Решение № 10650 от 15.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4204/2013 г.

Решение № 10650 от 15.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4204/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация", седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Дякон Игнатий" № 9 срещу решение № 68 от 21.02.2013 г. на Административен съд, гр. Велико Търново, постановено по административно дело № 828/2012 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на дирекцията срещу акт № 22 от 23.05.2012 г. за установяване на публични задължения за такса битови отпадъци за 2011 г.

Касационният жалбоподател - Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация" (ГВА), счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че актът за установяване на публично задължение е процесуално незаконосъобразен като неприема становището на съда, че в случая е налице хипотезата на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Съдът не отчел, че в самия акт е посочено, че таксата е определена на база подадена за имота декларация през 2009 г. Наред с това сочи, че подаването на декларация със закъснение не е равносилно на неподаване на декларация. Подаването на декларация със закъснение може да има за последица коригиране на данни, за което субектът следва да бъде уведомен съгласно чл. 103 ДОПК. Сочи, че хипотезата на § 21 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) не е идентична с тази по чл. 104, ал. 3 ДОПК. Необоснован счита извода на съда, че неподаването на данъчна декларация попречило на органа по приходите да сравни данъчната оценка и отчетната стойност на имота. В акт № 3526 от 22.04.2010 г. за публична общинска собственост данъчната оценка е посочена, а отчетната стойност фигурира в декларацията от 2009 г. Счита, че приложимата хипотеза за плащане на такса за 2011 г. е чл. 107, ал. 1 ДОПК. Актът за установяване на задължение е следвало да бъде издаден в четиринадесетдневен срок от изтичане на срока за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ - 30.06.2010 г. С оглед на това неправилно съдът приел, че не са налице нарушения при издаване на акта. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени оспорения акт. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 450, 00 лв. и транспортни разходи. Касаторът се представлява от юрисконсулт Даниела Димитрова.

Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Местни данъци и такси" в община Горна Оряховица, счита същата за неоснователна. Съдът правилно приел, че в случая е налице служебно иницииране на производството по издаване на акт за установяване на задължения. Актът е издаден служебно, тъй като не е подадена в срок декларация по чл. 14 ЗМДТ. Излага подробно относимата нормативна уредба и фактите по делото. Сочи, че органа по приходите не разполагал с данъчната оценка на имота, тъй като тя, с оглед на чл. 3, ал. 4 от Приложение № 2 към чл. 20 ЗМДТ е със срок до 30 юни на съответната година. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 630,00 лв. Ответникът се представлява от юрисконсулт Мартин Хаджиев.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Съдът правилно приел, че подаването на декларация след изтичане на срока по § 21 ЗМДТ е равносилно на неподаване на декларация, доколкото служителите на общинската администрация не са разполагали с данни за отчетната стойност на имота, което от своя страна е възпрепятствало задължението им за преценка коя е по-високата стойност. Едва с подаването на декларацията на 24.01.2012 г. общината получила информация, която има значение за коректното определяне на основата. Не са налице сочените касационни основания, поради което решението следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Имот с идентификатор 16359.506.1 е публична държавна собственост, предоставен за управление на Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация". Имотът се намира в м. Ашова, извън регулационните граници на гр. Горна Оряховица и е нежилищен.

1. На 14.04.2009 г. за имота ГВА подала декларация № 0406000106 по чл. 17 (отм.) ЗМДТ с посочена отчетна стойност 1 613 381, 12 лв.

1. На 25.03.2010 г. на ГВА било връчено съобщение по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ за дължимата такса за битови отпадъци за 2010 г. като в него изрично било посочено задължението по § 21 ЗМДТ за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ в срок до 30.06.2010 г.

1. На 22.04.2010 г. за имот с идентификатор 16359.506.1 бил съставен акт за публична държавна собственост № 3526. Вписаната в него данъчна оценка на имота към датата на издаване на акта била 9 306 102,26 лв.

1. На 27.01.2011 г. общински съвет Горна Оряховица, с решения № 748 и 755, определил годишен размер на такса за битови отпадъци за обезвреждане и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване за 2011 г. пропорционално - 4 на хиляда, върху основа, която е по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка на имота, определена по реда на приложение № 2 на чл. 20 ЗМДТ.

1. За задълженията за такса за битови отпадъци за 2011 г. на ГВА било връчено съобщение по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ, в което таксата била определена на база отчетната стойност по подадена на 14.04.2009 г. декларация за имота по чл. 17 ЗМДТ в размер на 11 495,35 лв.

1. На 02.05.2011 г. ГВА изплатило задължението от 11 495, 35 лв.

1. На 24.01.2012 г. ГВП подало декларация по чл. 14 ЗМДТ за имот с идентификатор 16359.506.1.

1. На 23.05.2012 г. орган по приходите в община Горна Оряховица издал, на основание чл. 107, ал. 3 във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК, акт № 22, с който установил, че данъчната стойност на имота - 9 337 314, 50 лв. е по-висока от отчетната стойност на имота - 1 613 381, 12 лв. и определил такса за битови отпадъци за 2011 г. за услугите обезвреждане на отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване (4 на хиляда по решението на общинския съвет) на 37 717, 01 лв. Приспаднал внесените суми в размер на 20 119, 13 лв. и определил задължение за довнасяне в размер на 17 597, 88 лв. и лихви за забава - 1 962, 19 лв.

1. Актът бил обжалван пред директора на дирекция "Местни данъци и такси" в община Горна Оряховица, който с решение № РД-94-Ж-147 от 01.08.2012 г. го потвърдил.

Въз основа на така установените факти и относимата нормативна уредба съдът приел от правна страна, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, съдържа фактически обстоятелства и правни основания, спазена е процедурата при издаването му и актът е в съответствие с материалния закон. Съдът приел, че ГВА не изпълнила задължението си да подаде в срока по § 21 ЗМДТ декларация за имота публична държавна собственост правата на ползване, на който са й предоставени. Приел, че подаването на декларация по чл. 14 ЗМДТ след срока по § 21 ЗМДТ е равносилно на неподаване на декларация, доколкото компетентните служители на общинската администрация не са разполагали с данни за отчетната стойност на имота, което е възпрепятствало задължението им за преценка на по-високата от отчетната стойност и данъчната оценка и е обусловило изпращането на съобщение за дължима такса на база декларираните през 2009 г. данни за имота. Приел, че в случая определянето на задължение за таксата е по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК в хипотезата на неподадена декларация. Приел за неоснователно твърдението на ГВА за приложение на чл. 103 ДОПК, тъй като не е налице несъответствие на данните по смисъла на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за правилно и пълно доказани така, както са изложени по-горе. Касаторът твърди, че оспореното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила. Доводи в подкрепа на твърдението за допуснати от съда процесуални нарушения не сочи. Доводите му за неправилната преценка на съда на твърдяни допуснати от органа съществени нарушения на административнопроизводствените правила са такива за нарушение на материалния закон, тъй като касаят преценката на съда за спазването на закона от органа, а не са доводи за допуснати от самия съд процесуални нарушения. С оглед на това съдът приема твърдяните отменителни основания като такива за необоснованост и нарушение на материалния закон.

Основният довод на касатора, който поддържал и в първоинстанционното производство, е за определено задължение в резултат на неправилно приложено производство по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Касаторът счита, че органът е следвало да приложи чл. 103 ДОПК, тъй като подаването на декларация след срока не е равносилно на неподаване на декларация, както и че в случая е приложима разпоредбата на чл. 107, ал. 1 ДОПК. Този негов довод е неоснователен. В подробно и прецизно обосновани мотиви съдът изложил предпоставките за приложение на чл. 103 и чл. 107 ДОПК. Касационната инстанция счита даденото от съда тълкуване на правните норми за правилно, не счита за необходимо да преповтаря обстоятелствените мотиви на съда и само с оглед на доводите на касатора счита за необходимо да добави следното:

Основен принцип в правото е, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. По делото е безспорно, че касаторът не изпълнил в срок - до 30.06.2010 г., задължението си по § 21 ЗМДТ за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ за притежаваните нежилищни имоти и за нежилищните имоти, върху които е учредено ограничено вещно право на ползване. Това изискване е въведено с оглед на новата основа, на която от 01.01.2011 г. се изчислява данък недвижими имоти на предприятията - по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка, определена съгласно приложение № 2 към чл. 20 ЗМДТ. Новата уредба за деклариране на недвижимите имоти е релевантна и за определяне на такса за битови отпадъци, доколкото съгласно чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ, т. е. от данъчно задължените лица, и доколкото съгласно чл. 67, ал. 2 и 4 ЗМДТ съществуват хипотези, при които размера на таксата се определя пропорционално върху основа, определена от общинския съвет, която в конкретния случай е именно по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка, определена по реда на приложение № 2 към чл. 20 ЗМДТ.

Защо е важно подаването в срок на декларация по чл. 14 ЗМДТ от предприятията в контекста на § 21 ЗМДТ? Въвеждането на нов начин на облагане на нежилищните имоти на предприятията изисква деклариране на данните, необходимите за определяне на новата база. За това, независимо дали субектът е бил подал или не декларация по чл. 17 (отм.) ЗМДТ законодателят го е задължил да подаде декларация по чл. 14 ЗМДТ по одобрен от министъра на финансите образец. Общинската администрация трябва служебно, след определяне на данъчната оценка по приложение № 2 и след като сравни данните по декларациите по чл. 14 и 17 ЗМДТ, да установи коя стойност е по-висока - отчетната или данъчната оценка, и въз основа на това да определи облагаемата основа за 2011 г.

Касаторът не изпълнил това свое задължение. Безспорно от доказателствата по делото е, че в декларацията си по чл. 17 (отм.) ЗМДТ касаторът декларирал отчетната стойност на процесния имот. Нещо повече. Безспорно е, че именно декларираната в тази декларация отчетна стойност на процесния имот е използвана от органа по приходите за сравнение с данъчната оценка в оспорения акт. Безспорно е също, че в акта за държавна собственост е посочена данъчната оценка на процесния имот към датата на издаване на акта. Но първо, акта за държавна собственост, съгласно чл. 70, ал. 1 от Закона за държавната собственост, се съставя от звено "Държавна собственост" при областния управител, а не от кмета на общината. По делото няма доказателства за представянето на акта за държавна собственост на общинската администрация. Актът е съставен след подаването на декларацията от 24.01.2009 г. Доказателствената тежест за факта на предоставяне на акта за държавна собственост на общинската администрация е на касатора, тъй като той би се ползвал (евентуално) от установяването на този факт. И второ, дори и да се приеме, че по някакъв начин акта е станал достояние на общинската администрация това не отменя изричното задължение за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ.

Именно неизпълнението от касатора на задължението по § 21 ЗМДТ лишило общинската администрация, както обосновано сочи и съда, от възможността да извърши съпоставка на данъчната оценка по приложение № 2 и на отчетната стойност. А с оглед на решението на общинския съвет от 27.01.2011 г. именно по-високата от двете стойности е основата, на която пропорционално се определя задължението за такса за обезвреждане на битови отпадъци и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.

Неизпълнението от касатора на задължението по § 21 ЗМДТ го поставя в специфичната ситуация, когато е подал декларация по чл. 17 ЗМДТ преди изменението на чл. 21 ЗМДТ, но не е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ в срока по § 21 ЗМДТ. В този случай общинската администрация от своя страна е поставена в ситуация, в която от една страна трябва да определи задължението за такса битови отпадъци на базата на по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка по приложение № 2, а от друга, не разполага с необходимите данни, за да определи данъчната оценка по приложение № 2, тъй като не е налице декларация по чл. 14 ЗМДТ. С оглед на това общинската администрация уведомила касатора за размера на таксата за битови отпадъци, определен на базата на отчетната стойност, но след подаване на декларацията по чл. 14 ЗМДТ, установяването на данъчната оценка и констатирането, че тя е по-висока от отчетната стойност издала акт за установяване на задължения по декларация.

Следва изрично да се посочи, че съобщението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ не е индивидуален административен акт за установяване на размера на дължимата такса. Вярно е, че съгласно чл. 69, ал. 2 ЗМДТ общината има задължение да уведомява лицата, които са задължени за такса битови отпадъци, за дължимите от тях такси за съответния период и за сроковете за плащане. Но, първо, съобщението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ няма характер на акт за установяване на задължение. Съобщението има единствено информационна цел, то не е правопораждащ юридически факт за възникване на задължението за такса битови отпадъци. Второ. Задължението за такса битови отпадъци възниква ex lege с осъществяването на визираните в правната норма факти - наличието на определена в закона правна връзка между правния субект и имота, и предоставянето/ползването на услугата. Тогава, когато правният субект е лице по чл. 64 ЗМДТ, и тогава, когато услугата е предоставяна и ползвана, задължението за нейното заплащане е в размерите и сроковете, определени в закона, т. е. с оглед на разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗМДТ в размерите и сроковете, определени в наредбата по чл. 9 ЗМДТ Трето. Задължението е дължимо в установените срокове, защото към момента на тези законово определени срокове то е определено по размер. Всеки един елемент, на основата на която се изчислява задължението е определен в нормативен акт и в актове на общинския съвет и на кмета. Всички те са обнародвани или публично разгласени. Всяко задължено лице знае избрания от него начин на ползване на услугата, а публичността на решенията на общинския съвет и на кмета му позволяват да определи размера на дължимата такса.

Разбира се, за да се избегне затрудняването на задължените лица законодателят е възложил на общината задължението да ги уведоми за размера и срока на дължимата такса. Но неизпълнението или неточното изпълнение на това задължение не може да обоснове недължимост на таксата в нормативно определения размер. То означава единствено, че когато са налице предпоставките на чл. 107, ал. 3 ДОПК органът следва да определи чрез акт правилния размер на задължението.

Що се отнася до твърденията на касатора, че в случая е налице хипотезата на чл. 103, съответно тази на чл. 107, ал. 1 ДОПК, то съдът мотивирано обяснил защо е налице хипотезата на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Следва само да се добави, че съобщението, за което касаторът настоява, че трябвало да му бъде изпратено, ако се приеме, че е налице хипотезата на чл. 103 ДОПК е само досежно несъответствие относно данни, съдържащи се в регистъра по чл. 81, ал. 1 ДОПК. Данъчната оценка на имота, съответно данните за нейното изготвяне, не са сред данните, включени в регистъра по чл. 81, ал. 1 ДОПК. Хипотезата на чл. 107, ал. 1 ДОПК, за която касаторът също твърди, че е налице има значение за срока на внасяне на задължението, не и за правомощието на органа да определи размера на таксата чрез издаването на акт при условията на чл. 107, ал. 3 ДОПК.

Видно от изложеното, словесната еквилибристика, на която се гради защитната теза на касатора - неподадена декларация, но определено задължение на база подадена декларация, в своя хронологичен ред и нормативно определени задължения има логична и ясна релевантност за определяне на задължението за такса битови отпадъци за 2011 г. Подаването на декларация по чл. 17 ЗМДТ преди влизането в сила на § 21 ЗМДТ не означава подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ в сроковете и с целта на § 21. За това органът не е имал друга възможност да определи законосъобразния размер на таксата и правилно се позовал на чл. 107, ал. 3 в хипотезата на неподадена декларация. Както бе посочено по-горе никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Съдът правилно определил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях направил обосновани фактически изводи и правилно приложил материалния закон, поради което решението му е правилно. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо и поради установената му правилност следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 4 и тълкувателно решение № 3 от 2010 г. на Върховният административен съд съдът следва да осъди Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация" да заплати на община горна Оряховица, юридическото лице, в чиято структура се намира ответника, разноски по делото за процесуално представителство от юрисконсулт. Размера на възнаграждението съдът определя в рамките на поисканите 630, 00 лв. които не са повече от визираните в чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд