Решение № 10738 от 10.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5290/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на община Враца, чрез гл. юрк. Г. Стоянов като процесуален представител, срещу решение 601 от 22.03.2024г., постановено по адм. дело 508/2023 г. по описа на Административен съд Враца. Релевирано е касационното основание по чл. 209, т.3 от АПК неправилност на съдебното решение, поради неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми към фактическата обстановка по делото, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда за незаконосъобразност на заповедта, с твърдения за доказан незаконен строеж, по отношение на който са неприложими режимите за търпимост по §16, ал.1-3 от ПР на ЗУТ, както и по § 127, ал.1 от ПР на ЗИДЗУТ. Сочи се, че издаденото удостоверение за търпимост има правно значение на удостоверителен документ единствено в нотариалното производство при прехвърлителни сделки и не обвързва органа и съда в производството по чл.225а ЗУТ. Прави се искане за отмяна на оспореното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли жалбата. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба Б. К. М., чрез пълномощника си адв. М. Колева, в писмен отговор и в съдебно заседание, излага доводи за обоснованост и законосъобразност на решението и моли за оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски по приложен списък по чл. 80 от ГПК. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество - за основателна, като съображенията за това са следните: Производството пред Административен съд Враца е образувано по жалба на Б. К. М. срещу заповед 1272/08.08.2023г. на кмета на община Враца, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл.225, ал.2, т.1 и т.2 от ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: "масивна стопанска постройка, находяща се в УПИ ХІІІ-711, кв.82 по плана на [населено място], община Враца. С обжалваното решение съдът е отменил заповедта като материалноправно незаконосъобразна. Прието е, че процесният строеж е търпим в хипотезата на § 127, ал.1 от ПР на ЗУТ - изграден е в периода след 18.11.1987г., тъй като не е нанесен в действащият ПУП на [населено място], одобрен на тази дата, и преди крайната дата в разпоредбата - 31 март 2001г., а според заключението на вещото лице по делото - е допустим съгласно правилата и нормите за строителство. Допълнително, с издаденото Удостоверение за търпимост 172 с рег. 2519/18.10.2022г. на главния архитект на община Враца, съдът е обосновал изводи за търпимост на строежа и в хипотезите на § 16 от ПР на ЗУТ. По горните мотиви е преценено, че процесната сграда не подлежи на премахване, а издадена заповед противоречи на материалния закон. Решението е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Необоснован от събраните доказателства и в противоречие с материалния закон, е решаващият извод на първоинстанционния съд за търпимост на процесния строеж, с което е отречено наличието на предпоставките за неговото премахване по реда и на основанията по чл.225а вр. с чл.225, ал.2, т.1 и т.2 от ЗУТ. Противно на изложеното в оспореното решение, в случая не са доказани условията за приложимост на режимите за търпимост по § 16, ал.1 ал.3 от ПР на ЗУТ, както и по § 127, ал.1 ПР на ЗИДЗУТ. Разпоредбите са тълкувани неправилно и без да се държи сметка на заложените в тях периоди на извършване на строителството, преценени с оглед обстоятелствата по конкретния казус. По делото не са спорни вида, разположението и параметрите на процесния строеж, който е масивна стопанска постройка, в обема на която попада външна тоалетна със септична яма, разположена е в дъното на УПИ ХІІІ-711 на регулационната граница с УПИ VI-707 и на южната вътрешна регулационна граница с УПИ ХІІ-710, в които съседни имоти няма заварени или новопредвидени постройки, нито плътни огради. Видно е, че сградата е индивидуализирана по вид, размери и местоположение, т.е. ясен е предмета на разпореденото за премахване незаконно строителство. Не се констатират нарушения относно изискванията за форма на оспорения административен акт по чл. 59, ал. 2 АПК, които да водят до невъзможност да се разбере волята на органа. От мотивната част на заповедта е видно, че в нея са изложени конкретни фактически и правни основания. Спазено е процедурното правило по чл.225а, ал.2 ЗУТ за съставяне на констативен акт, който е връчен на собственика на строежа, упражнил правото си възражения. При горните данни, правилно е прието от административния орган и от съда, че в случая се касае за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, шеста категория. Безспорно е отсъствието на строителни книжа за изграждането на постройката, каквото е изискването по чл. 148, ал. 1 ЗУТ, което обуславя извод за незаконност на строежа в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Основният спор е относно периода на строителството, който е съществен във връзка с режимите за търпимост. В съдебния акт липсват категорични фактически установявания за времето на процесното строителство. Нещо повече, изводите са неясни. Както се посочи по-горе, съобразно отразяванията в действащия ПУП, съдът е очертал широк времеви период за строежа на сградата от 18.11.1987г. до 31.03.2001 г., а от друга страна, се цитират свидетелски показания, според които строителството е извършено преди 30-35 години. Без анализ на противоречивите данни, съдът е приел, че постройката от допълващото застрояване е търпима като е посочил общо разпоредбите на § 16 от ПР на ЗУТ и на § 127, ал.1 от ПР на ЗИДЗУТ. Позовал се е на издаденото удостоверение за търпимост за строежа, както и на заключението на вещото лице, което сочи, че сградата отговаря на техническите изисквания за строежите, без да установява устройствените изисквания. Формираните изводи за търпимост на строежа са необосновани и незаконосъобразни. Неприложими по казуса са правилата за търпимост по §16 от ПР на ЗУТ и по §127, ал.1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ /ДВ, бр.82/2012г., в сила от 26.11.2012г./. За да е налице търпимост по §16, ал.1 от ПР на ЗУТ е необходимо строежът да е изграден до 07.04.1987г. Хипотезата по §16, ал.2 от ПР на ЗУТ е свързана с незаконен строеж, започнат в периода 08.04.1987г. - 30.06.1998г., а тази по §16, ал.3 от ПР на ЗУТ със започнат строеж след 30.06.1998г., като в тези две хипотези е необходимо деклариране на строежите от техните собственици пред одобряващите органи. С разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, не се отменят изискванията и периодите, предвидени в § 16 ПР ЗУТ, а се въвежда четвърти такъв, с крайна дата 31.03.2001 г. Затова при определяне на приложимия режим на търпимост е от значение времето на извършване на незаконния строеж. В случая, органът е приел правилно, че сградата е изградена през 1995 г. като се е позовал на данните на собственика Б. М. във възраженията, депозирани на 18.07.2023 г. срещу съставените констативни актове с 9 и 9а от 20.06.2023 г., в които същият еднозначно сочи, че сградата е построена през 1995 г. от предишните собственици. В подкрепа на тази констатация, е и обстоятелството, че в действащия ПУП на [населено място], одобрен със заповед 1415/18.11.1987 г., скици - извадки от който са приложени по делото, в процесния УПИ не е нанесена постройката от допълващото застрояване, т.е. същата е изградена след посочената дата. В същия смисъл е и заключението на вещото лице, прието в съдебното производство, което допълнително установява, че сградата не е нанесена и на приложената по делото скица 1444 от 12.04.1992 г., издадена от община Враца, в която само е отразена външната тоалетна. Именно тоалетната, а не постройката, касае декларацията на собственика от 20.06.2023 г., в която сочи, че е изградена около 1950 г., а свидетелските показания не съдържат конкретни данни и очертават широк период от около 30-35 години назад във времето. Данните в събраните доказателствени средства, преценени в съвкупност, сочат на период на процесното строителство през 1995 г., от което следва, че дължимата проверка за търпимост е съобразно условията по § 16, ал.2 от ПР на ЗУТ, които органът е обсъждал и обективирал в издадената заповед. С горното се опровергават оплакванията на М. за нарушения на изискванията относно формата и съдържанието на административния акт. Както се посочи, според разпоредбата на § 16, ал.2 от ПР на ЗУТ, незаконни строежи, започнати в периода 8 април 1987г. 30 юли 1998 г., не се премахват ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно ЗУТ, и ако са декларирани от собствениците им до 31 декември 1998 г. В случая по делото липсват твърдения, както и доказателства за деклариране на строежа от собствениците му, вкл. от праводателите на Б. М., с оглед на което не са налице предпоставките за търпимост, предвидени в относмата материалноправна норма. Отсъствието на деклариране на постройката е достатъчно за отрицателния извод във връзка с търпимостта ѝ, като не е необходимо обсъждане на правилата за допустимост на строежите. Неоснователен е доводът в оспореното решение, както и на собственика Б. М., за незаконосъобразност на заповедта поради издаденото удостоверение за търпимост за сградата. Същото се издава с цел да послужи при прехвърлителна сделка с предмет въпросния обект, а административният орган, съответно съдът, в производството по чл.225а ЗУТ, са длъжни да извършат самостоятелна проверка за приложимостта на разпоредбите за търпимост на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Неоснователни са доводите на жалбоподателя М. за допуснати съществени нарушения в административното производство, изразяващи се в неправилното му определяне като адресат на заповедта. В производството по премахване на незаконен строеж по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ органът извършва преценка срещу кого от възможните адресати да насочи задължението за премахване. Според чл. 225а, ал. 5 ЗУТ то е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно чл. 161, ал. 1 ЗУТ. В случая Б. М. е определен като адресат на заповедта в качеството му на собственик съгласно представените с административната преписка нотариални актове за продажба на недвижим имот, по силата на които придобива процесната масивна стопанска постройка. От изложеното следва краен извод, че процесният строеж е незаконен по смисъла на чл.225а, ал.1 вр. с чл.225, ал.2, т.2 ЗУТ, а издадена заповед за премахването му е законосъобразен административен акт, съотв. оспорването срещу него е неоснователно. Като е достигнал до извод в обратен смисъл, съдът е постановил обжалваното решение в противоречие с материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Същото следва да бъде отменено и по реда на чл. 222, ал. 1 от АПК да се постанови решение, с което жалбата на Б. К. М. срещу процесната заповед на кмета на община Враца, да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода по делото, в полза на община Враца съдът присъжда разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, платими от Б. М.. Последният няма право на разноски. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,