Решение № 3411 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13359/2020 г.

Решение № 3411 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13359/2020 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ) против решение № 5222/8.10.2020 г., постановено по адм. д. № 3596/2020 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ). Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи за липса на мълчалив отказ от страна на органа по назначаването да възстанови на работа държавния служител. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение. Съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна Д. Н. оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от конституирано като страна лице, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение № 5222/8.10.2020 г., постановено по адм. д. № 3596/2020 г. по описа на АССГ е осъден ДФЗ да заплати на Д. Н. сумата 3 770 лв. на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСЛ) във връзка с чл. 122, ал. 1 от ЗДСл, представляваща обезщетение за имуществени вреди, за времето, през което не е допусната да изпълнява длъжността "началник" Отдел "Вино", Дирекция "Селскостопански пазари и механизми" в ДФЗ, а именно от 25.02.2020 г., до 12.04.2020 г., заедно със законните лихви, считано от 29.04.2020 г., до окончателното изплащане и са присъдени разноски. При постановяване на съдебното решение административният съд е съобразил следните обстоятелства: отмяната с влязло в сила съдебно решение на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на Д. Н., депозирано на 25.02.20 г. от нея заявление с искане да бъде възстановена на предишната заемана от нея длъжност, липса на достоверна дата на Заповед № 74/13.03.2020 г. за възстановяване на заеманата длъжност и връчването й на 13.04.2020 г. АССГ е приел за установено, че за периода от 25.02.2020 г. до 13.04.2020 г. органът по назначаването не е изпълнил задължението си да възстанови държавния служител на заеманата преди незаконното прекратяване на служебното правоотношение длъжност при липса на доказателства, че са предприети действия по издаване на заповед непосредствено след получаване на заявлението по чл. 122 от ЗДСл и връчването й преди 13.04.2020 г. За периода на бездействие административният съд е приел, че органът по назначаването дължи обезщетение за недопускане до работа на служителката, която се е явила с искане да бъде възстановена на служба. Размерът на обезщетението е определен въз основа на събраните по делото писмени доказателства. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Правилно първоинстанционният съд приема, че Д. Н. има право на обезщетение по реда на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл в определения размер. При правилно разпределение на доказателствената тежест в исковия процес първоинстанционният съд обосновано е приел от фактическа страна за доказано, че на 25.02.2020 г. тя се е явила на работа, депозирала е молба с искане да започне да изпълнява служебните си задължения и до 13.04.2020 г. не се установява по несъмнен начин, че органът по назначаване е осъществил контакт с нея или е предприел активни действия, за да осигури изпълнение на държавната служба. Издаването на заповед на 13.03.2020 г. за възстановяване на предишната заемана от нея длъжност не е с достоверна дата и е връчена на Д. Н. на 13.04.2020 г. едновременно със заповед за прекратяване на служебното й правоотношение. По делото липсват каквито и да е твърдения или доказателства, че за периода 25.02.2020 г. – 13.04.2020 г. Д. Н. е била фактически допуснато да изпълнява служебните си правоотношения на заеманата от нея длъжност преди издаване на отменената от съда Заповед № 1650/1.08.2019 г. заповед или в този период е получавала възнаграждение за положен труд на друго основание. Доводите в касационната жалба, че Д. Н. е имала възможност да работи по друго правоотношение в този период не обуславят факт с правно значение за определяне на отговорността на органа по назначаването за заплащане на обезщетение за недопускане на работа. При подаване на заявлението за възстановяване на заеманата преди незаконното уволнение длъжност Д. Н. е заявила готовност незабавно да започне да изпълнява служебните си задължения, което предполага, че към този момент не е в трудови или други служебни правоотношения. Изрично следва да бъде посочено, че по делото липсват каквито и да е било доказателства за получаване на възнаграждение за полаган труд в този период, за който АССГ е определил като дължимо обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение на ААССГ е валидно, допустимо и правилно и на са налице предвидените в чл. 209, т. 3 от АПК основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред касационната инстанция Д. Н. е направил разноски в размер на 1000 лв., които с оглед изхода на спора, направеното искане и липсата на възражение за тяхната прекомерност ДФЗ й дължи. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,