Решение № 3533 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3126/2020 г.

Решение № 3533 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3126/2020 г., VIII о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на Дирекция "ОДОП" гр. София при ЦУ на НАП срещу Решение № 326/15.01.2020 г., постановено по адм. дело № 11902/2018 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/ в частта, с която е отменен Ревизионен акт № Р-29002917008989-091-001/23.07.2018 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на Ревизионен акт № П-29002918138686/30.07.2018 г., издадени от органи по приходите при ТД "Големи данъкоплатци и осигурители", потвърдени в обжалваната част с Решение № 1542/8.10.2018 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. София, относно установени публични задължения за довнасяне на "Българска телекомуникационна компания" ЕАД, гр. София за периода от 1.12.2011 г. до 31.01.2012 г. и от 1.03.2012 г. до 31.12.2012 г., както следва: 1. За вноски за ДОО за осигурители в общ размер на 226 365, 20 лева главници и 147 290, 09 лева лихви; 2. За вноски за здравно осигуряване за осигурители в общ размер на 139 381, 72 лева главници и 84 730, 34 лева лихви и 3. За ДЗПО-УПФ за осигурители в общ размер на 83 759, 13 лева главници и 54 472, 22 лева лихви, както и в частта за разноските. В касационната жалба и допълнението към нея се твърди, че решението в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съображенията за това могат да бъдат обощени по следният начин: 1. Несъобразяване с доказателствената сила на частните писмени документи; 2. Нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – съдът не е обосновал решението си върху възприетите от него факти и не е изложил мотиви, в които да обсъди възраженията и становищата на страните; 3. Неправилно и в нарушение на материалния закон е възприетото от съда, че "подлежащи на принудително изпълнение публични вземания" по смисъла на чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО са тези, които са предадени за събиране на публичен изпълнител по реда на чл. 220, ал. 1 от ДОПК и длъжникът е получил уведомлението по чл. 221, ал. 1 от същия кодекс. Застъпва тезата, че спорът е по правото, а не по фактите, и след като е безспорно установено от доказателствата по делото, че през разглежданите периоди е на лице неизпълнение от ревизирания субект на публични задължения по влезли в сила Наказателни постановления /НП/, които като породени от годно изпълнително основание по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 5 от ДОПК подлежат на принудително изпълнение, то не може да се приеме, че е изпълнено условието по чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО и осигурителят не може да се ползва от облекчението по чл. 2, ал. 3 от Наредбата за елементите на възнаграждението и доходите върху които се правят осигурителни вноски и на основание чл. 6, ал. 11 от КСО /в приложимата редакция/, респ. чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО и чл. 157, т. 1 от КСО дължи такива в посочените в РА размери и за конкретно визираните осигурителни периоди. По подробно изложени съображения в допълнението на касационната жалба се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на дружеството и в тази й част. Претендира се присъждане на разноските за двете съдебни инстанции, за което представя и списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, изплатено от другата страна. Ответникът – "Българска телекомуникационна компания" ЕАД, чрез процесуалните и представители адв. Й. и адв. Т., в депозирания писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба, като излага подробни съображения по всеки един от въпросите, повдигнати с нея. В обобщение настоява да се приеме, че не са на лице посочените касационни основания – съдебният акт съдържа мотиви, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, правилно и в съответствие с приложимия материален закон е даден и отговорът на основния спорен по делото въпрос – от който момент следва да се считат за подлежащи на принудително изпълнение публичните вземания под формата на наложени с НП административни наказания – имуществени санкции. Настоява за оставяне в сили на съдебния акт и присъждане на разноски за касационната инстанция, по съображения изложени и в депозираната писмена защита и в пледоарията по съществото на спора и представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК и доказателства за изплатен адвокатски хонорар. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата за процесуално допустима, а по същество – за частично основателна, по следните съображения: Предмет на съдебен контрол пред АССГ е бил РА № Р-29002917008989-091-001/23.07.2018 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на Ревизионен акт № П-29002918138686/30.07.2018 г., издадени от органи по приходите при ТД "Големи данъкоплатци и осигурители", потвърдени с Решение № 1542/8.10.2018 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. София, относно установени публични задължения за внасяне на "Българска телекомуникационна компания" ЕАД, гр. София за периода 1.12.2011 г. – 31.12.2012 г.: 1. За вноски за ДОО за осигурители в общ размер на 245 911, 83 лева главници и 16 423, 32 лева лихви; 2. За вноски за здравно осигуряване за осигурители в общ размер на 151 405, 86 лева главници и 92 482, 45 лева лихви и 3. За ДЗПО-УПФ за осигурители в общ размер на 90 966, 20 лева главници и 59 683, 31 лева лихви. С обжалваното решение съдът е отменил РА в частта на допълнително установените задължения на "Българска телекомуникационна компания" ЕАД /накратко "БТК" ЕАД, бел. моя/ за периода 1.12.2011 г. – 31.01.2012 г. и 1.03.2012 г. - 31.12.2012 г., както следва: 1. За вноски за ДОО за осигурители в общ размер на 226 365, 20 лева главници и 147 290, 09 лева лихви; 2. За вноски за здравно осигуряване за осигурители в общ размер на 139 381, 72 лева главници и 84 730, 34 лева лихви и 3. За ДЗПО-УПФ за осигурители в общ размер на 83 759, 13 лева главници и 54 472, 22 лева лихви. В частта относно вменените задължения за вноски за ДОО, ЗО и ДЗПО-УПФ за осигурител за периода месец Февруари 2012 г. съдът е потвърдил РА. В тази му част решението не е оспорено, поради което е влязло в сила и не е предмет на касационния контрол. Съдът е описал подробно установената фактическа обстановка по издаване на оспорения РА, основанията на органите по приходите, поради които приемат, че не са изпълнени изискванията на чл. 2, ал. 3 от Наредбата за елементите на възнаграждението и доходите върху които се правят осигурителни вноски във вр. чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО, в резултат на което са определени спорните задължения за задължителни осигурителни вноски /ЗОВ/ в качеството на осигурител на ревизирания субект. Съдът е направил извод, че спорът по делото се свежда до това дали в случая са изпълнени кумулативните изисквания на чл. 2, ал. 3 от Наредбата за елементите на възнаграждението и доходите върху които се правят осигурителни вноски и в частност това по чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО – да липсват подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, при наличието на които законодателят е предвидил освобождаване от дължимостта на ЗОВ във връзка с извършените социални разходи под формата на ваучери за храна. Не е спорно изпълнението на останалите кумулативни изисквания и спазване разпоредбите на КТ. Въз основа на приетата за безспорна между страните фактическа обстановка – влезли в сила НП /индивидуализирани в РД и заключението на ССчЕ/, с които на "БТК" ЕАД са наложени административни наказания "имуществени санкции" в общ размер на 760 000 лева; предаването им за принудително изпълнение на публичен изпълнител, респ. образувани изпълнителни дела в рамките на които на длъжника са редовно връчени съобщения по смисъла на чл. 221 от ДОПК /също конкретно индивидуализирани в приетото заключение на вещото лице/; последвало погасяване на задълженията от "БТК" ЕАД в рамките на 7-дневен срок от датата на получаване на съобщението по чл. 221 от ДОПК /също установено посредством заключението на вещото лице/; представени удостоверения по чл. 87, ал. 6 ДОПК за липса на отразени в данъчната сметка на дружеството публични задължения за периодите, в които са извършени разходите за ваучери за храна; съдът е приел, че към датите на предоставяне на ваучерите за храна "БТК" ЕАД не е имало подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, които да водят до неизпълнение на изискванията на чл. 209, ал. 1 т. 2 от ЗКПО. От правна страна е изложил съображения, че изпълнителният процес дава защита при липсата на доброволно изпълнение, т. е. е сурогат на липсващото доброволно изпълнение, като предоставя на правоимащия дължимото чрез принуда (принудително изпълнение). В частност публичните държавни вземания, посочени в чл. 162, ал. 2 от ДОПК, подлежат на принудително изпълнение по реда на ДОПК (чл. 163, ал. 1) от публичен изпълните при НАП (чл. 163, ал. 3) въз основа на влязъл в сила акт за установяването им (изпълнително основание), издаден от компетентен орган (чл. 165). Или условие за допустимостта на изпълнителния процес е наличието на влязло в сила или подлежащо на предварително изпълнение изпълнително основание (посочено в чл. 209, ал. 2 от ДОПК), което удостоверява изпълняемо право – ликвидно и изискуемо притезание. В аспекта на правилото на чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО съдът е приел, че ограничителното условие е не липсата на подлежащи на събиране публични задължения или изобщо липсата на публични задължения (т. е. установени с изпълнително основание, удостоверяващо изпълняемо право – в случая влязло в сила НП, съобразно и чл. 209, л. 2, т. 5 от ДОПК), не липсата на подлежащи на изпълнение публични задължения (т. е. задължения чийто срок на изпълнение е изтекъл), а именно липсата на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения. В обобщение е прието, че след като основен способ за изпълнението на публичните задължения е доброволният (чл. 178, ал. 1 от ДОПК), с аргументи и от чл. 220 и чл. 221 от ДОПК, за да се приеме че е на лице подлежащо на принудително изпълнение публично вземане именно към релевантния според нормативната база момент (предоставянето на ваучерите за храна, като е констатирано че нито в РД, нито в РА тези дати са посочени конкретно) следва въпросните притезания да са били предадени за принудително изпълнение, респ. на длъжника да е връчено съобщението по чл. 221, ал. 1 от ДОПК и да не е последвало доброволно плащане в предоставения му срок за доброволно изпълнение. Това произтичало от принципите на законоустановеност на данъчните задължения и на правна сигурност, като ще преодолее противоречието че данъчно-задълженото лице получава "чисто" удостоверение по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, което създава у него определени правни очаквания, а същевременно формално са налице подлежащи на принудително изпълнени публични задължения, които обаче все още не са предадени за събиране на публичния изпълнител, вкл. и при изтекъл значителен период от влизане в сила на изпълнителното основание до предаването му на публичен изпълнител, в който данъчният субект не е наясно, кои негови задължения подлежат на принудително изпълнение. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, но по следните коригиращи мотиви. Неоснователен е доводът на касатора, че в мотивите на решението липсват собствени фактически и правни установявания, както и за неправилно установена фактическа обстановка в резултат на неправилна преценка на събраните доказателства. Приетите от съда за установени факти и описани в мотивите на решението, са тези, които са релевантни за установяване на спорните по делото обстоятелства и произтичат от установяванията на самите органи по приходите. Очевидно предвид обема на доказателствения материал не е било нужно съдът да изброява всеки един от депозираните в хода на развилите се ревизионно и съдебно производства писмени доказателства, а предвид обема и на заключението на вещото лице не е било необходимо и детайлното му възпроизвеждане в съдебния акт, а в съответствие с правилото на чл. 202 от ГПК същото е обсъдено в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал, в относимите му към спора експертни изводи. Обсъдени са всеки един от спорните по делото въпроси от фактическа и правна страна. Или иначе казано съдебния акт отговарят на изискванията на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 от ГПК, а и на чл. 172а, ал. 2 от АПК и не се констатираха каквито и да било допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на съда. Междувпрочем и в касационната жалба не се цитира конкретно доказателствената сила на които точно "обективни факти и доказателства за тях" са "игнорирани", с доказателствената сила на кои точно частни писмени доказателства съдът не се е съобразил, и то при положение че самият касатор поддържа тезата, че "спорът не е по фактите, а по правото". По материалната законосъобразност и обоснованост на съдебния акт, оплакваният в касационната жалба по които следва да бъдат разгледани общо. По делото не е спорно, че предоставените ваучери за безплатна храна попадат в хипотезата на чл. 294, aл. 1, т. 1 от КТ, а стойността на храната представлява социален разход за предприятието, съгласно легалната дефиниция на понятието "Социални разходи, предоставени в натура", по § 1, т. 34 от ДР на ЗКПО. Безспорно е също така и че предвид разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Наредба за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски, осигурителни вноски не се изчисляват и внасят върху средствата, предоставени под формата на ваучери за храна на работници и служители, включително на лицата, работещи по договори за управление, при условията на чл. 209, ал. 1 от ЗКПО. От своя страна разпоредбата на чл. 209, ал. 1 от ЗКПО предвижда освобождаване от облагане на социалните разходи за ваучери за храна при наличието на кумулативно изпълнените условия. Едно от тези условия е данъчно задълженото лице да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към момента на предоставяне на ваучерите. Тук е мястото да се посочи, че и двете разпоредби не са претърпели законодателна промяна и са такива към релевантните за спора периоди. Относно приложението на чл. 209, ал. 1, т. 2 ЗКПО във връзка с наличието на подлежащи на публично изпълнение задължения на дружеството към момента на извършване на разходите за ваучери за храна, настоящата касационна инстанция, въз основа на събраните доказателства, приема за правилен извода на съда за недоказани наведените в тази насока твърдения от приходните органи в РА и РД. За да е налице подлежащо на принудително изпълнение публично задължение, е достатъчно наличието на изпълнително основание, предвидено в чл. 209, ал. 2 ДОПК, установяващо задължението по основание и размер, което не е внесено в срок. Това произтича от същността на изпълнителния процес – сурогат на липсващото доброволно изпълнение. Той е "предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липсата на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания в закона ред" (§ 3 I 2 и § 146 I, от "Българско гражданско процесуално право", проф. д-р Живко Сталев, издателство "Сиела", 2000 г.). От същността на изпълнителния процес се извеждат в теорията и предпоставките за възникването и съществуването на правото на принудително изпълнение, а именно: 1. "Притезание, което се нуждае от принудително изпълнение, защото не е доброволно удовлетворено ( т. нар. изпълняемо право) и 2. Предвиден от закона документ, който доказва съществуването на неудовлетвореното притезание (т. нар. изпълнително основание)" / § 148 I 3 от "Българско гражданско процесуално право", проф. д-р Живко Сталев, издателство "Сиела", 2000 г.). Именно в този смисъл следва да се тълкува и понятието "подлежащи на принудително изпълнение публични задължения" по смисъла на чл. 209, ал. 1, т. 2 ЗКПО. Настоящият състав не споделя принципното становище на първоинстанционния съд, че подлежащи на принудително изпълнение са онези публични задължения, които са предадени за изпълнение на публичен изпълнител по реда на чл. 220 от ДОПК и по отношение на които са предприети действия било то по реда на чл. 182 от ДОПК /отм., но в сила за спорните периоди/, било то по реда на чл. 221 от ДОПК. От друга страна обаче напълно споделима е тезата на ответника по касация, че за да подлежи на принудително изпълнение едно притезание, вкл. и в частност публичните вземания, във всички случаи следва да е изтекъл и срокът за доброволното им изпълнение, което е проекция на същността на изпълнителния процес в битието му на "сурогат" на липсващото именно доброволно изпълнение, поради което и именно това е една от предпоставките за възникване на самото право на принудително изпълнение, както бяха очертани по-горе. Аргументи за това се черпят и от разпоредбите на ДОПК, в които както правилно се поддържа от ревизирания субект, основен способ за изпълнение е доброволният такъв – така Глава двадесет и първа, "Изпълнение", чл. 178 и сл. от ДОПК. Аргументи конкретно в случаи като процесния се черпят и от нормата на чл. 178, ал. 3 от ДОПК, съобразно която в приложимата си редакция, предвиждаше, че "Наказателните постановления се изпращат от съответния административнонаказващ орган на публичния изпълнител в 7-дневен срок от изтичането на срока за доброволно плащане, като не се прилага чл. 182, ал. 1.", като след изм. й с ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г., нормата придоби и сега действащата си редакция "Наказателните постановления се изпращат от съответния административнонаказващ орган на публичния изпълнител в 7-дневен срок от изтичането на срока за доброволно плащане. ". Посочи се обаче, че подлежащи на принудително изпълнение публични задължения на първо място са онези от тях, които са установени с годно изпълнително основание по чл. 209 от ДОПК. Това следва от нормата на чл. 165 от ДОПК, според която "Събирането на държавните и общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган, освен ако в закон е установено друго", както и от разпоредбата на чл. 209, ал. 1 ДОПК, според която принудително изпълнение се допуска въз основа на предвидения в съответния закон акт за установяване на вземането. В чл. 209, ал. 2 ДОПК са определени актовете, въз основа на които се предприема принудително изпълнение – в конкретиката на казуса това е влязло в сила наказателно постановление /по т. 5/. Неправилно от фактическа страна както приходната администрация, така и съдът, са приели че е безспорно доказано (при доказателствена тежест за Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. София, съобразно както правилото на чл. 170, ал. 1 от АПК, така и на чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК) наличието на влезли сила Наказателни постановления, установяващи публични вземания в обхвата на чл. 162, ал. 2, т. 7 от ДОПК, към релевантните за спора дати (междувпрочем и самият съд е констатирал, че е на лице неяснота както в РД, така и в РА, относно датите на предоставяне на ваучерите за храна), т. е. както възникнало публично вземане, така и годно изпълнително основание по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 5 от ДОПК, установяващи същите. Неправилно в касационната жалба се поддържа, че този факт е "безспорен", както и че той, наред с факта на връчване и на покани за доброволно изпълнение преди предаването за събиране на вземанията на публичен изпълнител, е доказан в процеса. Видно от материалите по делото, още в хода на ревизионното производство, а в последствие последователно и в хода на съдебното такова, от страна на "БТК" ЕАД се е поддържало становището, че въпросните НП не са редовно връчени /самите те, а и доказателства за връчването им не са ангажирани от ответника/, респ. че същите не са влезли в сила; че не са връчвани и покани за доброволното им изпълнение от съответния техен издател /такива годни доказателства също липсват приложени към материалите по делото/; поради което едва след узнаването за наложените санкции, посредством връчените съобщения по чл. 221, ал. 1 от ДОПК, задълженията са били внесени и то в рамките на 7-дневен срок, което е категорично установено и посредством приетото пред първата инстанция заключение на вещото лице. Касационната инстанция от своя страна констатира, че въпреки разпределената доказателствена тежест в процеса, ответникът /сега касатор/ не е ангажирал нито преписи от въпросните НП, нито твърдяните покани за доброволно изпълнение, нито доказателства за връчването им на адресата. Установяването на това обстоятелство е от значение за преценката дали въобще са били на лице публични вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 7 от ДОПК за посочените периоди, за да се разглежда въпросът е ли същите са подлежали и на принудително изпълнение към датите на предоставяне на ваучерите за храна, за да не се приложи правилото на чл. 2, ал. 3 от Наредбата за елементите на възнагражденията и доходите, върху които се правят осигурителни вноски във вр. чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО. Сам по себе си дори фактът на издадено НП без доказателства за влизането му в сила и то преди датите на предоставяне на ваучерите за храна, не установява наличието наличието на възникнало публично вземане, и още по-малко подлежащо на принудително изпълнение по смисъла на чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО. Правилото за връчване на наказателно постановление на лице, извършило административно нарушение, се съдържа в чл. 58, ал. 1 от ЗАНН /в приложимата за случая редакция/ и предвиждаше това да става лично срещу подпис като условие за последващото влизане на наказателното постановление в сила при наличие на някоя от хипотезите по чл. 64 от ЗАНН /в приложимата редакция/. Разбира се с разпоредбата на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН /приложимата редакция/ е регламентирана като изключение от общото правило възможност за "неприсъствено" връчване на наказателното постановление, когато нарушителят не е намерен на посочения от него адрес, а новият му адрес е неизвестен. Едва ако наказателното постановление не бъде атакувано по съответния предвиден ред, а и в срока по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, както и при неговото потвърждаване или изменение в процедура по обжалване, или в случаите в които по силата на закона същото е изключено от възможността за съдебен контрол, то влиза в законна сила - материална и формална, от този момент възниква публичното вземане в случаите на наложени административни наказания "глоба" или "имуществена санкция" и едва от този момент то подлежи на задължително изпълнение, вкл. и по правилата на ДОПК /виж чл. 79 от ЗАНН/ (отделен е въпросът дали от този именно момент същото подлежи и на принудително изпълнение за нуждите на чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО, а и аналогични на нея правни норми в областта на данъчното облагане). Приложените по делото писма на КРС, ДНСК и КЗП, не представляват годно изпълнително основание по чл. 209, ал. 2 от ЗКПО, а и не доказват /при наличието на изрично оспорване на изнесените в тях данни, а в случая не може да се приеме, че се касае до официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179 от ГПК/ в условията на пълно доказване датата на влизане в сила на всяко едно от посочените НП. Допълнителен аргумент за липса на подлежащи на принудително изпълнение задължения по влезли в сила НП, към датите на предоставяне на ваучерите за храна са и представените по делото удостоверения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК за липса на публични задължения към всеки един от процесните периоди. Или както е приел и първоинстанционният съд самите приходни органи са издали официални удостоверителни документи – удостоверения по чл. 87, ал. 6 ДОПК, от които е видно, съгласно и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че към спорните дати е удостоверена липсата на публични задължения на ревизираното лице, отразени в данъчната му сметка. Действително сочените задължения по наказателно постановление, не са данъци и осигуровки и се отразяват само при образувано изпълнително производство от публичните изпълнители в Дирекция ГДО, НАП, както правилно се поддържа от касатора, но също така е вярно и че до влизането в сила на Наказателното постановление не може да се приеме, че е налице както публично вземане, а още по-малко подлежащо на принудително изпълнение такова. А това подлежи на общо основание на доказване в процеса и тежестта е изцяло на органите по приходите, а с нея същите не са се справили, още повече, че всички посочени писмени доказателства са се намирали на тяхно разположени в рамките на образуваните изпълнителни дела. Процесуалното бездействие на страната да установи фактите от обективната действителност с които обосновава своите твърдения, налага съдът да приеме за доказано, че същите не са се осъществили. Отделно видно от заключението на вещото лице, а и това не се спори между страните в процеса, тези публични задължения са погасени и то в порядъка на 7-дневен срок от редовното връчване на длъжника на съответното съобщение по смисъла на чл. 221 от ДОПК, от който момент следва за нуждите на настоящия съдебен спор, при конкретно ангажираните доказателства, да се приеме че длъжникът е узнал за тях /при съобразяване и че чл. 59, ал. 2 от ЗАНН в приложимата редакция предвиждаше 7-дневен срок за оспорването на НП/, като към датите на предоставяне на ваучерите за храна съобразно предметът на касационния контрол липсват каквито и да било подлежащи на принудително изпълнение публични задължения. Не на последно място следва да се споделят и аргументите на ответника по касация, които са изразени и в Становище № 92-00-1299-2 от 4.10.2017 г. относно условието задълженото лице да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения при ползване на данъчни облекчения на самата приходната администрация, в смисъл че, когато макар и постановено, окончателното НП, респ. окончателното съдебно решение, респ. изпълнителното основание в случаите например на служебно издаден изпълнителен лист във връзка с дължимата ДТ, "не е известно на задълженото лице, то наличието на изпълнително основание, за което лицето не знае, не следва да препятства ползването на данъчното облекчение или отстъпка.", доколкото в тези случаи "следва да се държи сметка за добросъвестността на длъжника съобразно дължимата от него грижа, без от друга страна да му се вменява обективна по своята същност отговорност.". Така и Разяснение № 79 от 30.01.2019 г. относно изискването за преотстъпване на корпоративен данък съгласно разпоредбата на чл. 167, ал. 1, т. 1 от ЗКПО /аналогично на това по чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО, бел. моя/ - данъчно задълженото лице да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, също на самата приходна администрация. Следва да се посочи, че макар и едно такова условие /конкретно в случая, това по чл. 209, ал. 1, т. 2 от ЗКПО/ за ползване на облекчение от задълженото лице, да е оправдано и да преследва легитимни цели, а именно правото да бъде предоставено единствено и само на изрядните данъкоплатци, то очевидно е че прилагането му не следва да прави прекомерно трудно или практически невъзможно самото право, в случаите на полагане на дължимата грижа от страна на данъчно-задължените лица. Не може да се отрече правото на онези данъчно задължени лица, които при полагане на дължимата грижа, поради обективни обстоятелства, стоящи извън тяхната сфера на влияние, не са били в състояние да узнаят за възникването и в този смисъл да изпълнят доброволно, за да изключат правото на кредитора на принудителното му изпълнение, едно свое публично задължение в обхвата на чл. 162, ал. 2 от ДОПК, като в същото време в разумен срок /за какъвто очевидно се приема 7-дневният, дефиниран като срок за доброволно изпълнение – виж например чл. 221 от ДОПК/ от узнаването са положили дължимата грижа и са удовлетворили напълно публичното вземане. По изложените съображения изводите на съда, че не са налице публични задължения подлежащи на принудително изпълнение по смисъла на чл. 209, ал. 1, т. 2 ЗКПО, са обосновани и законосъобразни. Изложеното прави излишно обсъждане на останалите аргументи на страните. Или решението на АССГ в обжалваната си част не страда от релевираните в касационната жалба пороци, и като правилно следва да се остави в сила, вкл. в частта му за присъдените разноски. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационната инстанция. На ответника по касация, при своевременно заявена претенция, се дължат разноските за производството и пред ВАС, които се констатираха в размер на 12 600 лева, уговорен и изплатен адвокатски хонорар за касационната инстанция. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на касатора за прекомерност на изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 12 600 лева, при съобразяване и фактическата и правна сложност на казуса, осъществения обем процесуално представителство, а и минимума по наредбата. Съгласно материалния интерес на правния спор – 735 998, 70 лева и приложимата разпоредба на чл. 8, ал. 1, т. 5 във вр. с § 2а от ДР на НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 11 868 лева (3 530 + (735 998, 70 – 100 000) х 1 % = 9 890 лева и дължим ДДС – 1 978 лева). Или разноските следва да бъдат присъдени в полза на ответника по касация в пълния им претендиран размер, като на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК същите следва да бъдат заплатени от НАП. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на осмо отделение