Решение № 155 от 24.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2016 г.

Решение № 155 от 24.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2016 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. И. Д. от [населено място] срещу въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд, постановено на 03.11.2015 г. по в. гр. д. № 628/2011 г., с което постановеното от първоинстанционния съд решение е отменено и вместо това е признато за установено по отношение на Б. И. Д., че на К. А. Х. принадлежи правото на собственост по отношение на находящия се в [населено място] баня имот № 65365.601.107 с площ от 1123 кв. м., идентификатор XIIIа-2680 в к61 по регулационния план на [населено място] баня според КК, одобрена със заповед № 18-15/2008 г., както и по отношение на УПИ 65365.601.109 с площ от 1172 кв. м., стар идентификатор XIIIа-2839 в кв. 61 по регулационния план на [населено място] баня и Б. И. Д. е осъден да предаде на К. А. Х. владението по отношение на двата имота. С определение № 192/28.03.2016 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато с цел произнасяне по допустимостта на въззивното решение. Касаторът поддържа, че постановеното от въззивния съд решение е недопустимо в частта над 1/3 идеална част от процесните имоти, тъй като съдът се е произнесъл свръх-петитум - и в исковата молба и в молба от 12.05.2009 г. К. Х. е заявил, че като наследник е собственик на 1/3 идеална част от недвижимите имоти и е поискал Б. И. Д. да бъде осъден да му отстъпи и предаде владението върху тази идеална част. Моли в тази част постановеното от въззивния съд решение да бъде обезсилено. Ответникът по касационна жалба не изразява становище. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: К. А. Х. е предявил срещу Б. И. Д. иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 1/3 идеална част от описаните в исковата молба имоти /според петитума на исковата молба, уточнение в молба от 20.01.2009 г., уточнение в молба от 28.01.2009 г. и молба от 13.05.2009 г./. С обжалваното решение Кюстендилският окръжен съд, действайки като въззивна инстанция, е отменил решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен искът за собственост, предявен по реда на чл. 108 ЗС от К. А. Х. срещу Б. И. Д. за установяване право на собственост и предаване владението на 1/3 идеална част от урегулирани поземлени имоти с идентификатори по КК на [населено място] баня 65365.601.207 и 65365.601.109 и вместо това е признал за установено по отношение на Б. И. Д., че на К. А. Х. принадлежи правото на собственост по отношение на имот № 65365.601.107 и имот № 65365.601.109 и е осъдил Б. И. Д. да предаде на К. А. Х. владението по отношение на тези имоти. Извършвайки проверка за допустимостта на обжалваното решение, настоящият състав приема следното: Въпросът за правомощията на съда да се произнесе само в пределите на търсената защита се разрешава в съдебната практика непротиворечиво. В обобщение на тази трайно установена съдебна практика в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 5666/2013 г. на Трето ГО на ВКС е прието, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т. е. да не постановява решение свръх петитум, и доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало на гражданския процес. Прието е, че когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск. В случая след като К. А. Х. е предявил иск за признаване правото на собственост и предаване на владението само върху 1/3 идеална част от процесните недвижими имоти, въззивният съд не е разполагал с правомощието да се произнася за принадлежността на правото на собственост над заявения за защита с исковата молба обем от права. Поради това по реда на чл. 293, ал. 4 ГПК вр. чл. 270, ал. 3 ГПК в частта, с която въззивният съд е признал, че К. А. Х. притежава правото на собственост над претендираната 1/3 идеална част от процесните имоти и е осъдил Б. И. Д. да му предаде владението върху имотите в обем над 1/3 идеална част, постановеното от въззивния съд решение следва да бъде обезсилено като недопустимо. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение