Решение № 516 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2008 г.

Решение № 516 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по жалба на И. А. К. от гр. С. срещу въззивно решение от 3.07.2006 г. по гр. д. № 1211/01 г. на Софийския градски съд, IIа г. о. в уважителната му част. Жалбоподателят е поискал да се отмени решението като поддържа, че същото е неправилно поради допуснати нарушения - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 15.11.2000 г. по гр. д. № 6175/99 г. на Софийския районен съд, 50 с-в, и вместо него е признал за установено по отношение на К. З. М., В. П. К., Г. С. М., П. Г. П., В. Г. П., Л. Т. Т., В. Т. Д., З. А. Ч., В. Т. С., В. А. Ч., В. А. Ч., И. А. Ч., И. А. К., М. А. К., Б. В. И. и Е. Б. П., че Т. П. И. (починала в хода на процеса и заместена от своя наследник по закон М. Ж. Г.) е собственик на 1/2 ид. част от имот № 2* с площ от около 1 770 кв. м. по плана на гр. С., кв. Бояна, в. з. "Б", м. "С" при посочени в решението съседи и е осъдил ответниците да предадат на ищцата владението на имота на основание чл. 108 ЗС, както и да й заплатят разноските по делото, като е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 2 000 кв. м. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че първоначалната ищца Т. П. И., както и лицето Н. П. И. са преки низходящи на Р. П. (Лазарова) И., починала през 1959 г., която с нот. акт № 133/1937 г. е закупила част от гора с площ от 8 376 кв. м. в землището на с. Б., м. "С", част от която е процесният имот като през 1941 г. купувачката е била въведена във владение на имота от съдия-изпълнител, а изпълнението е било насочено срещу наследодателя на ответниците С. П. 1949 г. имотът е бил отчужден от Р. И. по реда на ЗОЕГПНС, а впоследствие е реституиран на основание чл. 1, ал. 1, вр. чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ и отписан от актовите книги за държавна собственост. Тъй като имотът понастоящем се владее от ответниците без правно основание, градският съд е приел, че предпоставките за уважаването на предявения ревандикационен иск са налице. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения. Доводите на касатора, че по делото не е доказана идентичност между закупения през 1937 г. от наследодателката на ищцата и процесния имот не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни, тъй като такава е установена от събраните по делото многобройни доказателства, включително от заключенията на назначените няколко съдебно-технически експертизи пред двете инстанции, които решаващият съд е обсъдил в съответствие с изискванията на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Във връзка с обстоятелството, че в приетата пред въззивния съд втора допълнителна техническа експертиза вещото лице е посочило, че изготвената към основното му заключение комбинирана скица № 1 представлява комбинация между ръчна скица по дело № 1317/39 г. и имотите по кадастралния план от 1948 г. и предвид разликата в мащабите и начина на изработването /ръчна и по кадастър/ тази скица е с приблизителна точност и не може да послужи за точно измерване и определяне на площи следва да се отбележи, че то няма никакво значение за крайните изводи на съда за основателност на предявения иск и позоваването на същото е неоснователно. Същото се отнася и за допуснати фактически грешки в изписването на имена в мотивите към решението, респ. пропускът да се посочи родствената връзка между някои лица. При формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд не е допуснал нарушение на логически, опитни или научни правила, поради което и направеното оплакване за необоснованост на постановеното решение е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 218б, ал. 1 ГПК (отм.) непълнотата на доказателствата не е основание за касиране на въззивното решение, поради което позоваването в касационната жалба на наличие на такава е без значение. С оглед изложеното не са налице релевираните основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) жалбоподателят следва де бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата М. Ж. Г. направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 300 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.