Решение № 8994 от 19.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10876/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция Гранична полиция (ГДГП) при Министерство на вътрешните работи (МВР) със седалище и адрес на управление в София, бул. Мария Луиза 46 и по касационна жалба на В. М. М. с постоянен адрес в гр. Велико Търново, [адрес], подадена в лично качество и в качеството на законен представител на малолетното дете В. С., срещу Решение 4213/26.06.2023 г., постановено по адм. дело 8559/2022 г. по описа на Административния съд София-град в неблагоприятните за всеки от касационните жалбоподатели части. С обжалваното решение ГДГП е осъдена да заплати на В. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500, 00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска 15.09.2022 г., като искът за неимуществена обезвреда на М. е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен такъв от 3 000, 00 лв. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на В. С., чрез законния й представител В. М., обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000, 00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска 15.09.2022 г., като искът за неимуществена обезвреда на ищцата, е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен такъв от 5 000, 00 лв. Със същото решение ГДГП е осъдена да заплати на М. сумата от 575, 00 лв., представляваща разноски по делото. Касационният жалбоподател ГДГП обжалва решението в осъдителната част, както и в частта за присъдените в полза на ищеца разноски. Твърди неправилност на обжалваното решение, като навежда всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че по делото не се установява кумулативното наличие на всички изискуеми предпоставки от сложния фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Изразява становище, че първоинстанционният съд не е изследвал в съвкупност събраните по делото доказателства, поради което е достигнал до неправилни и необосновани правни изводи. По тези съображения иска отмяната на решението в обжалваната част. Претендира присъждане на сторените в настоящото производство разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Ответникът В. М. М. оспорва касационната жалба, като неоснователна, в писмен отговор от 28.08.2023 г. По същество иска атакуваният съдебен акт в осъдителната му част, да бъде оставен в сила. Претендира сторените в настоящото производство разноски. Касационният жалбоподател В. М. М. обжалва първоинстанционния съдебен акт в отхвърлителната му за двамата ищци част. Сочи като пороци на решението в обжалваната му част - нарушение на материалния закон и необоснованост. Възразява, че присъденото на двамата ищци обезщетение за претърпените неимуществени вреди не отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Иска отмяна на решението в обжалваните части и цялостно уважаване на предявените искови претенции, ведно със законна лихва. Претендира разноски. Ответникът по тази касационна жалба ГДГП не представя становище по нея в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция се представлява от упълномощен процесуален представител гл. юрк. Е. Кабранска, която изразява становище за неправилност на решението в осъдителната част, а по същество иска отмяна на същото в посочената част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура /сега Върховна прокуратура/, който участва по делото, дава заключение за основателност на касационната жалба на ГДГП, неоснователност на касационната жалба на В. М. и на В. С., и за неправилност на обжалваното решение на всички основания по чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд преценява касационните жалби като допустими. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, за които решението, предмет на касационен контрол, е неблагоприятно в обжалваните от всяка от тях части. По основателността на касационните жалби Върховният административен съд приема следното: Обжалваният съдебен акт е постановен в производство по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по искова молба на В. М. М. против ГДГП, с която са предявени два обективно и субективно съединени иска, за осъждането на ответника да заплати на него и на дъщеря му обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 3 000, 00 лв. за ищеца и на сумата от 5 000, 00 лв. за ищцата, претърпени в резултат на незаконосъобразни действия, извършени на Летище София от служители на ответника на дати 04.01.2021 г. и 05.01.2021 г. и изразяващи се в задържането на ищците в арестантско помещение, при лоши битови условия, от 19.00 ч. на 04.01.2021 г., до 10.00 ч. на 05.01.2021 г. във връзка с изпълнение спрямо ищеца на мярка принудително довеждане , за които действия по изпълнение на наложената мярка се твърди, че не отговарят на принципите за законност и съразмерност, установени в чл. 4 и чл. 6 АПК. Административният съд е установил следната фактическа обстановка: С Постановление за принудително довеждане на обвиняем от 15.08.2017 г. по досъдебно производство (ДП) ЗМ-102/2016 г. по описа на Областна дирекция на МВР гр. Велико Търново, пр. пр. 2023/2016 г. по описа на Районна прокуратура гр. Велико Търново (копие на л. 32 и л. 33 от адм. дело 8559/2022 г. по описа на Административния съд София-град), по отношение на ищеца М. е наложена мярка принудително довеждане , с цел извършване на действия по разследването и други процесуални действия с негово участие предявяване на постановление за привличане на обвиняем, разпит и вземане на мярка за неотклонение. На 04.01.2021 г., около 18.40 ч. двамата ищци пристигнали на Граничен-контролно пропускателен пункт (ГКПП) Аерогара София с полет от Варшава. Служител на ГДГП извършил гранична проверка на лицата и при справка в Автоматизирана информационна система Граничен контрол (АИС ГК ) установил, че ищецът е въведен в тази система, като лице, което протича по категория I със системен 129468486, дата на залагане: 24.08.2017 г., основание: обвиняем по досъдебно производство, с мярка към същия принудително довеждане, обявен за издирване от служба-инициатор: ОД на МВР гр. Велико Търново. Служителите на ГДГП уведомили незабавно разследващия полицай по досъдебното производство и запознали ищеца със съдържанието на постановлението за принудително довеждане. След категоричното несъгласие на ищеца детето да бъде предадено или временно настанено в друга компетентна институция и проведен разговор между служител на ответника и старши разследващ полицай Т. Балджиева при Районно управление гр. Велико Търново, която уведомила, че принудителната мярка спрямо ищеца може да бъде изменена след 08.15 ч. на следващия ден 05.01.2021 г., М. и дъщеря му били настанени в помещение за недопуснати лица и лица, търсещи международна закрила, разположено на Терминал 1 на Летище София. Със Съобщение, per. 8177р-313/05.01.2021 г. (л. 37 от първоинстанционното дело) от ГКПП Аерогара София уведомили ОДЦ ГДГП, ОГП сектор ГКПД и РДГП Аеорагари, че в 10.10 ч. на 05.01.2021 г., наложената по отношение на ищеца принудителна мярка е изменена на установяване на адрес . На М. е връчена призовка да се яви на 06.01.2021 г. в 10.00 ч. в ОД на МВР гр. Велико Търново при старши разследващ полицай Т. Балджиева. Същият е пропуснат за влизане на територията на Република България заедно с дъщеря си. Пред първата инстанция, с оглед установяване на твърдените неимуществени вреди, са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетелката Д. П. С.. При така установената фактическа обстановка, Административният съд София-град е преценил предявените искове за неимуществена обезвреда за допустими, а по същество за основателни, до присъдените с решението мву размери. Преценил е, че по делото са доказани всички предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по ЗОДОВ. Посочил е, че служителите на ответника, след като са установили при граничната проверка, че М. е обект в АИС ГК , са действали, съгласно разпоредбата на чл. 45 от Инструкция 8121з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове. Счел е, че, в случай, като процесния, граничните полицаи действат в условия на обвързана компетентност, като при наличие на определена информация в АИС ГК , са длъжни да предприемат необходимите действия, в изпълнение на дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1-3 и т. 5-7 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). Формирал е извод, че ищците са задържани, без да е налице правно основание за това. Обосновал се е, че ако по отношение на М., лишаването от възможността за свободно придвижване за кратък период от време е до известна степен оправдано, с цел изпълнение на наложената принудителна мярка, то за малолетната му дъщеря задържането не почива на никакво правно основание. Допълнил е, че служителите на ответника са имали задължението да създадат необходимата организация за изпълнение на Постановлението за принудително довеждане на ищеца от 15.08.2017 г., без да нарушават правата му в по-голям обем от необходимото и без да подлагат детето му на недопустими ограничения и травмиращи преживявания. Приел е, че, като са предприели действия по устно договаряне с разследващия полицай и са изчакали евентуалната промяна на принудителната мярка, тези служители са допуснали засягане правата на ищеца в по-голяма степен от допустимото. Подчертал е, че наличието спрямо М. на мярка принудително довеждане не оправдава и не легитимира действията на полицейските служители, ограничаващи свободата му за период от близо 15 часа. Това ограничаване на свободата, с още по-голяма сила, според съда, се отнасяло за втория ищец В. С., за която съдът се е мотивирал, че не са налице никакви основания за фактическото й задържане. Приел е за правилна преценката на служителите на ГДГП детето да остане и да пренощува в нощта срещу 05.01.2021 г. с баща си в помещението за недопуснати лица и лица, търсещи международна закрила, разположено на Терминал 1 на Летище София, вместо да бъде задействана процедурата по чл. 37, ал. 1 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.), съответно по Наредба I-51 от 12.03.2001 г. за условията и реда за предоставяне на полицейска закрила на детето, за която процедура е преценил, че би била по-стресираща. Аргументирал се е, че тази принципно правилна преценка не може да оправдае продължителното задържане, след като не са били налице законови основания за това. Съобразил е събраните по делото гласни доказателства. Кредитирал ги е, като логични, последователни и непротиворечиви. Позовавайки се на същите, съдът е приел за установено, че помещението, в което са били настанени ищците, е било неугледно, мръсно и студено, като за периода на задържането, на бащата и детето не била осигурена храна от страна на ГДГП. Отчитайки тези обстоятелства, съдът е приел, че относно двете искови претенции е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника незаконосъобразни действия на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност. Окачествил тези действия спрямо М. и С. като репресия. Отново подчертал, че, по отношение на детето, не били налице никакви основания за фактическо задържане. Като обсъдил останалите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата, в случая, съдът е формирал извод, че, в резултат на незаконосъобразните действия на ответника неоправдано продължило във времеви порядък фактическо задържане за ищците са настъпили негативни последици върху личността и психиката им, изразяващи се за М. в унижение, дискомфорт, стрес и тревога за дъщеря му, а за С. в неблагоприятни психични изживявания със силен интензитет и продължителност дни наред след освобождаването. За да определи размера на обезщетението за неимуществена обезвреда, съдът се е позовал на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Относно М. е взел предвид характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които то е получено, продължителността и интензитета на негативното въздействие, както и стандарта на живот в страната към датата на деликта. По отношение на малолетната В., съдът е обосновал размера на определеното от него обезщетение с по-драстичното и дългосрочно отражение на преживения силен стрес върху крехката детска психика. И за двете искови претенции, е съобразил материално-битовите условия, при които са били ищците, докато са били задържани. С тези мотиви, съдът е постановил обжалвания съдебен резултат. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора. Касационната инстанция преценява като основателна касационната жалба на Главна дирекция "Гранична полиция", респективно като неправилно решението на административния съд в осъдителната му част. В тази част, решението е резултат на необосновани изводи, направени от съда и неправилно приложение на материалния закон. Безспорно установено по делото е, че спрямо ищеца е издадено на осн. чл.71, ал.2 и ал.3 и чл.199 от НПК от старши разследващ полицай при ОД на МВР-Велико Търново, Постановление за принудителното му довеждане като обвиняем по досъдебно производство по описа на ОД на МВР-Велико Търново и прокурорска преписка по описа на Районна прокуратура Велико Търново, незабавно след установяването и издирването му. Установено е също така от данните по делото, че в интегрираната информационна системата "Граничен контрол S.I.S. I 4 ALL" на МВР ищецът е въведен на 24.08.2017г., като обвиняем по досъдебно производство и обявен за издирване от ОДМВР Велико Търново, с мярка-принудителното му довеждане. Тази данни са послужили като фактическо основание за граничния полицай да предприеме спрямо ищеца и малолетната му дъщеря мерките по чл.45 от Инструкция 8121з-813 от 9.07.2015г. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, една от които е лицето да не напусне района, където се извършва контрола. Съгласно чл.71, ал.3 НПК принудителното довеждане се извършва през деня, освен ако не търпи отлагане, какъвто не е настоящият случай. По аргумент от чл.71, ал.4 НПК, в конкретния случай, принудителното довеждане е следвало да се извърши от службите на МВР, каквато е Гранично полицейско управление - София, ГКПП-Аерогара София. Принудителното довеждане на лице се извършва чрез конвоирането му от полицейските органи, съгласно чл.9, ал.1, т.1 от Инструкция 8121з-1161 от 5.09.2017г. за организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност в МВР. От горепосочените приложими към случая нормативни разпоредби следва, че ищецът е задържан, за да може да се изпълни постановлението за принудителното му довеждане, чрез конвоирането му от службите на МВР до ОД на МВР-Велико Търново. Заради пристигането на ищеца на Аерогара София на 04.01.21г. след 18 часа, той е настанен в специално помещение, за да се изпълни конвоирането му на другия ден, през деня, каквото е изискването на чл.71, ал.3 НПК. Съгласно чл.11, ал.6 от Инструкция 8121з-78 от 24.01.2015г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в МВР, заповед за задържане не се издава на лица, за които е постановено принудително довеждане или са задържани по реда на НПК, каквато в случая не е издадена. В изпълнение на чл.11, ал.6, т.1 от същата Инструкция ищецът е настанен в помещение, различно от помещенията за задържане. Установено е, че той е задържан в помещение за недопуснати лица и лица, търсещи международна закрила. Установено е по делото, че до конвоиране на ищеца до ОД на МВР -Велико Търново не се е стигнало, заради промяна на мярката спрямо него от "Принудително довеждане" в "Установяване на адрес" от старши разследващ полицай при ОД на МВР, което е станало на 05.01.21г. в 10 и 10 часа е та в резултат на действия от страна на полицейските служителите от ГПУ-София, ГКПП Аерогара София, които още в деня на фактическото задържане на ищеца са предприели незабавни действия по уведомяването на разследващия полицай по досъдебното производство за задържането и са съгласували по нататъшните си действия с него. От установеното следва, че служителите на ответника са действали при задържането на ищеца при стриктно изпълнение на нормативноустановените им задължения. Необоснован и неправилен е изводът на административния съд, че фактическото задържане на ищеца е осъществено, без да е налице правно основание за това, тъй като се установи, че то е обусловено от действащата нормативна уредба. След като не е налице първата от кумулативните предпоставки на чл.1 ЗОДОВ, то искът, предявен от ищеца е неоснователен и следва да се отхвърли. Решението на административния съд в частта, в която частично е уважен предявеният иск от ищеца М. следва да се отмени, а вместо това искът се отхвърли изцяло. Неоснователно е прието от административния съд, че малолетната ищца С., действаща чрез законния си представител - В. М. е фактически задържана от служители на ответника. От данните по делото става ясно, че нейният престой в помещението за недопуснати лицаи лица, търсещи международна закрила не е в резултат от фактическо й задържане от служителите на ответника. Тя е оставена при баща си по негово изрично желание, за да бъдат заедно. Служителите на ответника не са предприели мерки спрямо детето съгласно Наредба I-51 ат 12 март 2001г. за условията и реда за предоставяне на полицейска закрила на детето, тъй като е преценено, че детето би се чувствало по-добре при баща си. Тоест, престоят на малолетното дете В. С. в помещението и за периода, в който е задържан баща й, не представлява нейно фактическо задържане, а е резултат от фактическото задържане на баща й, което е било законосъобразно. Следователно, не са налице противоправни действия и/или бездействия на служители на ответника по отношение на малолетното дете. Логично е да се приеме, че както ищецът, така и малолетната му дъщеря са преживяли стрес, притеснения, неудобства, страх и несигурност от случилото се, но тези негативни преживявания, не са породени от незаконосъобразни действия на длъжностни лица на ответника, поради което този ответник не дължи обезщетение за обезвредата им. По същите съображения, касационната инстанция преценява като неоснователна касационната жалба на В. М. М. и В. С., действаща чрез законния си представител - В. М.. С оглед изхода на спора следва да се отмени и решението на административния съд в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски. Воден от горните съображения и на осн. чл.221, ал.2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд