Решение № 3832 от 25.3.2021 г. на ВАС по адм. д. № 982/2021 г.

Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Р., гражданин на Пакистан, подадена чрез упълномощен процесуален представител - адв. П. К. против Решение 5231/08.10.2020 г. на Административен съд София - град, постановено по адм. дело 2618/2020 г., с което е отхвърлено оспорването му срещу отказ за издаване на виза на консулско длъжностно лице М. Х., втори секретар, завеждащ Консулска служба при Посолството на Република България в град Исламабад, Ислямска Република Пакистан, по заявление с рег. ISB1900347 от 29.07.2019 година и е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 100 лева. В касационната жалба са развити подробни доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че съдът достигнал до неправилен правен извод за законосъобразност на оспорения отказ. Административният акт бил лишен от мотиви, поради което било ограничено правото му защита в процеса. Отказът противоречал и на материалния закон, защото съдът счел, че за нето не се прилага чл. 3 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки (само Директива 2004/38/ЕО). Поддържа, че решението на първоинстанционния съд не било съобразено с чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека, защото с постановения административен акт се нарушавало правото му на семеен живот. Счита, че гражданството на Съюза на неговата майка му дава право да се движи и пребивава свободно на територията на държавите членки. По същество моли съдът да отмени решението на административния съд и вместо него да постанови друго, с което да се отмени отказа за издаване на виза тип "С". Претендира разноските по делото. Ответникът Втори секретар, завеждащ консулска служба при Посолството на Република България в гр. Исламабад, Ислямска република Пакистан, чрез юрисконсулт В., оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура счита, че касационната жалба е неоснователна, защото съдът вярно установил относимата фактическа обстановка по делото и правилно приложил материалния закон. Обжалваното решение било и обосновано, поради което следвало да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК и срещу акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на М. Р., гражданин на Пакистан срещу отказ за издаване на виза тип С, на консулско длъжностно лице завеждащо Консулска служба при Посолството на Република България в гр. Исламабад, Ислямска Република Пакистан, по негово заявление с рег. ISB1900347 от 29.07.2019 година. Първоинстанционният административен съд след съвкупната преценка на представените по делото доказателства е приел за установено от фактическа страна, следното: М. Р. е пакистански гражданин и член на семейството на Н. П., гражданка на Великобритания, която е негова майка. Същата е депозирала на 12.06.2019 г. до сектор Миграция - СДП ОД МВР покана декларация за частно посещение на чужденец в Република България, в случая на нейния непълнолетен син М. Р.. В поканата е заявила, че може да му осигури жилище и издръжка за периода 30.06.2019 г. 30.09.2019 година. С писмо рег. М-4124/14.07.2020 г. на Държавна агенция Национална сигурност е посочено, че за пакистанския гражданин е била проведена съгласувателна процедура по подаденото заявление за издаване на виза. В резултат на административната процедура е установено, че ДАНС не разполага с данни, пакистанският гражданин да представлява заплаха за националната сигурност, съгласно чл. 10, ал.1, т. 1 ЗЧРБ. В писмото на ДАНС до съда се уточнява, че на заявения от Н. П. в гр. София адрес, на който ще пребивава нейния син, има множество други регистрирани пакистански граждани и вероятно се използва с цел формално изпълнение на изискванията на ЗЧРБ. В представената по делото справка рег. 328200-13448/29.07.2020 г. на Главна дирекция Гранична полиция МВР е посочено, че за Н. П. няма данни за преминаване през ГКПП на Република България за периода 01.01.2010 г. 28.07.2020 година. Съдът е анализирал справките относно декларирания от чужденеца адрес в гр. София - [жк], [улица] относно престоя на Н. П. в България. Обосновал се е, че съобразно приложените доказателства, не може да се изведе извод, че Н. П. живее в страната и има имот под наем, в който да покани своя непълнолетен син. Административният съд е възприел изводите на органа, който е постановил отказ, защото лицето не попада в приложното поле на Директива 2004/38/ЕО, тъй като не са налице хипотезите, уредени в разпоредбата на чл. 3, параграф 1 от нея. При осъществения контрол за законосъобразност на акта според предвиденото в чл. 168, ал. 1 АПК и на основанията по чл. 146 АПК административният съд е приел, че обжалваният отказ за издаване на виза, тип "С" е постановен от компетентен административен орган, при спазване на изискването за форма и съдържание на акта, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, актът е съобразен с материалния закон и целта му. Решението на Административен съд София - град е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е касационното възражение, че съдът неправилно е приложил материалния закон, респ., че необосновано е счел, че постановеният отказ не е мотивиран. За да откаже издаване на виза тип С, органът е мотивирал акта с обстоятелството, че чужденецът не попада в приложното поле на Директива 2004/38/ЕО, тъй като не са били изпълнени разпоредбите на чл. 3, параграф 1 от нея, нямало гражданин на ЕС, който да придружава, или към който да се присъединява. Съдържащите се мотиви на акта са посочени от органа в изпълнение на вмененото му задължение по чл. 4, ал. 2, т. 1 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства (само Закон за влизането). Административният съд правилно е съобразил възрастта на чуждия пакистански гражданин, който към датата на подаване на заявлението не е навършил 21 години. Независимо, че е член на семейството на гражданин на държава членка на ЕС - Великобритания (към датата на подаване на заявлението за издаване на виза), за него е била относима разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от Закона за влизането, защото касаторът е гражданин на трета държава, в случая на Пакистан. Обосновани са изводите на административния съд, който се е позовал на Регламент (ЕС) 2018/1806 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември 2018 г. за определяне на третите държави, чиито граждани трябва да притежават виза, когато преминават външните граници, както и тези, чиито граждани са освободени от това изискване и Приложение 1 от него, според които М. Р. следва да има издадена виза тип С за престоя си в България за период от три месеца, тъй като за първи път посещава България и в качеството си на член на семейството на Н. П.. Вярно, въз основа на данните по делото, административният съд е приел, че Н. П. е представила фиктивен договор за наем, което обстоятелство сочи на извод, че тя не пребивава в страната, а само формално изпълнява законовите изисквания за издаване на виза от посочения тип С. Тя не представя и надлежни доказателства, в какъвто смисъл са доводите на съда, че се е установила в България, т.е., че има намерение действително да посрещне сина си М. Р. на територията на Република България, съгласно заявеното в поканата - декларация. Следователно, същата е злоупотребила с предоставеното й общностно право, свързано с правото на придвижване на член от семейството й на територията на ЕС, поради което не може да се реализира и правото на влизане на територията на Република България на нейния непълнолетен син, който е пакистански гражданин. Правото на придвижване на територията на ЕС и извън нея е гарантирано в чл. 2, пара.1 от Протокол 4 към ЕКЗПЧ. Съдът е констатирал, че това право се изразява във възможността всеки гражданин да се придвижва свободно и свободно да избира своето пребиваване. Обосновавайки се в посочения смисъл, с решението си съдът е анализирал, обсъдил и преценил в тяхната съвкупност всички представени документи, съгласно изискванията на чл. 17 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим. Достигнал е до правилния извод, като се е позовал на правото на ЕС и на международното право, че няма такъв акт, който да дава безусловно право на граждани на трети страни да влизат или да пребивават в съответната държава членка на ЕС. Поради това, при липсата на субективно право, то не може да бъде нарушено от постановения отказ. Правното основание на процесния отказ за издаване на виза е чл. 3, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО. То се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани и за членовете на техните семейства, така, както са определени в член 2, точка 2, които ги придружават или се присъединяват към тях. След като съдът е констатирал липса на противоречие на постановения отказ с материалния закон, правилно е извел извод за липса на основанието по чл. 146, т. 4 АПК за неговата отмяна. Неоснователно е възражението на касатора, че е нарушена разпоредбата на чл. 8 от ЕКЗПЧ. Съгласно цитираната правна норма, всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В този смисъл е и подробно анализираната от административния съд практика на Съда по правата на човека. По изложените съображения и по мотивите на Административен съд София - град, касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да остане в сила. При този изход на спора основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 143, ал. 3 АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл.37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на юридическото лице, към чиято структура принадлежи органа, а именно Министерството на външните работи. Присъдената сума възлиза на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, защото ответната страна се е представлявала от юрисконсулт В. в касационното производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение