Решение № 50021 от 15.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3587/2021 г.

Решение № 50021 от 15.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3587/2021 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. "БАЗА - СС" ЕООД /н/, чрез адв. М. П., обжалва в срок въззивното решение № 260080 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 652/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 9.10.2020 г. по гр. д. № 63/2018 г. на Смолянския окръжен съд и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна. Претендира и присъждане на разноските по делото. В открито съдебно заседание не изпраща представител. Ответникът по касационната жалба – Сдружение Туристическо дружество "Карлък" гр. Смолян, к. к. Пампорово, хижа "Студенец", представлявано от председателя на УС Д. К. и секретаря на УС Т. Р., чрез пълномощника адв. Д. К., оспорва жалбата. Претендира присъждане на направените разноски. В открито съдебно заседание застъпва становище за недопустимост на предявения иск, поради неспазване на преклузивния едногодишен срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ. В случай на невъзприемане на това становище смята, че делото следва да бъде върнато за произнасяне по същество от въззивния съд, като излага и съображения с оглед основателността на претенцията. Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 266 от 17.06.2022 г. по настоящото дело. В него е прието, че са обосновани доводите за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с процесуалните въпроси относно правната квалификация на иска, както и правомощията на въззивния съд при приета неправилна квалификация от първоинстанционния съд. В мотивите си въззивният съд приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 72 ЗС, а не по предявения такъв за присъждане на стойността на подобренията към момента на извършването им от ищеца през 2008 г., както са претендирани, поради което и обезсилил решението като недопустимо и върнал делото за произнасянето по предявения иск по чл. 74 ЗС. Изложил е съображения относно фактическите твърдения на ищеца за наличието на договор между страните, по силата на който ответникът му учредил право на строеж върху имота срещу задължение за надстрояване, преустройство и пристрояване, като договорът бил развален поради неизпълнение от негова страна с влязло в сила решение. Предявената претенция е за стойността на извършените от него в имота при действието на този договор редица подобрения, като макар и да не сочи в какво качество ги е извършил, въззивният съд приел въз основа на изложеното в исковата молба, че предмет е стойността на подобренията към момента на извършването им през 2008 г., т. е. претендират се направените разходи за тях, а не увеличената стойност на имота в резултат на тези подобрения. Вместо да се произнесе в този смисъл обаче, първоинстанционният съд, в противоречие с твърденията в исковата молба, приел, че ищецът е добросъвестен подобрител, с оглед на което има право на увеличената стойност на имота вследствие подобренията, и присъдил същата, изчислена към момента на постановяване на решението, каквато претенция не била заявена. Доколкото този извод е обоснован с изложените от ищеца фактически твърдения и петитума на предявения иск, и изхождайки от които въззивният съд е приел друга правна квалификация на спорното право, достигнатото заключение за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение противоречи на трайно установената съдебна практика, вкл. и задължителна такава – ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното аналогично следва и задължението на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск и от заявения петитум, с оглед обезпечаване правилното приложение на материалния закон. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. При липса на такова нарушение дадената от съда правна квалификация на исковата претенция във всички случаи обуславя правилността на решението. Във връзка с конкретния предмет на делото следва да бъде съобразено и наличието на трайно установена съдебна практика - напр. решение № 359/21.07.2010 г. по гр. д. № 1205/2009 г., ІІ г. о., решение № 73 от 23.05.2014 г. по гр. д. № 173/2014 г., ІІ г. о., решение № 131 от 1.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г., І г. о., решение № 381 от 3.11.2014 г. по гр. д. № 5189/2014 г., ІІ г. о. В нея е прието, че ако по делото не е установено качеството на добросъвестен владелец, респ. подобрител, съдът дължи произнасяне по иска за подобренията като на обикновен подобрител на чужд имот, при непроменени фактически твърдения и петитум. Наведените от ответното сдружение доводи за недопустимост на производството с оглед разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ са несъстоятелни. В нея изрично е предвидено, че намира приложение по отношение на исковете по чл. 645, 646 и 647 ТЗ и чл. 135 ЗЗД. Разглежданата хипотеза касае спор за подобрения по ЗС, за който законът не установява специален преклузивен срок. С оглед на горните съображения въззивното решение е неправилно и следва да се отмени, тъй като приемайки различна правна квалификация на предявения иск от дадената от първоинстанционния съд, въззивният съд е следвало да обсъди събраните доказателства във връзка с доводите на страните, като направи собствени фактически и правни изводи по спора. Като вместо това е обезсилил първоинстанционното решение и върнал делото за ново разглеждане, същият е допуснал съществено процесуално нарушение на правилата на чл. 270, ал. 3, изр. 3 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляващо касационно основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което същият следва да се произнесе по същество на предявения иск, както и по разноските за настоящето производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК настоящият състав на ВКС, II гражданско отделение,