Решение № 7688 от 18.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12747/2019 г.

Решение № 7688 от 18.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12747/2019 г., III о., докладчик съдията Светлана Борисова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Ж. Ф., И. В., К. В., М. А., А. А., Н. Ш., подадена чрез адвокат К. Михайловска, против решение № 5373/14.08.2019 г. по адм. д. № 12880/2018 г. на АССГ. В касационната жалба се излагат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че решението по дело № 6563/2002 г. на СРС обосновава правото на обезщетение по ЗОСОИ на касационните жалбоподатели. Иска се да бъде отменено решението и бъде признато правото на обезщетение по ЗОСОИ. Ответникът по касационната жалба – Областен управител на област София, редовно призован, се представлява от юрисконсулт Тихов. Моли да се отхвърли касационната жалба и представя писмено становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Неоснователни са изложените в касационната жалба доводи, че първоинстанционното съдебно решение е неправилно. Обоснован е изводът на съда, че в конкретния случай влизането в сила на съдебното решение по гражданското дело е ирелевантно за преценката относно съществуване на право на обезщетение. Същото решение няма за предмет иск по чл. 7 ЗВСОНИ, а с него са отхвърлени исковете на трима от жалбоподателите и други лица срещу Националната служба за охрана при президента на Република България и срещу "Агенция дипломатически имоти в страната" ЕООД с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността и за заплащане обезщетение за ползването на имота, на основание чл. 59 от Закона за задълженията и договорите. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Ж. Ф., И. В., К. В., М. А., А. А., Н. Ш. против мълчалив отказ на областния управител на област София по подадено от тях заявление рег. № 94 ЖЖ/6/26.07.2018 г. Съдът е отхвърлил подадената жалба. Приел е, че съгласно чл. 9, ал. 4 ЗОСОИ, лицата по ал. 3 от закона, както и тези, исковете на които по чл. 7 от ЗВСОНИ са отхвърлени с влезли в законна сила решения след 22 ноември 1998 г., могат да предявят искания за обезщетяване по чл. 6 в двумесечен срок от влизане на решението в сила. В случая жалбоподателите са направили искане на 26.07.2018 г., в двумесечен срок, считано от 04.06.2018 г., когато е влязло в сила представеното решение от 22.02.2008 г. по гр. д. № 6563/2002 г. на СРС, но решението няма за предмет иск по чл. 7 ЗВСОНИ. Според съда, жалбоподателите не се явяват и лица по чл. 9, ал. 3 ЗОСОИ – това са подалите искане за обезщетение по чл. 5, ал. 3 ЗОСОИ, по които има висящи дела по чл. 7 от ЗВСОНИ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е изложил обосновани мотиви, при правилно прилагане на материалния закон. Производството пред административния орган е образувано по заявление рег. № 94 ЖЖ/6/26.07.2018 г., подадено от Ж. Ф., И. В., К. В., М. А., А. А., Н. Ш. и М. В. за признаване право на обезщетение с жилищни компенсаторни записи за имот с площ 1440 кв. м., представляващ реална част от поземлен имот 1, кв. 12 по плана на Б. – Панорамен път, с посочено правно основание чл. 9, ал. 4 ЗОСОИ. Подателите са законни наследници на И. В., починал през 1931 година. И. В. и Т. В. са били собственици по силата на нотариален акт /НА/ № 124, т. XXI, д. 2105/1912 година на нива с площ от 6. 6 декара в землището на Б., местност "При корията". През 1949 година 5/6 от процесния имот са одържавени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост /ЗОЕГПНС/ от наследниците на И. В. и е съставен акт за държавна собственост /АДС/ № 250/04.09.1949 година, като имотът е описан като нива с площ от 3. 3 декара, при посочени съседи. Останалата 1/6 идеална част от процесния имот е одържавена по силата на указ № 447/16.03.1947 година от Ж. В., който указ е за лишаване от българско поданство на съпруга й Б. К. След влизане в сила на ЗВСОНИ е прието, че одържавените по ЗОЕГПНС 5/6 идеални части от имота са възстановени по силата на самия закон и е извършено деактуване със заповед РД 57-828/20.06.1994 година на кмета на Столична община /СО на свободната от осъществяване на мероприятия и незастроена част от имота с площ 1440 кв. м. С влизане в сила на изменението на чл. 2 от ЗВСОНИ, предвиждащо възстановяване на собствеността и върху одържавени по укази имоти е прието, че е възстановена, считано от 21.11.1997 година, и собствеността върху одържавената от Ж. К. 1/6 идеална част от имота, като със заповед РД 57-257/31.08.1999 г. на областния управител на София е извършено деактуване на имота. По тази причина не е подавано заявление за обезщетение по ЗОСОИ в предвидения в него едногодишен срок. Заявителите са предявили иск срещу АДИС и Националната служба за охрана по чл. 108 ЗС. С решение по гр. д. № 6563/2002 година на Софийски районен съд /СРС/, влязло в сила на 04.06.2018 година, предявеният иск е отхвърлен. Поради това те са направили искане да бъде признато правото им на обезщетение с жилищни компенсаторни записи за имота с площ 1440 кв. м., представляващ реална част от поземлен имот 1, кв. 12 по плана на Б. - Панорамен път. Обосновани са изводите на съда, че мълчаливият отказ е правилен и искането за обезщетение следва да бъде отхвърлено. Заявление с рег. № 94 ЖЖ/6/26.07.2018 г. е подадено след предвидения в закона срок. Специалните разпоредби на ЗОСОИ предвиждат изричен преклузивен срок, в който заявителите могат да упражнят правото си да поискат получаване на обезщетение по този закон. Пропускането му преклудира възможността както за искане на такова обезщетение, съответно за сезиране на компетентния орган, така и за уважаването му. В закона са предвидени два възможни крайни момента, до които може да бъде направено искането за обезщетяване. Общият срок, валиден при всички заявления по закона, е този по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ заявленията за обезщетяване по реда на този закон следва да бъдат подавани от претендиращите права на обезщетение, в едногодишен срок от влизането му в сила - т. е. до 23.11.1998 г. ЗОСОИ е публикуван в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г. и до изменението на текста на чл. 6 с ДВ, бр. 45 от 21.04.1998 г. срокът за подаване на заявленията за обезщетяване е бил шестмесечен от влизането на закона в сила. С посоченото изменение и допълнение срокът за подаване на исканията е станал едногодишен от влизането на закона в сила и този срок е изтекъл на 23.11.1998 г. В чл. 9, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 ЗОСОИ, във връзка с чл. 5, ал. 3 ЗОСОИ е предвидено едно изключение от общия срок, като е дадена възможност при наличие на висящ съдебен спор, искането за обезщетение да бъде направено след приключване на съдебния спор. Съгласно чл. 9, ал. 3 ЗОСОИ, исканията за обезщетяване по чл. 6 от закона в тези случаи могат да бъдат предявявани в двумесечен срок от влизане на решението в сила за съдебни спорове по искове по чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/. Видно от решение от 22.02.2008 г. по гр. д. № 6563/2002 г. на СРС, влязло в сила на 04.06.2018 г, спорът не е по чл. 7 ЗВСОНИ, а по чл. 108 ЗС, поради което този срок е неприложим. Неоснователно е възражението на касационните жалбоподатели, че с посоченото решение съдът е приел спрямо държавата, че те имат право на обезщетение. По посоченото гражданско дело съдът е приел, че ищците не са се легитимирали като собственици, поради това че предназначението на одържавеният имот е толкова променено, че не е възможно отделяне на процесната реална част и реституция за нея не е настъпила. В решението не би могло да се съдържат никакви мотиви по въпроса за обезщетението с компенсаторни записи. Освен че е извън предмета на спора, това право е обусловено от спазването на преклузивните срокове, уредени в ЗОСОИ за предявяване на искането за обезщетение. Твърдението в касационната жалба, че деактуването не създава права е правилно. Именно поради това правоимащите е следвало да преценят доколко са налице предпоставките по чл. 3 ЗОСОИ, в частност - дали имотът може да бъде възстановен реално, за да преценят правния си интерес от претендиране на права по ЗОСОИ. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,