Решение № 4789 от 1.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14627/2018 г.

Решение № 4789 от 1.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14627/2018 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от министъра на здравеопазването и зам- министъра на здравеопазването против Решение № 2131/30.03.2018 г. по адм. д. № 8740/2015 г. по описа на Административен съд С. – град/АССГ/, с което е отменен по жалба на В. Р. П. мълчалив отказ на заместник- министъра на здравеопазването за определяне на размер на отпусканата помощ за лечение в чужбина, съгласно точки 2 и 3 от Заповед № РД-20-155/22.07.2015 г. на заместник – министър на здравеопазването по заявление, вх. № 95-00-90/28.07.2015 г. на лицето и преписката е върната на заместник-министъра на здравеопазването за произнасяне в 14-дневен срок с определяне на конкретен размер на отпусканата парична сума по чл. 34, ал. 3, т. 3 от Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина /Наредба № 12/2011 г./ по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето и сключване на договор по чл. 34, ал. 7 от същата наредба. Касаторите развиват съображения за недопустимост и неправилност на съдебното решение на АССГ, като посочват, че то е необосновано и са налице нарушения на съдопроизводствените правила- отменителни касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Посочват, че първоинстанционният съд, след като е конституирал министъра на здравеопазването, е нарушил родовата подсъдност, тъй като съгласно чл. 132, ал. 2 от АПК, на Върховния административен съд са подсъдни оспорванията срещу актове на министрите. Отбелязва се и наличието на Заповед № РД-01-368/14.11.2014 г. на министъра на здравеопазването, с която са делегирани функциите по разрешаването, респ. отказването на финансово подпомагане на български граждани в чужбина по реда на Наредба № 12/2011 г. на заместник- министъра на здравеопазването В. Шарков. Развиват се подробни съображения, че събраните по делото доказателства опровергават хипотезата на допуснат мълчалив отказ, както и че при събирането на доказателства са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, защото съдът е приел заключението на изслушаната експертиза на формален принцип, без да осъществи контрол. Искането е решението да бъде обезсилено, алтернативно- отменено. Претендират се и разноски в полза на Министерство на здравеопазването за двете съдебни инстанции. Подадена е и касационна жалба от двамата касатори срещу Решение № 5519/01.10.2018 г. по адм. д. № 8740/2015 г. по описа на АССГ, с което е постановена поправка на очевидни фактически грешки в Решение № 2131/30.03.2018 г. по същото дело, като твърдят, че не е налице този правен институт и молят това решение също да бъде отменено, като им се присъдят и разноски. Ответникът В. П., чрез адв. С. Р., в съдебно заседание и в писмени бележки, оспорва касационната жалба, излагайки подробни доводи. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване по отношение на двете жалби. Касационните жалби от заместник- министъра на здравеопазването са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна. Касационните жалби от министъра на здравеопазването обаче са недопустими, защото, макар и подадени в законоустановения срок, са от ненадлежна страна. Министърът на здравеопазването не е бил страна в съдебното производство пред първоинстанционния съд и по отношение на него съдебното производство пред ВАС следва да бъде прекратено. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. На първо място, касационната инстанция намира за необходимо да отбележи по възражението за недопустимост на проверяваното Решение № 2131/30.03.2018 г. следното: Със Заповед №РД-01-368/14.11.2014 г., министърът на здравеопазването е делегирал функциите по разрешаването, респ. отказването на финансово подпомагане на български граждани в чужбина по реда на Наредба № 12/2011 г. на заместник-министъра на здравеопазването В. Шарков, който е и издател на Заповед №РД -20-155/22.07.2015 г., с която е разрешено на В. П., с диагноза: [диагноза], заплащане за сметка на бюджета на Министерство на здравеопазването на оперативно лечение в гр. Х., Германия, в размер до 39 968, 80 евро, съгласно приложената към заявлението оферта от 11.05.2012 г. от Международен институт по неврология, гр. Х. С последната заповед е посочено, че конкретният размер ще бъде определен и съответно заплатен след представянето на оригинални финансови и медицински документи, доказващи провеждане на лечението. Делегирането на правомощия означава делегиране на властта за упражняване на правомощията, както и отговорността за това. Правомощията на административния орган и възможността за делегирането им са определени и ограничени от неговата компетентност, или компетентността е правното основание за делегирането на административните правомощия. Компетентността на административния орган е определена в самия закон. В Устройствения правилник на Министерство на здравеопазването/ приет с ПМС № 149 от 12.07.2013 г., обн. в ДВ, бр. 64 от 19.07.2013 г./, в относимата към заповедта редакция, разпоредбата на чл. 4, ал. 1 определя, че "при осъществяването на политическата програма, при разработването на проекти на нормативни актове и при изпълнението на правомощията си, министърът се подпомага от трима заместник- министри". В алинея 2 изрично се определя, че министърът делегира със заповед правомощия на заместник- министрите и определя техните функции. По този начин оправомощаването почива на закона, който определя делегирането на правомощия, като това може да бъде изрично или особено, когато от нормативната формулировка и от фактите е очевидно, че правомощието може и трябва да се упражнява от някой подчинен орган. Издавайки заповедта на базата на своите правомощия и на основание чл. 34, ал. 2 от Наредба № 12/2011 г., министърът на здравеопазването е делегирал права на заместник – министъра, като неговите актове подлежат на оспорване пред съответния административен съд. Разглеждайки делото, АССГ е спазил чл. 132, ал. 1 от АПК относно родовата подсъдност. В този смисъл, искането за обезсилване на съдебното решение, е неоснователно. От фактическа страна е установено следното: Предмет на оспорване в производството пред Административен съд С. - град е мълчалив отказ на заместник- министъра на здравеопазването за определяне на размер на отпусканата помощ за лечение в чужбина, съгласно точки 2 и 3 от Заповед № РД-20-155/22.07.2015 г. на заместник – министър на здравеопазването по заявление, вх. № 95-00-90/28.07.2015 г. на В. П. от [населено място]. За да уважи жалбата, Административен съд С. - град законосъобразно е приел, че искането за определяне на конкретния размер на финансовото подпомагане е отправено до компетентен орган – министърът на здравеопазването, който следва да издаде заповедта по чл. 34, ал. 2 от Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето, а отказът му да се произнесе по него е незаконосъобразен и подлежи на отмяна, защото размерът на отпусканата парична сума и отделните й компоненти е част от задължителното съдържание на тази заповед, съгласно чл. 34, ал. 3, т. 3 от Наредба № 12/2011 г., поради което още при разрешаване на лечението същият е следвало да бъде определен и то дори още съгласно офертата, като се преценят допустимите за подпомагане разходи. Хронологията на събитията показва, че със заявление, вх. № 95-00-90/11.05.2012 г., В. П. е поискал от министъра на здравеопазването разрешение за заплащане за сметка на бюджета на лечение в чужбина на заболяване с диагноза [диагноза], а именно: оперативно лечение в Международния институт по невронауки в гр. Х., Германия в размер на 39 968, 80 евро, съгласно приложена към заявлението оферта. Лечението е проведено в периода 23.05.2012 г. – 12.06.2012 г., видно от издадената от болницата епикриза от 14.06.2012 г. Със Заповед № РД-22-21/18.02.2013 г. на директор Дирекция "Медицински дейности" в Министерство на здравеопазването е постановен отказ по заявлението. Тази заповед е отменена с Решение № 483/28.01.2014 г. по а. д. № 3531/2013 г. на АССГ, потвърдено с решение на ВАС № 7141/27.05.2014 г. С решението съдът е приел, че са налице всички предпоставки по чл. 1, ал. 2, т. 2 от Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето. Въпреки това решение, със Заповед № РД-20-118/05.08.2014 г. на заместник – министър на здравеопазването, е постановен повторен отказ за заплащане на хирургичното лечение. Този отказ е обявен за нищожен, като противоречащ на влязлото в сила съдебно решение с Решение № 6523/03.11.2014 г. на АССГ по а. д. № 8278/2014 г., потвърдено с Решение № 7761/26.06.2015 г. на ВАС. С. влизане в сила на последното съдебно решение, с писмо от 08.07.2015 г., от жалбоподателя е изискано представянето на оригинали на медицинска документация и на фактура за лечението, от които да е видно проведеното лечение, както и че същото е заплатено от жалбоподателя. Със заявление, вх. № 95-00-90/16.07.2015 г. лицето представя документи, като счита, че изпълнява изискванията на административния орган. Следва цитираната по- горе Заповед №РД-20-155/22.07.2015 г. на зам. -министъра на здравеопазването. Заповедта не е обжалвана и е влязла в сила. Така постановеното решение е правилно. Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина (обн., ДВ, бр. 1 от 03.01.2012 г.) е издадена от министъра на здравеопазването по законова делегация от чл. 82, ал. 5 от ЗЗ (редакция - ДВ, бр. 70 от 2004 г.). Предвидено е, че дейностите по ал. 1, 2, 3 и 4 се финансират от републиканския бюджет и от общинските бюджети и се ползват при условия и по ред, определени с наредба на министъра на здравеопазването. В хипотезата на чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето, на българските граждани се предоставят медицински услуги извън обхвата на задължителното здравно осигуряване, които са свързани със заплащане на лечение за заболявания по ред, определен от министъра на здравеопазването. Цитираната законова разпоредба не обвързва заплащането на медицинските услуги с времето на провеждане на лечението, от което може да се направи извод, че съгласно изразената законодателна воля българските граждани имат право на заплащане извън обхвата на задължителното здравно осигуряване, както на вече проведено лечение, така и на предстоящо лечение. Лечение в чужбина се заплаща със средства от държавния бюджет, т. е. с публични средства, които представляват ограничен ресурс. З. всяко решение за тяхното разходване трябва да бъде разумно, добросъвестно и справедливо по смисъла на чл. 6, ал. 1 АПК, максимално прозрачно и изключващо всякакво пристрастие и субективизъм. Предвид задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК да следи служебно за съответствието на оспореното с касационната жалба решение с материалния закон, състав на шесто отделение на ВАС счита, че административният съд е провел всестранно и пълно съдебно следствие, събрал е всички относими за изясняване на обективната истина доказателства и е извел, на базата на коректно установена фактическа обстановка, правилни правни изводи. Освен това е провел, в рамките на служебното начало, активност, изисквайки необходимите документите/доклад, епикриза, фактури/ от проведената оперативна интервенция в Германия, които доказват по недвусмислен начин осъществените медицински дейности и документиран статус на пациента, респективно и заплащането, като е без значение в кой момент от съдебното производство са представени подписаните документи. Неоснователни са доводите за нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът е приел съдебно- счетоводната експертиза по делото, отбелязвайки направените възражения и е кредитирал същата като обективно изготвена, давайки вяра на вещото лице, което е обсъждало неоспорени от страните документи/фактури/, на които не е опровергана доказателствената сила. Неоснователно е възражението на касатора, че не е даден отговор на въпроса дали фактурите са годно платежно основание. Според Закона за счетоводството и Закона за данък върху добавената стойност, фактурата като първичен счетоводен документ е носител на информация за регистрирана стопанска операция. За целите на данъчното облагане е от значение има ли достатъчно данни за осъществена стопанска операция от регистрирани по ЗДДС данъчни субекти и съответно - начислен данък, а не дали е подписана или не от получателя. Липсата на подпис за получател по някои от фактурите, само по себе си не е обстоятелство, изключващо осъществяването на сделките, тъй като в чл. 7, ал. 1 ЗСч, не съществува изискване за посочване на такива данни за получателя по доставката. Не е проблем и представянето на документите в копие, като в този смисъл касационната инстанция се солидаризира с направените изводи на първоинстанционния съд по Раздел V от Наредба № 12/2011 г. Едно от основните задължения на държавата е да закриля здравето на гражданите (чл. 52, ал. 3 от Конституцията на РБългария), разбирано като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие. Това свое задължение държавата изпълнява чрез прилагане на принципите по чл. 2 от Закона за здравето, един от които е осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ, вкл. и чрез заплащане на лечение за заболявания по ред, определен от министъра на здравеопазването (чл. 82, ал. 1, т. 8 ЗЗ). Отказвайки за пореден път, макар и мълчаливо, заплащането на осъщественото вече лечение, административният орган нарушава не само редица законови разпоредби, но и морални правила. Като е отменил мълчаливия отказ като незаконосъобразен и е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне в точно указан срок- 14-дневен, Административен съд С. - град е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Правилно е и Решение № 5519/01.10.2018 г. по адм. д. № 8740/2015 г. по описа на АССГ, с което е постановена поправка на очевидни фактически грешки в Решение № 2131/30.03.2018 г., тъй като именно заместник-министърът е бил надлежно конституиран, призован и представляван в съдебното производство пред първата инстанция и изписаното в диспозитива на първоначалния съдебен акт, че се отменя мълчалив отказ на министъра на здравеопазването, представлява очевидна фактическа грешка, която е поправена по реда на чл. 175 от АПК. Това решение също следва да бъде оставено в сила. Поради недопустимост на касационните жалби, подадени от министъра на здравеопазването, чрез юриск. Любомирова, същите следва да се оставят без разглеждане, а касационното производство по тях, като недопустимо, да се прекрати. По отношение на направеното искане за разноски от адв. С. Р., съдът счита, че същото е основателно. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата/ЗА/, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист, а съгласно ал. 2, в случаите на ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. При това положение, предвид изхода на делото и при наличието на адвокатско пълномощно и договор за правна помощ, в който е вписано срещу договорено възнаграждение: безвъзмездно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, както и своевременно претендирано присъждане на адвокатското възнаграждение, съдът следва да присъди 300 лева/чл. 19 от Наредба № 1/2004 г. /, като няма правна възможност да бъде задължаван адвокатът да доказва наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Същите следва да бъдат заплатени от Министерство на здравеопазването. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК и чл. 159, т. 2 във връзка с чл. 228 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,