Решение № 331 от 13.07.2026 г. на ВКС по н. д. № 503/2026 г.

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия П. П. И. срещу въззивно решение №422 от 10.12.2025 г., постановено по ВНОХД №20251000600200/2025 г. по описа на Апелативен съд - София. С присъда №200 от 19.11.2024 г., постановена по НОХД №279/2023 г. по описа на Софийски градски съд подсъдимият И. е признат за виновен в това, че на 17.02.2015 г. в [населено място], на бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 35, вх.А, ет.3, офис 14 в съучастие като съизвършител с Д. Л. К. отнел чужди движими вещи на обща стойност 10 524, 15 лева от владението на А. Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, като на основание чл.198, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, което на основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. С присъдата подсъдимият И. е осъден да заплати и разноски по водене на делото в размер на 961, 75 лева по сметка на СДВР, 2 377, 18 лева- по сметка на Софийски градски съд и 1 500 лева на частния обвинител Б.. С въззивното решение постановената първоинстанционна присъда е била изменена, в частта относно правната квалификация на инкриминираното деяние, като подсъдимият И. е бил признат за виновен в извършване на престъпление с правна квалификация по чл.198, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с ал.1 НК. В касационната жалба на защитника на подсъдимия И. са посочени всички касационни основания. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуални правила като неправилно е анализирал събраните доказателства. Посочва, че незаконосъобразно са кредитирани показанията на свидетелката И., като не е отчетено, че към момента на депозирането им пред разследващите органи на досъдебното производство тя фактически е съжителствала с един от обвиняемите- Д. К.. Предлага да бъде преценено, че е допуснато съществено нарушение на процесуални правила защото разпитващият не й е разяснил възможността по чл.119 НПК да откаже да свидетелства, което прави невъзможно да бъдат използвани показанията й. Наред с това моли да бъде отчетено, че тя ги е депозирала (отново на фазата на досъдебното производство) след като й е бил оказан сериозен натиск и е била заплашена, че ако не уличи обвиняемите ще бъде обвинена на свой ред. В подкрепа на тезата си защитата сочи и това, че в хода на първоинстанционното съдебно следствие свидетелката не е поддържала показанията си от досъдебното производство и е твърдяла, че не познава подсъдимия И.. Защитникът акцентира и на това, че първостепенния съд не е счел за необходимо да разпита И., като е приемал, че разпита й не е необходим за изясняване на фактите по делото, като той е бил проведен единствено и само по инициатива на защитата. С касационната жалба се оспорват и изводите на съда, че приложения по делото протокол за оглед на местопроизшествие следва да бъде ценен. Твърди се, че от съдържанието му е видно, че той е дописван, като текста с най- важните иззети като веществени доказателства латексови парчета е дописан върху знак, който отразява край на записването в съответната бланка. Наред с това се поддържа, че в хода на огледа не са участвали поемни лица, което се установява от показанията на свидетелката С. М., която твърди, че не е влизала в апартамента и не е имала видимост към действията на полицейските служители. На тези основания се предлага да не бъдат кредитирани и заключенията на приетата по делото ДНК експертиза, относима към подсъдимия И., тъй като с нея е изследвано веществено доказателство, който не е било приобщено към доказателствената съвкупност по надлежен ред. В касационната жалба не са включени оплаквания, относими към касационното основание на чл.348, ал.1, т.1 НПК, като единствено е посочено, че материалния закон е приложен неправилно защото незаконосъобразно и в нарушение на чл.303, ал.1 и ал.2 НПК подсъдимият И. е бил признат за виновен в извършването на инкриминираното деяние. За наложеното наказание се твърди, че същото е завишено и затова е явно несправедливо защото незаконосъобразно въззивният съд не е отчел константната съдебна практика, която изисква след като наказателното производство не е приключило за срок надвишаващ десет години да бъде определяно наказание под законовия минимум. Моли да бъде отчетено, че И. не е ставал причина за отлагане на делото и продължителността на производство не се дължи на негови действия. На тези основания защитникът моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а подсъдимият И. да бъде оправдан. При условията на алтернативност моли след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или ако се приеме, че няма основания за това- да бъде намалено наложеното наказание. В касационното съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба като отново възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Моли да бъде преценено, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл.14, ал.1 НПК, като погрешно е оценил част от събраните доказателства. Предлага да бъде ценено заключението на приетата техническа експертиза, която установява, че заключителната част на текста на огледния протокол е дописана, като съдържанието на последните пет реда на втора страница са нанесени след изписване на знака „Z“. На тези основания предлага да не бъде ценена ДНК експертизата защото вещта, която тя е изследвала е иззета незаконосъобразно. В защитната си реч отново моли да не бъдат ценени показанията на свидетелката И., но да бъдат ценени тези на свидетеля К. защото той най- добре знае с кого е извършил престъплението. Защитникът отправя алтернативни искания за отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на държавното обвинение моли касационната жалба да бъде приета за неоснователна. Твърди, че правилно са анализирани всички събрани доказателства, като съдът пунктуално е отговорил на всички възражения във въззивната жалба. Поддържа, че фактите по делото са установени и те установяват факта на извършеното инкриминираното деяние и кои са неговите извършители. Моли да бъде преценено, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати процесуални нарушения, материалния закон е приложен правилно и отмереното на подсъдимия И. наказание е справедливо. На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Частният обвинител Б. уверява съда, че вярва в силата на правосъдието и изразява благодарност на българската полиция. Твърди, че още си спомня за ужасната агресия, която е преживял и електрическото устройство, с което е бил атакуван. Моли всички доказателства да бъдат разследвани по подходящ начин. Повереникът на частния обвинител предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна, защото съдът е направил задълбочен и верен анализ на доказателствата и правилно е установил взаимовръзката между тях. Пледира, че материалният закон е приложен правилно и определеното наказание е справедливо. Предлага въззивното решение да бъде преценено като правилно и постановено в съответствие със закона. Подсъдимият И., редовно призован за касационното съдебно заседание не се явява и не взима отношение по делото. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за погрешен доказателствен анализ. В жалбата се твърди, че неправилно въззивният съд е кредитирал показанията на част от разпитаните свидетели- конкретно тези на свидетелката И. и М. и се поддържа, че неправилно е кредитирал протокола за оглед на местопроизшествие и незаконосъобразно е ценил заключението на изготвена ДНК експертиза, която установява съпричастността на И. към инкриминираното деяние. Преди да отговори на тези възражения настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. По отношение на оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Направеният доказателствен анализ е пълен, подробен и верен, като съдът е събрал всички възможни доказателства и доказателствени средства и правилно ги е обсъдил. Касационният съд прецени, че правилно е ценен протокола за оглед и законосъобразно е прието, че с него, в съответствие с предвидения процесуален ред, са приобщени към доказателствената съвкупност следи от престъплението, между които и парчето от латексова ръкавица, обозначено като обект №9. Вярно е, че словно в протокола е вписано мястото, на което то е било открито на редове, предварително попълнени със знака „Z", но това не може да бъде основание да се приеме, че протокола е съставен в нарушение на НПК и в него са отразени обстоятелства, които не отговарят на действително извършените действия по разследване. Не може да бъде установена причината защо съставителят на протокола първоначално е вписал посочения знак, а след това е продължил изложението, като е посочил къде са намерени обекти 8 и 9, но доколкото това е станало с едно и също мастило и очевидно от едно и също лице следва извод, че тази информация е вписана в процесуалния документ от автора на писменото доказателствено средство. В случая не е налице поправка на протокола по смисъла на чл.130 НПК и не е имало задължение на мястото на застъпване на текстове да има положени подписи на лицата, които следва да подпишат протокола. При преценка на законосъобразността на извършеното действие по разследване следва да бъде посочено и това, че отразеното в протокола за оглед изцяло съответства на множество други доказателствени източници и конкретно на показанията на свидетелите Б. и И. (дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.281 НПК), на тези на свидетеля К. и на приложените по делото протоколи за разпознаване, в които пострадалият е разпознал И. като жената придружаваща двамата нападатели, а тя от своя страна е разпознала подсъдимия И. като един от нападателите. Настоящият съдебен състав не намери за основателни оплакванията, че незаконосъобразно са ползвани и ценени показанията на свидетелката И.. На първо място не може да бъде възприета тезата, че е налице формално основание те да бъдат изключени от доказателствената съвкупност, тъй като при депозирането им тя не е била предупредена за възможностите, които й предоставя разпоредбата на чл.119 НПК. В хода на производството тази свидетелка е била разпитвана три пъти- съответно на 04.11.2016 г., на 17.11.2016 г. и в хода на проведеното съдебно следствие пред първостепенния съд. Видно от съставения протокол още при първият разпит на свидетелката е била разяснена възможността по чл.119 НПК да откаже да свидетелства. Това не е била вписано в проведения разпит по чл.223 НПК, но в хода му тя недвусмислено е заявила, че вече не фактически съжител с осъдения И. и очевидно основанията да откаже да свидетелства към този момент не са били налични. Не може да бъде преценено като основателно и оплакването, че неправилно е ценен разпита пред съдия, проведен по реда на чл.223 НПК, тъй като към този момент разследващите органи са знаели кои лица ще привлекат като обвиняеми, но не са го сторили само, за да ги лишат от възможност да участват при разпита на свидетелската. Както многократно касационната инстанция е посочвала в рамките на наказателното производство държавното обвинение осъществява функция по обвинението и затова то е независимо в преценката си кога, срещу кого и за какво да повдигне обвинение. Ако към момента на провеждане на разпита на чл.223 НПК не е била установена фигурата на обвиняемия, то при провеждането му няма изискване да участва лицето, което впоследствие придобива това качество. Неучастието му не представлява нарушение на процесуалния закон и това не може да бъде предпоставка доказателствените резултати на този разпит да не бъдат ценени. Касационният съд не прие и възражението, че неучастието на обвиняемите и техните защитници при депозирането на приобщените по реда на чл.281 НПК разпити, проведени на досъдебното производство, е пречка те да бъдат ценени, като припомня, че практиката на СЕС (решение C ‑ 348/21 от 08.12.2022 г.) и практиката на ЕСПЧ приема, че дадени в отсъствие на обвиняемите показания на досъдебното производство могат да бъдат ползвани, ако са приобщени по предвиден в националното законодателство ред и ако в хода на съдебното производство е била осигурена възможност на подсъдимите и техните защитници да участват пълноценно в разпита, в това число и да се конфронтират със свидетелите. В случая подсъдимият И. и неговия защитник са участвали в проведения в хода на първоинстанционното съдебно следствие разпит на свидетелката И., задали са й множество въпроси и впоследствие са изразили своето становище за това дали да бъдат ценени показанията й и кои от тях да бъдат кредитирани. В заключение следва да бъде посочено и това, че решаващите съдилища имат възможност да кредитират или да не дадат вяра на противоречиви показания на един и същи свидетел, дадени в хода на едно и също наказателно производство, като дължат да мотивират своите изводи. В случая въззивният съд правилно е ценил показанията на свидетелката, дадени на досъдебното производство, като е отчел, че те кореспондират с други доказателствени източници- протокола за оглед, изготвената ДНК експертиза, установяваща че един от нападателите е бил именно подсъдимия И., протоколите за разпознаване и показанията на пострадалия Б.. Ето защо и касационната инстанция прецени, че показанията на свидетелката И. са били правилно ценени и използвани за установяване на релевантните за изхода на производството факти. Касационният съд прецени, че правилно са ценени показанията на свидетелката М.. От тях се установява, че тя си спомня случилото се, поддържа, че е присъствала на извършените действия обективирани в протокола за оглед и по същото време при извършеното действие по разследването е присъствала и Н.- вписана като поемно лице в обсъждания протокол. В показанията си свидетелката поддържа, че е възприела поставянето на отделните обекти в съответните пликове и е подписала съответния протокол, както и пликовете, където са поставени предметите. Не може да се възприеме тезата на защитата, че тази свидетелка не е възприела намирането на обекти 8 и 9, отразени в протокола и впоследствие изследвани от ДНК експертиза, тъй като тези обекти са намерени в близост до входната врата на офиса на пострадалия Б., а М. твърди, че преимуществено се е намирала именно там и е наблюдавала случващото се. Това, че в хода на разпита, проведен при съдебното следствие тя твърди, че не и спомня детайли от случилото се не е основание да се приеме, че при извършване на огледа са допуснати нарушения на процесуални правила. Законосъобразно въззивният съд не е ценил показанията на свидетеля К. по отношение на това с кого е осъществил престъплението, като вярно е ценил заключенията на изготвените по делото ДНК експертизи, установяващи, че той е осъществил инкриминираното деяние именно с подсъдимия И. (а не с неговия брат) и показанията на свидетелката И., което в хода на досъдебното производство е дала същата информация. В заключение касационният съд прие, че правилно въззивната инстанция е споделила доказателствените изводи на първостепенния съд, че в хода на производството са събрани множество преки и еднопосочни доказателства, доказателствени средства и експертизи, които установяват съпричастността на подсъдимия И. в извършването на престъплението- предмет на делото. Тези доказателствени източници са събрани в съответствие с процесуалния ред и кредитирането им е законосъобразно и не представлява нарушение на процесуални правила. Ето защо и няма основание атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК. По оплакванията за неправилно приложение на материалния закон: В касационната жалба няма конкретни оплаквания, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК, като единствено се твърди, че липсват доказателства подсъдимият да е автор на престъплението- предмет на производството и се отправя искане той да бъде оправдан. Касационният съд намира за безпредметно да обсъжда така направеното искане, като единствено следва да отбележи, че предвиденото в чл.354, ал.1, т.3 НПК правомощие- да бъде оправдан осъден подсъдим е възможно при вярно установени от въззивния съд факти. В това производство всички оплаквания са за погрешен доказателствен анализ и неправилно установени факти, което прави принципно невъзможно уважаването на искането за оправдаване от тази инстанция. При липсата на конкретни оплаквания за приложението на материалния закон и като съобрази, че касационният съд дължи произнасяне единствено по тях следва само да бъде отбелязано, че въззивната инстанция вярно е приела, че състава на престъплението по чл.198, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК е осъществен. От обективна страна е установено, че подсъдимият И. (заедно с осъдения К.) с активни действия, чрез употреба на сила са отнели от владението на пострадалия Б. движими вещи на обща стойност 10 524, 15 лева, като употребената принуда е била насочена именно към отнемане на тези вещи. Подсъдимият И. е осъществил престъплението и от субективна страна, като е действал при условията на типичния за това престъпление „пряк“ умисъл и е съзнавал, че го осъществява в съучастие като съизвършител с осъдения К.. Въззивният съд правилно е приел, че всички елементи от обективна и субективна страна на престъплението са осъществени и затова настоящият касационнен състав прецени, че в хода на воденото наказателно производство материалния закон е приложен правилно и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде коригиран. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: В касационната жалба единственото оплакване относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК е за неправилна преценка за определяне на наказанието по реда на чл.54 НК и неприлагане на разпоредбата на чл.55 НК поради неотчитане на продължителността на воденото наказателно производство. Въззивният съд правилно е констатирал, че подсъдимият И. към момента на извършване на инкриминираното деяние не е бил реабилитиран по право, защото към този момент не е бил изтекъл наложения с предходно негово осъждане (влязъл в сила съдебен акт на 14.03.2011 г.) петгодишен изпитателен срок за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.4 и т.6, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 НК. Вярно въззивният съд се е ограничил до това единствено да отчете това нарушение и не го е поправил, тъй като въззивното производство се е развило само по въззивна жалба на подсъдимия и би било незаконосъобразно и в нарушение на принципа reformation in pejus влошаването на положението му. При определяне на наказанието на подсъдимия И. съдът е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство дългия период от време от извършване на престъплението до приключване на производството, а като отегчаващо начина на извършване на конкретното престъпление. Касационната инстанция изцяло приема, че определянето на наказанието по реда на чл.54 НК е законосъобразно. Вярно е, че в поредица от решения на ЕКПЧ (дело Д. и Х. срещу България) и в решения и на националните съдилища (Р 78/2016 г. по НД 100/2016 г. 2 НО, Р 155/2025 г. по НД 997/2023 г. з НО и др.) съдът е приемал, че следва да се обърне особено внимание на това дали срока на развитие на наказателното производство съответства на изискванията на чл.6 ЕКПЧ и конкретно дали е разумен по смисъла на конвенцията. В случаите когато той надхвърля съобразената с фактическата и правна тежест на производството продължителност на процеса това обстоятелство винаги трябва да бъде ценено в полза на подсъдимия и той трябва да бъде компенсиран. Това очевидно е сторено от предходните съдебни състави, които са наложили на подсъдимия И. минимално предвиденото наказание за извършеното престъпление по чл.198, ал.1 НК. В конкретният случай правилно са отчетени като отегчаващи отговорността му обстоятелства начина на извършване на престъплението, употребената по отношение на пострадалия Б. сила и продължителността на упражняването й. Механизмът на извършване на престъплението и конкретно отправените множество удари, използването на „тейзър“, повалянето на пострадалия, връзването му със свински опашки и оставянето му в това състояние сочат на завишена степен на обществена опасност на осъщественото деяние в сравнение със сходни престъпления с идентична правна квалификация. На това отегчаващо отговорността обстоятелства е противопоставено смекчаващото свързано с продължителността на производството и е отмерено наказание в предвидения законов минимум. Ето защо касационният съд прие, че наказание в размер на три години „лишаване от свобода“ е съответно на обществената опасност на дееца и извършеното от него деяние и изтърпяването му ефективно е единствено възможно и необходимо за постигане на целите на чл.36 НК. Настоящият съдебен състав не сподели тезата на защитата, отразена в касационната жалба, че продължителността на разглеждане на делото, надхвърляща разумния срок по смисъла на чл.6 ЕКПЧ всякога следва да бъде основание за определяне на наказанието по реда на чл.55 НК. Няма спор, че това обстоятелство трябва да бъде ценено като смекчаващо, както и това, че то може да бъде ценено и като изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия, но наличието му не определя всякога задължителното определяне на наказанието под предвидения специален минимум. Приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК е възможно единствено когато са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства и когато предвиденото наказание е несъразмерно тежко съотнесено към конкретното извършено престъпление. В случая действително има смекчаващо отговорността на И. обстоятелство и дори същото да бъде прието за изключително не са налице предпоставките за приложение на обсъждания законов текст защото предвиденото минимално наказание за престъплението по чл.198, ал.1 НК не е несъразмерно тежко. Ето защо съдът прави извод, че в случая не са налице предвидените в чл.55 НК две кумулативни предпоставки за определяне на наказанието под специалния законов минимум и прецени, че отмерването му в рамките на минималното наказание е достатъчна компенсация за подсъдимия за продължителността на воденото срещу него наказателно производство. Така наложеното наказание е съответно на тежестта на извършеното престъпление, на конкретната обществена опасност на И. и може да постигне целите на специалната и генералната превенция. Ето защо касационният съд прецени, че наложеното наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и същото не трябва да бъде коригирано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение