Решение № 4507 от 10.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1966/2017 г.

Решение № 4507 от 10.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1966/2017 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. В. К. от гр. С., подадена против решение № 8101 от 19.12.2016 г., постановено от Административен съд С. - град, В. отделение, 30-ти състав, по адм. д. № 6979/2016 г. С жалбата и в съдебно заседание чрез упълномощен адв. Котларска се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Според касационният жалбоподател към момента на кандидатстването му за подпомагане не е предвидена възможност за прекратяване на многогодишния ангажимент от страна на ДФ"Земеделие" на основание неподаване на заявление за подпомагане по време на поетия ангажимент. Оспорва изводите на първоинстанционния съд и твърди, че към датата на подаване на първоначалното заявление за регистрация такова изискване не е регламентирано, поради което новата норма на чл. 14 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. и въведеното задължение по чл. 4, ал. 3 от същата наредба не касаят заварените случаи, какъвто е процесният. Заявява, че не е налице уведомяване за започване на административна процедура по чл. 26 от АПК. Посочва, че номера на акта с който се прекратява многогодишния му ангажимент е идентичен с обявения за нищожен преди това акт - № 02-220-96500/4061, като единствената разлика е датата на издаване. Счита, че изтеклият през 2012 г. ангажимент е прекратен 4 години след като е изтекъл, което води до незаконосъобразност на процесния административен акт. М. В. административен съд да отмени обжалваното решение и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - изпълнителният директор на Д. фонд "Земеделие" - Разплащателна дирекция, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, защото първоинстанционният съд е направил верни изводи относно оспорения административен акт -издаден е от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на приложимите процесуални правила. Посочва, че с чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредбата са въведени императивни изисквания към кандидатите да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период от най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане, както и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Според участващия по делото прокурор по делото е безспорно установено, че през 2008 г. касаторът е поел 5-годишен ангажимент по заявление с УИН 22/260508/13411, както и че за кампания 2012 г. същият не е подал заявление за подпомагане на парцелите, за които е поел петгодишен ангажимент по реда на Наредба № 11 от 03.04.2008 г., съобразно изискванията на чл. 4, т. 2 и т. 3 и чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/2008 г., поради което е правилен изводът на първоинстанционния съд за наличие на всички предпоставки за издаването на процесния акт. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Г. В. К. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 8101 от 19.12.2016 г. е отхвърлена жалбата на Г. В. К. против Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по Мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от програма за развитие на селските райони (ПРСР) 2007 - 2013 г. изх. № 02-220-6500/4061 от 22.07.2015 г. на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие". За да отхвърли оспорването решаващият състав на Административен съд С. - град е приел, че процесният административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия съобразно изискванията на чл. 20, т. 3, чл. 20а ЗПЗП и чл. 10 от Устройствения правилник на ДФ "Земеделие". Първоинстанционният съд е преценил, че атакуваният акт е издаден при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалноправните разпоредби. В решението е установено е, че актът е постановен в изискуемата писмена форма с изложени съображения по приложението на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. за констатирани неспазени изисквания по чл. 4, т. 2 и 3 от Наредба № 11/2008 г., които съставляват мотиви на акта, от което е изведено заключение за спазване на изискването по чл. 59, ал. 2 АПК. Съдът е изложил правни изводи по оплакването на жалбоподателя е, че не е уведомен по реда на чл. 26 АПК за започналото административно производство по издаване на оспорения акт, като е констатирал, че земеделският производител е имал възможност още при първото разглеждане на делото от АССГ през 2014 г. и при следващото такова му е дадена възможност за представяне на становище и доказателства, без по този начин да бъде накърнен неговият интерес. У. е, че в случая жалбоподателят не оспорва факта, че за кампания 2012 г. не е подал заявление, а твърди, че не е имал подобно задължение в приложимата нормативна уредба към момента на поемането на 5-годишния ангажимент. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че няма твърдения и липсват доказателства за наличие на форсмажорни или изключителни обстоятелства за прилагане на разпоредбите на чл. 15 от Наредба № 11/2008 г. При извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и съответстващо с приложимите материалноправни разпоредби. Оспореният съдебен акт е правилен и при постановяването му не е осъществено нарушение, представляващо касационно основание, което изисква неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Това е така, защото съдът точно е констатирал, че е сезиран с жалба против Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по Мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от програма за развитие на селскостопанските райони (ПРСР) 2007 - 2013 г. изх. № 02-220-6500/4061 от 22.02.2015 г., издаден от изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие", а жалбоподателят в качеството си на земеделски стопанин по смисъла на § 1, т. 23 от ДР ЗПЗП е подал Общо заявление за плащания на площ за кампания 2008 г. на 25.04.2008 г. с УИН 22/260508/13411 и е регистрирана с Уникален регистрационен номер (УРН) 373360 в Интегрираната система за администриране и контрол (ИСАК). Както в първоинстанционната жалба, така и в касационното производство се развива тезата, че в ЗПЗП и в приложимите Регламент (ЕО) № 1698/2005 г. и Регламент (ЕО) № 65/2011 г. не са предвидени санкции за неподаване на заявление за подпомагане всяка година, от което жалбоподателят извежда заключение за противоречие между приложимата наредба и горепосочените актове. Съдът не възприема това становище, защото в Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета от 20 септември 2005 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) в чл. 7 изрично е предвидено, че държавите-членки са отговорни за изпълнение на програмите за развитие на селските райони на подходящо териториално ниво, съгласно своите собствени институционални разпоредби, в съответствие с този регламент. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че съобразно чл. 15 от горепосочения регламент ЕФРСР осъществява заложените в чл. 4 цели чрез Програми за развитие на селските райони на държавите - членки за периода 2007 - 2013 г., които се изготвят от държавите - членки и включват пакет от мерки, за които се търси помощ от ЕФРСР. Съгласно чл. 18, т. 4 от същия регламент изготвените програми подлежат на одобрение от Е. К.. Именно на това основание Министерският съвет е приел Програма за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г., като част от нея са предвидените мерки за подпомагане на селските райони, сред които е и Мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони". Горепосочената програма се прилага след като министърът на земеделието издаде наредба, с която да бъдат определени реда и условията за това, съгласно делегираните му правомощия по § 35, ал. 3 от ПЗР ЗИД на ЗПЗП (ДВ, бр. 18/2006 г., изм., бр. 96/2006 г., в сила от 01.01.2007 г., бр. 16/2008 г.). В този смисъл са и разпоредбите на посочения от касатора Регламент (ЕС) № 65/2011 на Комисията от 27 януари 2011 г. за определяне на подробни правила за прилагане на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета по отношение на прилагането на процедури за контрол, както и кръстосано спазване по отношение на мерките за подпомагане на развитието на селските райони, в чл. 4, т. 1 от който е регламентирано, че държавите-членки въвеждат система за контрол, която да гарантира, че се извършват всички необходими проверки за ефективно удостоверяване на спазването на условията, при които се предоставя подпомагането, а в т. 2 е регламентирано, че държавите-членки гарантират, че всички критерии за допустимост, установени съгласно законодателството на Съюза или националното законодателство или на програмите за развитие на селските райони, могат да се контролират съгласно набор от проверими показатели, които се определят от държавите-членки. Точно в изпълнение на тези правомощия е издадена приложимата Наредба № 11 от 03.04.2008 г. на министъра на земеделието и продоволствието, с която конкретно са уредени условията и реда за прилагане на Мярка 211 и Мярка 212 по схемата за необлагодетелствани райони - чл. 1, ал. 1. В настоящия случай касационния жалбоподател е заявил участие по Мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони", от което следва обоснованият извод, че визираната наредба е в изпълнение на горепосочените регламенти и не им противоречи. По отношение възраженията на жалбоподателя против приложението на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредбата, настоящият съдебен състав намира, че са неоснователни. По силата на горепосочените норми кандидатите за подпомагане са длъжни да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелствани район за период от най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане, както и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Посочените норми са формулирани кумулативно от издателя на визирания нормативен акт и определят от кога възникват посочените задължения - това е моментът след първото компенсаторно плащане, като след него се приема, че е поет петгодишният ангажимент. Съобразно определението, дадено в § 1, т. 1 от ДР от Наредбата "първо компенсаторно плащане" е плащането, определено за първото подадено заявление за подпомагане по мерките по чл. 1, ал. 1 от Наредбата. Настоящият съдебен състав счита, че след датата на първото компенсаторно плащане за кампания 2008 г. за жалбоподателят е възникнало задължението за подаване на заявление за всяка една година от целия петгодишен период, доколкото е налице поет многогодишен ангажимент по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с § 1, т. 1 от ДР на Наредбата. По делото не е спорно обстоятелството, че от страна на земеделския стопанин са подадени заявления за 2008 г. 2009 г., 2010 г. и 2011 г., но такова не е подадено за последната година от ангажимента - 2012 г. По отношение на оплакването, релевирано с касационната жалба, че към датата на подаване на първоначалното заявление през 2008 г. такова изискване за ежегодно подаване на заявление не е регламентирано и, че новата норма на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. няма обратна сила, настоящият съдебен състав счита, че е без правно основание. Първостепенният съд е обсъдил това възражение и законосъобразно е преценил, че твърдяното от жалбоподателя обратно действие в наредбата не е регламентирано. По силата на чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административиня акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. В случая датата на издаване на обжалвания акт е 22.07.2015 г., към който момент вече е действала нормата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. (ДВ, бр. 71 от 13.08.2013 г.). От значение е и обстоятелството, че разпоредбата на чл. 4, т. 3 от приложимата наредба, изискваща подаване на заявление за подпомагане всяка година, е в сила още от 01.03.2011 г., тоест през 2012 г., когато земеделският производител не е изпълнил посоченото задължение, приложимата императивна норма е била действаща. Следователно издателят на атакувания административен акт и първоинстанционният съд правилно са тълкували и приложили материалния закон и в конкретната хипотеза не е налице твърдяното от касаторката обратно действие на нормативен акт, а неговото приложение в пълно съответствие с изменените нормативни изисквания. Касаторът развива тезата, че е осъществено нарушение при извеждането под номер на копието от изходящия регистър на ответника, който документ бил разпечатан на 05.10.2016 г., тоест преди съд. заседание на първоинстаницонния съд, както и че в него е отразено, че процесният акт за прекратяване е издаден от изпълняващ длъжността изпълнителен директор на ДФЗ. Така изложеното твърдение е неоснователно, защото от данните по първоинстанционното дело е видно, че указанието до ответника да представи копие от изходящия регистър е дадено в съдебно заседание, проведено на дата 06.10.2016 г., а представеното копие от извлечение от изх. регистър в изпълнение на указанието на съда е разпечатано на дата 08.11.2016 г., тоест след това заседание. Настоящият съдебен състав констатира, че в горепосочения регистър е отразено, че актът е подписан от И Д Изпълнителен директор, но за съда е от правно значение, това което е отразено върху процесния административен акт, в който ясно е посочено, че е подписан от Изпълнителен директор на ДФЗ. Следва да се има предвид, че жалбоподателят не е оспорил подписа върху обжалвания акт за прекратяване и не е поискал графологическа експертиза или др. доказателство, с което да опровергае истинността на положения подпис. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. С оглед изхода на спора претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на направените по делото разноски се оставя без уважение. Ответникът не претендира разноски. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,