Решение № 9546 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4396/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Фонд ГВРС срещу Решение № 3441/27.01.2026 г. по адм. дело № 12287/2025 г. по описа на Административен съд – София град. Поддържат се оплаквания за неправилност с подробно развити касационни основания за нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 25 от Закона за гарантиране вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСН) и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и внесена държавна такса в производството. Алтернативно прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на ответника. В съдебно заседание се представлява от главен юрисконсулт Д. Петрова, която поддържа жалбата. Ответникът – П. Н. Ц. не се явява и не се представлява. Не взима становище по жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като представена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за което решението е неблагоприятно, срещу подлежащо на касационно оспорване съдебен акт. С Решение № 3441/27.01.2026 г. по адм. дело № 12287/2025 г.. по описа на Административен съд – София град е отменил Разпореждане № 4506-40-72 от 29.10.2025г. на директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“, с което на основание чл. 26, ал. 3, във връзка с чл. 25 от ЗГВРСНР е отказано изплащане на гарантирано вземане на П. Н. Ц., като е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията в решението. Съдът е приел за установено, че П. Н. Ц. е бил в трудово правоотношение с работодателя „ЖП Строй“ ЕАД. Със заявление-декларация вх. № 4502-21-101 от 16.09.2025 г., подадено по образец до директора на ТП на НОИ – София, ответникът по касацията е поискал да му бъде отпуснато гарантирано вземане по ЗГВРСНР, като е декларирал, че е работил при работодател „ЖП Строй“ ЕАД от дата 08.09.2014 г. до 31.01.2025 г. на длъжност „машинист ТПМ“ и е посочил банковата си сметка за изплащане на вземането. С Разпореждане № 4506-40-72/29.10.2025 г. на директора на фонд ГВРС е отказано изплащането на гарантирано вземане на П. Н. Ц. на осн. чл. 26, ал. 3, вр. чл. 25 от ЗГВРСНР, тъй като не е спазил тримесечния срок по чл.25 от закона за подаване на заявлението-декларация. В мотивите на издадения административен акт административният орган е посочил, че това заявление- декларация следва да се подаде в тримесечен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 от ЗГВРСНР. Установено е, че с Решение № 779 от 03.06.2025 г., постановено по дело по несъстоятелност № 1665/24 г. по описа на Софийски градски съд, е открито производство по несъстоятелност на „ЖП Строй“ ЕАД с ЕИК 202803754. В случая тримесечният срок за подаване на заявление-декларация е започнал да тече от датата на вписване на съдебното решение в ТР - 04.06.2025 г. и е изтекъл на 04.09.2025 г., като посоченият срок е преклузивен и с изтичането му се погасява правото на лицето да получи гарантирано вземане от фонда по реда на ЗГВРСНР. Разпореждането е връчено на 12.11.2025 г. и в законоустановения срок П. Н. Ц. е упражнил правото си на жалба пред Административен съд София-град. За да отмени обжалваното разпореждане, АССГ е приел, че релевантна наднационална рамка, във връзка с която е приет ЗГВРСНР, е Директива 2008/94/ЕО на ЕП и на Съвета от 22 октомври 2008 год. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател. Във всички случаи Директивата изисквала спазване на принципите на правото на Европейския съюз, сред които бил и принципът на равно третиране (чл.20 и чл.21 от Хартата на основните права на ЕС) и принципът на ефективност – упражняването на правото, предоставено от правото на ЕС, да не е практически невъзможно или прекомерно затруднено. Началният момент на тримесечния срок по чл. 25 ЗГВРСНР бил обвързан по два различни начина, в зависимост от това дали се касае за производство по несъстоятелност, разкрито в България или в друга държава - членка на ЕС или ЕИО. В първия случай началото на тримесечния срок се обвързвал с вписването на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност в Търговския регистър, а във втория случай – от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. От гледна точка на работника при български работодател, за който производството по несъстоятелност се провеждало по Търговския закон (първата хипотеза) прилагането на разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР нарушавала принципа на равно третиране, тъй като го поставяла в по-неблагоприятно положение от работника с български работодател, за когото производството по несъстоятелност се развивало в друга държава, по причина че българският работодател се явявал част от чуждестранно предприятие (втората хипотеза). При производство по несъстоятелност, развило се в страната, работникът не бил задължителна страна в същото, не получавал лично съобщение за постановяването и вписването на решението; не можел разумно да се очаква да следи ежедневно търговския регистър, особено при липса на информация от работодателя. Макар в чл. 3 от НРНИРСОИГВНРВ да било предвидено задължение на работодателя да уведоми работниците и служителите за откритото производство по несъстоятелност, това уведомяване не било включено като елемент от законовата предпоставка по чл. 25 от ЗГВРСНР. Поради това неизпълнението на задължението за уведомяване от страна на работодателя не водило до последици относно началния момент и течението на тримесечния срок, а единствено до възможно ангажиране на административнонаказателната му отговорност. В този случай процесуалната тежест от пропускането на срока оставала изцяло върху работника. За разлика от горното законодателно уреждане, във втората хипотеза – при производство по несъстоятелност, открито в друга държава – членка, началният момент на срока бил изрично обвързан с информирането на работниците, поради което евентуалният пропуск в уведомяването водило до липса на начало на срока и съответно до възможност заявлението -декларация по закона да бъде подадено без ограничение във времето. Иначе казано - работникът в първата хипотеза бил в нормативен риск да не разбере, че срокът е започнал да тече, тъй като липсва указано информиране. В този смисъл началният момент за указания в чл.25 от ЗГВРСНР срок в първата хипотеза не бил предвидим и достъпен за работника. Разпоредбата на чл.25 ЗГВРСНР следвало да се тълкува в светлината на Директива 2008/94/ЕО, съобразно целта и смисъла и, така че да се постигне резултатът, предвиден в нея. Горното означавало винаги да се установява момента на узнаване от страна на работника, който е с български работодател, за когото производството по несъстоятелност се откривало от български съд. Само така би се осигурила защитата, която директивата предоставяла, още повече, че се касаело за социални права. Опора за това тълкуване съдът намерил в практика на СЕС (C-236/09, Association belge des Consommateurs Test-Achats - съдът приемал, че дори когато законодателят има свобода на преценка, тя следва да е съобразена с принципа на равно третиране; C-144/04, Mangold - съдът приема, че принципът на равно третиране (в случая по възраст) е общ принцип на правото на ЕС, който може да бъде приложен независимо от конкретна директива; C-555/07, Kücükdeveci - национален съд е длъжен да не прилага национална норма, която нарушава принципа на равно третиране, когато попада в обхвата на правото на ЕС; С-69/08 - принципът на равно третиране е приложим при организацията и функционирането на националните гаранционни механизми). Различното третиране на работници, които се намират в сходно положение по отношение на защитената цел на Директива 2008/94/ЕО, изисквал обективно и пропорционално оправдание, каквото в случая не било налице. При липса на такова – националната уредба не можела да бъде прилагана по начин, който води до лишаване от защитата, предоставена от правото на ЕС. Отделно от горното, макар да нямало наднационална съдебна практика, която директно да се отнасяла до начина на формиране на срока по чл.25 ЗГВРСНР (Решение на СЕС от 18.04.2013г. по дело С-247/2012г., постановено по преюдициално запитване отправено на основание чл.267 ДФЕС по адм.дело № 862/2012г. на ВАС не можело да се приеме за относимо), СЕС последователно приемал, че правната сигурност изисква сроковете и условията за упражняване на права да бъдат ясни, точни и предвидими по своите последици (напр. C-327/00, Santex; C-63/08, Pontin; C-228/96, Aprile ) Срокове, които започвали да текат от обстоятелство, за което засегнатото лице нямало реална възможност да узнае, можели да направят упражняването на правото практически невъзможно. С оглед горното, съдът приел, че срокът по чл. 25 започвал да тече след вписването на съдебното решение по несъстоятелността и от момента, в който работникът е имал реална и разумна възможност да узнае за него, включително чрез надлежно уведомяване или други обективни обстоятелства. Административният орган, съгласно чл. 35 от АПК, е следвало да изясни фактите и обстоятелствата от значение за това надлежно узнаване; в контекста на задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК трябвало да събере служебно всички доказателства, относими и необходими към конкретния случай, независимо дали има искане от страните за това: да установи по надлежен ред дали работодателят е изпълнил задължението си да уведоми работника за откриването на производството по несъстоятелност, респективно дали работникът е бил информиран по начин, който му е позволил своевременно да упражни правото си на гарантирано вземане. Липсата на такава проверка водила до прилагане на срока по чл.25 по начин, несъвместим с целта на Директива 2008/94/ЕО и с общите принципи на правото на Европейския съюз. При тези мотиви, АССГ отменил оспорвания акт и изпратил преписката на директора на фонд „ГВРС“ за ново произнасяне по заявлението на П. Н. Ц. при съобразяване с мотивите на решението. Върховният административен съд - състав на шесто отделение, намира обжалваното решение за валидно, допустимо, но неправилно. Решението на Административен съд – София град, с което жалбата на П. Ц. е уважена, е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на закона, в противоречие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното разпореждане, като са събрани и отнесени към правилното решаване на спора с писмени доказателства, обсъдени с релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. По делото не е спорно, че ответникът по касация е бил в трудово правоотношение с „ЖП Строй“ ЕАД (в несъстоятелност) за периода от 08.09.2014 г. до 31.01.2025 г. Спорният въпрос в производството е относно началната дата, от която тече срокът по чл. 25 от ЗГВРСНР. Съгласно чл. 25 ЗГВРСНР, гарантираните вземания по този закон се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ по седалището на работодателя в тримесечен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. По силата на чл. 6, т. 1 от ЗГВРСНР правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност. Съобразно чл. 7, ал. 1, изр. първо от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, вписаното обстоятелство се смята за известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването. Съобразно чл. 3, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, работодателят е длъжен в 14-дневен срок от вписване на съдебното решение по чл. 6 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя в търговския регистър да информира работниците и служителите си за датата на вписването и за реда за получаване на гарантираните вземания по ЗГВРСНР. Разпоредбата на чл. 25 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, обаче, поставя началото на срока за претендиране на вземането не от уведомлението на работодателя, а от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност. Константна е съдебната практика, че срокът по чл.25 от ЗГВРСНР е преклузивен, т.е. с изтичането му се погасява материалното субективно право да се получи гарантирано вземане от фонд ГВРС. Както бе посочено по-горе по отношение на срока за упражняване на правото на гарантирано вземане, законодателят е предвидил две хипотези с разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР. При първата хипотеза, началният момент, от който тече тримесечния срок е вписване на решението по чл.6 от ЗГВРСНР, а при втората хипотеза - началният момент, от който тече този срок е датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. Относима към настоящия спор е първата хипотеза, като правнорелевантния факт, от който възниква правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР е датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност (чл. 6, т. 1 от закона). Предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ), вписаното обстоятелство за откриване на производството по несъстоятелност се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването, поради което ирелевантно се явява обстоятелството дали работодателят е изпълнил задължението си по чл.3, ал.1 от Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, тъй като законодателят не е предвидил при неизпълнение на това задължение възможност за удължаване на срока по чл.25 от ЗГВРСНР, респ. възстановяването му. Неизпълнението на задължението за информиране от страна на работодателя е основание да му се потърси административнонаказателна отговорност (глава пета по ЗГВРСНР), но не изключва прилагането на срока за заявяване на вземането по чл. 25 от закона. При тази законова регламентация е необоснован изводът на АССГ, че срока по чл.25 пр. първо ЗГВРСНР започва да тече от обстоятелство, за което засегнатото лице няма реална възможност да узнае. Разпоредбата на чл.7 ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ създава за вписаното обстоятелство законова фикция за знание спрямо третите добросъвестни лица, каквото е ответника по касацията. От данните по делото безспорно е установено, че към датата на подаването на заявлението – декларация на Ц. - 16.09.2025 г., срокът за упражняване на правото е изтекъл, тъй като срокът по чл.25 от закона е изтекъл на 04.09.2025 г. В този смисъл разпореждането на Директора на Фонд ГВРС, с което е постановен отказ, се явява законосъобразен административен акт, жалбата против който следва да се отхвърли. Като е приел обратното първоинстанционния съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт. На първо място следва да се посочи, че разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР не предвижда различно третиране на различни категории работници и служители. Цитираната от АССГ забрана за дискриминация по чл.20 и чл.21 от Хартата на основните права на ЕС подробно посочва дискриминационните признаци, които могат да бъдат критерии за неравно третиране. Сред тях не са съдебни производства (респективно производства по несъстоятелност) провеждани в различни държави. В случаят законодателят може да определи срок за упражняване на правото за реализация на вземането от Фонд ГВРС с оглед прилагането на Директива 2008/94/ЕО, като този въпрос е намерил отговор с решението по дело С-338/17 на СЕС. Доколкото определянето на различен начален момент за реализиране на правото на вземане от Фонд ГВРС с оглед различното място на откриването на производството по несъстоятелност – в България или в другата държава е допустимо съгласно мотивите на посоченото решение, не би могло да се приеме че е налице различно третиране на работници и служители. Налага се изводът, че съдът неправилно е приложил материалният закон, съобразно изискването на чл. 142, ал. 1 АПК. Целта на закона е възможността за гарантиране на вземанията на работниците да се упражни в кратък срок, за да им бъде осигурен доход, въпреки изпадането на работодателя в несъстоятелност, а фондът да упражни правото си на регресен иск срещу работодателя и да се удовлетвори от масата на несъстоятелността до приключване на производството. Ето защо и предвидените в специалния закон срокове са сравнително кратки, а при отказ за изплащане на гарантирано вземане от фонда, за работника/служителя е налице възможността да предяви иск за изплащане на дължимите трудови възнаграждения и в производството по несъстоятелност. Предвид изложеното Върховният административен съд - състав на шесто отделение, намира, че обжалваното решение е неправилно, като са налице посочените касационни основания за неговата отмяна и при изяснена фактическа обстановка в хипотезата на чл.222 ал.1 АПК да се постанови ново решение, с което да се отхвърли жалбата на П. Н. Ц. против Разпореждане № 4506-40-72 от 29.10.2025 г. на Директора на Фонд ГВРС. При този изход на спора в полза на касатора следва да се присъдят разноски, които на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 144 АПК съдът определя в размер на по 102 евро за инстанция или общо 204 евро за юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 102,26 евро. - дължима в производството държавна такса. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,