е отправил закана за убийство към св. Д., която е повторил след 20 минути в последващо телефонно обаждане. Изяснено е, че преводът е бил нареден от работодателя по предоставена от подсъдимия банкова сметка, която се е оказала неактивна, и затова преводът не е преминал успешно. Верен е извода на съда, че косвено обвинителната теза се подкрепя и от поведението на св. Д., който на инкриминираната дата, след двукратния разговор по телефона с подсъдимия, е напуснал работното си място и е побягнал, след като се е почувствал несигурен за своята безопасност. Този момент е възприет от св. М. и св. А., а техните показания са в синхрон със заключението на СТЕ на видеофайла, заснел случилото се. Въз основа на показанията на св. Д., е прието, че подсъдимият е държал предмет с остър ръб, но съдът е съобразил обстановката, при която са се развили събитията и особеното емоционално състояние на свидетеля, което не му е позволило да види детайлно самия предмет. Състоянието на св. Д. е възприето от св. М., който е заявил, че „бягащият мъж е бил видимо уплашен“. Вярно е, че св. М. е видял предмета в ръката на подсъдимия като „предмет с метална част“, която е оприличил на автомобилен ключ, но правилно това твърдение е оценено в контекста на спецификата на събитията, които са протекли бързо и динамично. Неоснователно се сочи, че е прието от фактическа страна наличието на нож у подсъдимия, за което се твърди, че почива на предположение. Това е така, защото съдът се е позовал на казаното от св. Д., който не е успял да види какъв точно предмет държи подсъдимия, а е описал това, което е възприел в момент на ескалация на напрежението, като предмет с остър ръб. От друга страна, съдът правилно е отбелязал като пропуск на разследването от досъдебната фаза липсата на обиск на участниците в конфликта. Същественото за изхода на делото е това, че след отправена към него закана за убийство, св. Д. е забелязал у автора на заканата предмет с остър ръб, което е засилило емоцията на страх у свидетеля. Що се отнася до показанията на св. Д., служител на МВР, той се е появил на мястото на събитията, след като конфликтът е бил прекратен, поради което неговите показания не допринасят за изясняване на делото от фактическа страна. В доказателствен аспект, важно е значението на СПЕ, дала заключение, че св. Д. е преживял остра реакция на стрес, свързана с вегетативни признаци на паническа тревожност, отзвучала в рамките на 3-4 дни, като в следващия месец при него се е развила протрахирана стресова реакция, свързана с безпокойство и тревожност по отношение на физическата му неприкосновеност. Верен е извода на съда, че обясненията на подсъдимия не следва да бъдат кредитирани, тъй като същите са опровергани от кредитираните гласни доказателствени средства, изводими от показанията на св. Д., св. М. и св. А., респективно, от заключението на СТЕ и СПЕ. Ето защо, правилно е прието от съда, че твърденията на подсъдимия са защитна версия, която не следва да се ползва при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите от съда релевантни факти обуславят съставомерност на деянието по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съдът е определил наказанието при превес на смекчаващите обстоятелства, като е отчел чистото съдебно минало на дееца и изрядното му процесуално поведение. Отчетена е и завишената степен на обществена опасност на деянието, изводима от интензитета на проявената агресия и настъпилите за пострадалия вредни последици / емоционален стрес, продължил в рамките на един месец /. Що се отнася до аргумента за добри характеристични данни, защитата се позовава на приложена справка, от която се установява, че „съседите на подсъдимия не са имали проблем с него“. Тези данни, макар и да не обрисуват дееца в положителна светлина, имат отношение към преценката за личната му обществена опасност, която е оценена от съда като ниска. С оглед на изложеното, определеното наказание шест месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за минималния изпитателен срок, отговаря на законовия критерий за справедливост, а искането за неговото свеждане до абсолютния минимум от три месеца е неоснователно и не може да бъде уважено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава не може да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,