Решение № 1064 от 10.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6075/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на АПРИКОМ ООД, подадена чрез адв. Георгиев, против решение 1856/21.03.2024 г. на Административен съд Софияград (АССГ), постановено по административно дело 7543/2023 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 2в, ал.1, т.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Върховния административен съд (ВАС) за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на: 45 979 лв. ведно със законната лихва върху главницата за времето от подаване на исковата молба /13.06.2023г./ до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на АССГ - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т.3 АПК. Сочи се съществено нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл.187, чл.168, б.а, чл.220, т.1 и чл.226 от Директива 2006/112/ЕС. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се уважи исковата претенция, алтернативно изпращане на делото по подсъдност на Софийски градски съд и прекратяване на производството. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Ответникът Национална агенция за приходите (НАП), чрез юрк. Йорданова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по подробно изложени доводи в проведеното о.с.з и в писмени бележки. Моли съда да остави в сила решението на АССГ и претендира разноски за юрисконсултско възнагрждение. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Ответникът Върховен административен съд (ВАС), изразява становище за неоснователност и необоснованост на касационната жалба, по подробно изложени доводи в писмен отговор. Моли съда да остави в сила решението на АССГ и претендира разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 от АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а разгледана по същество - тя е неоснователна. Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо като постановено от компетентен съд съгласно чл.2в, ал.1, т.1 във вр. ал.2 от ЗОДОВ и съобразно правилата за родова и местна подсъдност. В тази връзка неоснователна е наведената от ищеца претенция делото да се прекрати и изпрати по подсъдност на Софийски градски съд. Съгласно чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ, когато искът за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Доколкото в случая исковата претенция е насочена срещу няколко ответници и единият от тях е ВАС, то искът попада в хипотезата на чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ и се разглежда по реда на АПК, респ. спорът е подсъден на административните, а не на общите съдилища. С решение 1856/21.03.2024 г., постановено по административно дело 7543/2023 г. на АССГ, е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца АПРИКОМ ООД иск с правно основание чл. 2в, ал.1, т.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Върховни административен съд (ВАС) за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на: 45 979 лв. ведно със законната лихва върху главницата за времето от подаване на исковата молба /13.06.2023г./ до окончателното изплащане на сумата, претърпени в резултат от събирането на ДДС, установено с ревизионен акт /РА/ Р-22002219001756-091-001/22.11.2019 г. на органи по приходите, изменен с решение 2564/15.04.2022 г., постановено по административно дело 2995/2020 г. на АССГ, оставено в сила с решение 3538/04.04.2023 г., постановено по административно дело 7514/2022 г. на ВАС. АССГ е изложил мотиви относно предпоставките за ангажиране на отговорността за вреди, настъпили от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, като правилно е разпределил доказателствената тежест върху ищеца по отношение на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ. Обсъдил е подробно сочените за нарушени норми на общностното право, като е извел извод, че съгласно Директива 2006/112/ЕО реалността на доставката е абсолютна предпоставка за признаването на данъчен кредит по фактурите от доставчиците ОЕМ ЕООД, Борпринт ЕООД и Депринт 2000 ЕООД, а в случая в хода на развилите се производства жалбоподателят не е доказал, че неговите доставчици реално са извършили декларираните доставки, което е първата и основна предпоставка за признаване правото на приспадане на ДДС. В резултат на изложеното е обосновал извод, че не е налице несъответствие между Директива 2006/112/ЕО и извършените в хода на административното и съдебното производство проверки за реалност на доставките, с оглед на което ответниците не са осъществили нарушение на норма от правото на ЕС, което обуславя неоснователност на предявения иск. Решението е валидно, допустимо и правилно и следва да се остави в сила. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл.4, § 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материално правните предпоставки за възникване на отговорността по чл.2в от ЗОДОВ се определят от СЕС в неговите решения в условията на кумулативност и те са тези, посочени в първоинстанционното решение 1.предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2.нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3.да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11). Условията следва да са налице кумулативно, като при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Преценката за това, дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (решение на СЕС по дело С-446/04). При всички положения обаче нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област. В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. В случая ищецът обосновава своята претенция с нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл.187, чл.168, б.а, чл.220, т.1 и чл.226 от Директива 2006/112/ЕС и счита, че ревизионният акт е потвърден в противоречие с практика на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, без да държи сметка за фактическата обстановка, въз основа на която СЕС е постановил тези решения и игнорирайки факта, че нито в хода на ревизионното, нито в хода на съдебното производство са представени убедителни доказателства, удостоверяващи реалността на декларираните доставки. Този подход е изначално недопустим, тъй като се цели в производство по ЗОДОВ да се преразгледа отново въпроса за законосъобразността на ревизионния акт, без да се държи сметка, че последният е изменен с влязло в сила решение, което има сила на присъдено нещо и въпросът за законосъобразността му не подлежи на преразглеждане. В тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претенцията си, което в случая не е сторено и обуславя неоснователност на исковата претенция. В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси, относими към решаване на делото, като към установените фактически положения е извършена правилна преценка относно приложението на закона. Правилен е и изводът, изведен от съда, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорност на ответниците за нарушение на правото на Европейския съюз. С оглед гореизложеното и установената липса на съществено нарушение на правото на ЕС, а именно недоказване нарушение на съюзни норми, ненужно е да се обсъждат и съображенията, с които се квалифицират релевираните нарушения като "достатъчно съществени", за наличието на причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, както и относно техния размер. За пълнота, е необходимо да се посочи само, че събраните в хода на процеса доказателства не обосновават необходимия извод за наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на деликтната отговорност на ответниците. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл.10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция за приходите (НАП) и на Върховния административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. за всеки ответник по отделно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,