Решение № 9663 от 3.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13757/2011 г.

Решение № 9663 от 3.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13757/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на Мартин Сашев Маков, гр. Исперих, ул. "Беласица" № 19 срещу решение № 38 от 9.09.2011 г. на Административен съд, гр. Разград, постановено по административно дело № 103/2011 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Маков срещу заповед № 431 от 18.04.2011 г. на началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Разград, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "в" от Закона за движение по пътищата му е наложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" - до успешно полагане на проверочен изпит.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че доказателствената тежест за установяване на фактите по акта е на издателя му. Позоваването на акта за установяване на административно нарушение и описаните в него фактически обстоятелства само определят кръга на обстоятелствата, които административният орган следва да установи в производството по оспорване на издадената заповед. Административният орган не установява на посочените в акта място и дата касаторът да е извършил твърдяните нарушения поради незнание. Счита, че наложената принудителна административна мярка не съответства на тежестта на нарушението. Съдът неправилно приел, че доказателствената тежест за установяване на факти, различни от тези по акта за установяване на административно нарушение е на касатора. Твърди, че "физическото лице не е длъжно да отговаря на задавани контролни въпроси за разрешената максимална скорост извън населеното място, както и въобще да отговаря на задавани въпроси". Моли съда да отмени обжалваното решение или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Касаторът се представлява от адв. Елена Кралева, Адвокатска колегия, гр. Силистра.

Ответникът по касационната жалба - началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Разград, счита същата за неоснователна. Съдът правилно установил фактите по делото - управляването от касатора на моторно превозно средство със скорост, превишаваща допустимата с 33 км/ч, и незнанието на правилата за движение. При така установените факти приложил правилно материалния закон и постановил решение, което моли да бъде оставено в сила. Ответникът се представлява от главен юрисконсулт Даниела Георгиева.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Съдът не обсъдил доводите за допуснати отклонения от изискванията за изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство, визирани в чл. 172, ал. 3 Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 18.04.2011 г. касаторът управлявал лек автомобил "Мерцедес - Бенц", извън населено място със скорост 123 км/ч, установена с техническо средство от контролните органи, при разрешена скорост 90 км/ч.

2. За нарушението бил съставен акт за установявана на административно нарушение № 431 от 18.04.2011 г., подписан от касатора без възражения.

3. Контролните органи задали на касатора контролен въпрос за допустимата и разрешена скорост на движение извън населено място. Касаторът отговорил нецензурирано, като наред с това посочил, че не знае правилника, но мисли, че разрешената скорост е 80 км/ч.

4. За така установеното началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Разград, издал заповед № 431 от 18.04.2011 г., с която на основание чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП наложил на Маков принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" - до успешното полагане на проверочен изпит.

5. Маков обжалвал заповедта по административен ред и със заповед № 1539 от 6.06.2011 г. горестоящият административен орган - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, отхвърлил жалбата.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта е в съответствие с материалния закон - чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, като са налице и двете кумулативни предпоставки - немаловажно нарушение и незнание на правилата за движение. Приел, че касаторът не оборил констатациите в акта за установяване на административно нарушение, а същият, с оглед на разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ЗДвП има доказателствена сила до доказване на противното на установените с него факти. Приел, че контролните органи са компетентни да установяват дали водач на моторно превозно средство познава правилата на движение с оглед на правомощията им по глава пета на Закона за движение по пътищата. Посочил, че отнемането на свидетелството за управление на моторно превозно средство преди издаване на заповедта е действие на административния орган, защита срещу което адресата може да търси по реда на глава петнадесета на АПК и което не се отразява на законосъобразността на оспорената заповед. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на издадената заповед.

Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти, касаторът не ги оспорва и касационната инстанция счита, че те са правилно, пълно и точно доказани. Спорът по делото е досежно спазването на процесуалните правила, приложението на материалния закон и обосноваността на съдебното решение.

По твърдението за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила:

От доводите на касатора, обосноваващи това твърдение, може да се направи извод, че той сочи нарушение на правилата за доказателствената тежест. Касаторът счита, че акта за установяване на административно нарушение няма доказателствена сила, а определя само кръга на фактите, които органът е длъжен да докаже в съдебното производство. Този негов довод е неоснователен. Както правилно и обосновано сочи в мотивите си съдът, съгласно изричната разпоредба на чл. 189, ал. 2 ЗДвП редовно съставените актове по Закона за движение по пътищата имат доказателствена сила до доказване на противното. Първо, по делото е безспорно, че акта, в който са отразени фактите, послужили като основание за издаване на оспорената заповед, е редовно съставен. Нито касаторът оспорва факта на редовността, нито по делото има каквито и да било доказателства за нередовност на акта. Второ, законодателят, с тази изрична разпоредба, е създал оборима презумпция за доказаност на фактите и обстоятелствата, включени в акта. Трето, в случая актът за установяване на административно нарушение е доказателствено средство - източник на сведения за подлежащите на доказване факти. Това доказателствено средство е изрично предвидено в закон - чл. 189, ал. 2 ЗДвП. Четвърто, съдът спазил правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл. 170, ал. 1 АПК, тъй като именно административният орган доказал, чрез допустимото доказателствено средство - акта за установяване на административното нарушение, правно и доказателствено релевантните факти. Правилно, с оглед на това съдът възложил на касатора доказателствената тежест да обори доказаните по надлежния ред (чрез допустимо доказателствено средство) факти и обстоятелства от значение за случая. Не органът е следвало да ангажира други доказателства, както твърди касатора, а той е следвало, ако счита, че фактите в акта за установяване на административно нарушение не са установени правилно да ангажира доказателства, които да ги оборят, защото именно той ще извлече изгодна правна последица от оборването. Касаторът не сторил това в хода на съдебното производство, а видно от протокола на съдебно заседание декларирал, че няма доказателствени искания. Подаденото възражение срещу акта за установяване на административното нарушение не е доказателство, оборващо констатациите в акта, а изразено субективно мнение на касатора по фактите, фактическите и правни изводи на административния орган.

С оглед на горното касационната инстанция счита, че в хода на съдебното производство съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила.

По твърдението за необоснованост:

Доводът на касатора досежно това твърдение е за неправилна оценка на съда на релевантния факт - незнание на правилата за движение. От изложеното в акта за установяване на административно нарушение касаторът счита, че не може да се направи обоснован извод, че не знае правилата за движение. Това негово твърдение не съответства на доказателствата по делото. Видно от изложеното в акта, на въпроса на компетентните органи за изискуемата и допустима от закона скорост касаторът освен нецензурирани изрази изрично казал, че не знае правилника и мисли, че скоростта е 80 км/ч. При този отговор, съдът, чрез прилагане на правилата на логическото мислене, не би могъл да направи какъвто и да било друг извод освен, че касаторът действително не знае изискуемата от закона скорост. Ако касаторът счита, че при тези факти може да се направи друг логически извод, то това би довел до един от следните два силогизма: първо, касаторът знае правилника, но обективно го е нарушил, следователно го е нарушил умишлено, което веднага рефлектира върху формата на вината на извършеното от него административно нарушение - той е съзнавал общественоопасния характер на нарушението, предвиждал е неговите общественоопасни последици и пряко, съзнателно и нарочно, е искал настъпването им; и второ, съзнателно е излъгал контролните органи, при което не би могъл да се позове на собственото си неправомерно поведение, за да черпи права.

Видно от изложеното, съдът не допуснал нарушение на правилата на логическото мислене и в резултат на това направил верни фактически констатации.

По твърдението за нарушение на материалния закон:

Съдът определил правилно приложимия материален закон - чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, юридическите факти, включени в хипотезата на правната норма - немаловажно нарушение, извършено поради незнание, както и изискването за кумулативното им наличие. Превишението на допустимата скорост с 33 км/ч безспорно не е маловажно нарушение по смисъла на § 6, т. 32 ЗДвП, тъй като не отговаря на едно от изискванията - незначителност на отклонението от нормативно предписаното поведение на участника в движението. С оглед на изложеното по-горе досежно незнанието немаловажното нарушение е извършено именно във връзка с този факт - незнание на законово допустимата скорост извън населено място за управляваното от него превозно средство. Следва да се посочи, че незнанието на закона не освобождава от отговорност, то само, след като бъде надлежно установено, е основание на лицето да бъде наложена принудителна административна мярка, която ще предотврати възможността поради незнание водачът да извърши и други нарушения на правилата за движение, а това е изключително необходимо за изпълнение на целта на закона - опазване на живота и здравето на участниците в движението.

Що се отнася до твърдението на касатора, че контролните органи нямали право да установяват незнанието на правилата за движение то както правилно посочил в мотивите си съда, съставителя на акта, който безспорно е упълномощено съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП лице, има право да контролира спазването на правилата на движение от всички участници в движението - т. 1 на същия член. Съдържанието на това негово правомощие неминуемо изисква преценка и за знанието на правилата за движение, тъй като последните в много от случаите са обозначени символно или както е в случая са законово определени - чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Ако се изключи това правомощие на контролните органи от тяхната компетентност, както твърди касаторът, би значело контролните органи, като констатират извършване на нарушение да не предприемат подходящи превантивни мерки за предотвратяване на бъдещи нарушения, което е в противоречие със задължението им по чл. 165, ал. 1, т. 7 ЗДвП и целта на закона. Следователно съдът правилно приложил материалния закон.

С оглед на изложеното инвокираните от касатора доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Съдът не допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, обосновал фактическите си изводи и приложил правилно материалния закон. При правилност на съдебния акт и след извършена служебна проверка на неговата валидност и допустимост, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд