Решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г.

Решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. П. П. и адв. Д. Г. в качеството им на пълномощници на З. М. Т. против решението на Софийски градски съд, постановено на 26.10.2010 г. по гр. д. № 1490/2010 г. С него е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 22.07.2009 г. по гр. д. № 17738/08 г., с което е допуснато извършването на съдебна делба между В. Н. А., М. Н. А., З. М. Т. и А. А. М. по отношение на следните земеделски имоти: нива с площ 6.423 дка в м. "Гладно поле", съставляваща имот № 008008; нива с площ 0.869 дка в м. "С.", съставляваща имот № 029055; нива с площ 1.085 дка в м. "С.", съставляваща имот № 029091; нива с площ 2.499 дка в м. "Над село", съставляваща имот № 037071 и нива от 1.221 дка в м. "Коило", съставляваща имот № 053054, всички по плана за земеразделяне на [населено място], както и на ливада с площ 8.999 дка в м. "Б.", съставляваща имот № 050035 по плана за земеразделяне на [населено място], при права 1/6 ид. част за В. А., 1/6 ид. част за М. А., 2/6 ид. части за З. М. Т. и 2/6 ид. части за А. А. М., като са изменени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариални актове № 18/07.02.2006 г., № 19/07.02.2006 г., № 20/07.02.2006 г., № 21/07.02.2006 г., № 21/07.02.2006 г. и № 22/07.02.2006 г., всички на нотариус А. И., с които е признато правото на собственост на З. М. Т. върху процесните имоти за разликата над 1/3 ид. част. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че направеното в негова полза саморъчно завещание има характер на завет, който е недействителен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗН, тъй като има за предмет земеделски земи, собствеността върху които не е била възстановена при откриване на наследството на завещателя. Ответникът по касация В. Н. А. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба доводи, приема следното: За да допусне съдебна делба на процесните земеделски имоти, въззивният съд е приел, че същите са били собственост на А. З. М., поч. на 24.12.1995 г. Възстановени са с решение № 224 от 03.09.1998 г. и решение № 4203П от 01.11.1999 г. на ПК "Л. " на нейните наследници. Със саморъчно завещание от 15.09.1994 г. А. З. М. завещала на своя син З. М. Т. цялото си недвижимо имущество, което ще остане след нейната смърт, включително и всичките земеделски земи, а именно: ниви общо 13.5 дка и ливади общо 7 дка, находящи се в землището на [населено място], а една от тях нива и ливада в землището на [населено място] - София. Въззивният съд е приел, че това завещание не е универсално, а има характер на завет, тъй като в него ясно е изразена волята на завещателката е да се разпореди с определено имущество- недвижимите имоти, които ще останат след нейната смърт, а не с цялото или с дробна част от цялото си имущество. Оттук е направил извод, че завещанието няма действие за процесните имоти по аргумент от чл. 19, ал. 1 ЗН, тъй като същите са възстановени след смъртта на завещателката. Поради това имотите не са придобити в изключителна собственост от касатора, а се явяват съсобствени между страните по делото, които са наследници по закон на А. М. и следва да се допуснат до делба между тях при посочените в решението права. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса дали завещанието, което има за предмет цялото недвижимо имущество, в това число и земеделски земи, следва да се приеме за универсално или за частно, ако няма данни към момента на смъртта си завещателят да е притежавал и друго имущество. Констатираното противоречие е с оглед произнасянето по този въпрос в представените с касационната жалба решение № 1490 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 458/08 г. на ВКС, V г. о. и решение № 1152 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 4066/07 г. на ВКС, V г. о. В тях се застъпва разбирането, че ако е завещано конкретно имущество, но то изчерпва имуществото, останало след смъртта на завещателя, завещанието следва да се приеме за общо по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. По реда на чл. 291 ГПК настоящият състав преценява като правилна цитираната практика на ВКС. От дадените в чл. 16, ал. 1 и ал. 2 ЗН легални определения на понятията "общо завещателно разпореждане" и "завет", е видно, че установеният от законодателя разграничителен критерий между тях е в обхвата на разпореденото със завещанието имущество. Общо е завещанието, което има за предмет цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя, разбирано като съвкупност от имуществени права и задължения, които не се прекратяват с неговата смърт, докато заветът представлява разпореждане с отделен предмет от това имущество. Законът не поставя изискване при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, съобразно употребените в чл. 16, ал. 1 ЗН изрази. Обстоятелството, че завещанието съдържа изброяване на конкретното имущество, което се завещава, не е достатъчно същото да се квалифицира като завет по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН, тъй като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които той счита, че формират съвкупността. Поради това при спор относно характера на завещателното разпореждане в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретно имуществото, при тълкуване волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно. Въззивният съд е приел, че представеното по делото завещание от 15.09.1994 г. по своя характер представлява завет на определено имущество, като в частта за процесните земеделски имоти същото не е произвело правно действие с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗН, като е тълкувал волята на завещателката формално единствено с оглед употребените в завещанията изрази, без да е изясни дали наследството на А. М. е включвало и друго имущество, извън това, предмет на завещанието. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от гореизложеното съдът