Решение № 35 от 18.1.2024 г. на ВКС по г.д. № 20228002104690/2022 г.

Производството е по чл.290 и сл. ГПК. С определение № 2186/14.07.2023 г. по касационна жалба на Г. Р. Р. e допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 141/05.08.2022 г. по в. гр. д. № 172/2022 г. на Разградския окръжен съд, в частта, с която с него е обезсилено като недопустимо решение № 265/25.04.2022 г. по гр. д. № 2093/2021 г. на Разградския районен съд в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Бък“ ЕООД срещу жалбоподателя Г. Р. Р. иск с правно основание чл.203 от КТ за разликата над 650 лева до първоначално предявения размер от 5 500 лева и делото е върнато на друг състав на първостепенния съд за разглеждане на иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: Дали при констатиране на неправилна квалификация. дадена от първоинстанционния съд, въззивният съд има право да обезсилва решението му и да връща делото за ново произнасяне, или с длъжен, като определи правилната квалификация, сам да се произнесе по съществото на спора? По въпроса въззивният съд е допуснал противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ВКС, II т.о., с което е прието следното: В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция; Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.209, ал.3, изр.1 от ГПК /отм./, съответно чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК от 2007 г. Въззивният съд е допуснал противоречие и с посоченото от жалбоподателя решение № 71 /23.02.2012 г. по гр.д. №594 /2011 г. на ВКС, IV г.о., с което е даден същият отговор на правния въпрос. Посочените решения на ВКС отразяват установена съдебна практика и настоящият съдебен състав ги споделя по изложените в тях съображения. Ответникът по касационната жалба „Бък“ ЕООД я оспорва. За да постанови решенето в допуснатата до касационно обжалване част, въззивният съд е приел следното: „Бък“ ЕООД е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която неговият първоначален установителен иск срещу Г. Р. Р., квалифициран от първоинстанционния съд като такъв по чл.203 КТ, е отхвърлен за разликата над 650 лева до предявения размер 5 500 лева. „Бък“ ЕООД е навел доводи, че съдът неправилно е определил правната квалификация на този иск и не се е произнесъл съобразно ищцовата претенция. „Бък“ ЕООД твърди, че не претендира обезщетение за причинени му вреди от ответника при или по повод трудовата му дейност, а иска връщане в пълен размер на получени и невърнати от ответника средства, предоставени му за лични нужди. Първоинстанционното решение, с което е уважен първоначалният иск за сумата 650 лева, ведно със законната лихва от 08.07.2021 г., квалифициран по чл.203, ал.1 КТ от първоинстанционния съд, е влязло в сила като необжалвано, поради което е извън предмета на настоящия въззивен контрол. Съгласно нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е частично недопустимо, а разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна. Аргументите за това са следните: Предмет на въззивното производство е само отхвърлителната част на установителния иск, квалифициран от първоинстанционния съд по чл.203, ал.1 КТ. Ищецът е квалифицирал този си иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като същата квалификация е дал и първоинстанционният съд както в проекта за доклад (л. 231 РС) така и в окончателния доклад (л. 318 РС), но с решението си съдът е приел, че искът е по чл.203, ал.1 КТ. Ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Право и задължение на съда е да определи правното основание на иска, въз основа на изложените с исковата молба фактически основания и петитум (позовава се на съдебна практика в този смисъл). Съдът е длъжен да даде квалификация на спорното право именно въз основа на твърденията на страната, която се позовава на него, а не въз основа на събраните по делото доказателства. Последните се преценяват, за да се установят действителните правоотношения между страните, а оттук след съпоставка с твърдяното като краен резултат да се направи извод дали е основателна претенцията. Вж. и определение № 206/6.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 171/2017 г., I т.о.. Въззивният съд, като съд по съществото на спора, следва да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания. В решението си съдът разглежда спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Според въззивния съд правното основание на иска, въз основа на изложените с исковата молба фактически основания и петитум, следва да се определи по чл.59, ал.1 ЗЗД. За да стигне до този извод, съдът е взел в предвид, че в исковата молба се сочи обедняване на работодателя с процесната сума от 5 500 лева, обогатяване на работника в размер на тази сума, при наличие на връзка между обедняването и обогатяването и липса на основание за имущественото разместване. Ищецът не е претендирал обезщетение за причинени му вреди от ответника при и по повод на трудовата му дейност. Поради гореизложеното въззивният съд е приел, че в решението си районният съд е разгледал непредявен иск. Ето защо, в тази част първоинстанционният съдебен акт е недопустим и следва да се обезсили в отхвърлителната част на установителния иск (в другата част – с която искът е уважен, решението по този иск е влязло в сила като необжалвано), а делото се върне на същия съд за разглеждане от друг състав на предявения иск. По основателността на касационната жалба: Правилни са изводите на въззивния съд, че предметът на спора се определя от фактите, които ищецът е навел като основание на своя иск; че право и задължение на съда е да определи правното основание на иска, въз основа на изложените с исковата молба фактически основания и петитум; че съдът е длъжен да даде квалификация на спорното право именно въз основа на твърденията на страната, която се позовава на него и че въззивният съд, като съд по съществото на спора, следва да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания. Но с оглед дадения отговор на правния въпрос следва да се приемат за основателни доводите на касационния жалбоподател Г. Р. Р., че: В случаите, когато съдът, който разглежда спора по същество, е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил неправилно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон (на правната норма, която определя правната квалификация на иска), което обуславя неправилност на решението му, а не неговата недопустимост. В случаите, когато въззивният съд установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон – квалифицирал е неправилно иска, въззивният съд следва да определи правилната квалификация на иска и да реши спора по същество, като се произнесе по основателността на иска. В конкретния случай, след като въззивният съд не е приел, че първоинстанционният съд не е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти (приел е, че първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти) а само е приел, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на иска въз основа на неправилна интерпретация на фактическите обстоятелства, на които е основаван искът, въззивният съд е следвало да определи правилната правна квалификация на иска и да се произнесе по основателността на въззивната жалба (и по съществото на спора). Обезсилването на първоинстанционно решение, което не е недопустимо, а неправилно, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл.271, ал.1 и чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, което обуславя неправилност на въззивното решение. От изложеното следва, че касационната жалба е основателна, а въззивното решение е неправилно и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, то следва да бъде отменено. И тъй като основателността на въззивната жалба в обсъжданата част, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска на „Бък“ ЕООД срещу Г. Р. Р. с правна квалификация чл.203 КТ за разликата над 650 лева до предявения размер 5 500 лева, и съществото на спора в тази част (основателността на иска) не са разгледани от въззивен съд, делото да бъде върнато на друг състав на въззивния съд, който следва да ги разгледа и постанови решение по съществото на спора. Въззивният съд следва да започне производството от призоваване на страните в открито съдебно заседание за провеждане на устни състезания по посочената част от въззивната жалба. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в производството пред Върховния касационен съд, съгласно чл.294, ал.2 ГПК.. Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът