Решение № 1700 от 15.2.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) - Варна при ЦУ на НАП против Решение 241/01.03.2022 г. на Административен съд (АС) - Варна, постановено по адм. д. 2624/2021 г., с което е отменен ревизионен акт (РА) Р-03000320008398-091-001/08.07.2021 г. (непълно изписан номер в решението), издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, поправен с РАПРА П-03000321119250-003-001/08.07.2021 г., потвърден с Решение 253/12.11.2021 г. на директора на Дирекция ОДОП - Варна, и в полза на жалбоподателката са присъдени разноски в размер на 1 510 лв.

С доводи за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което РА да бъде потвърден. Заявява се искане за присъждане на разноски за всички съдебни инстанции юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 418.93 лв. за процесуално представителство пред АС Варна и 5 687.15 лв. за процесуално представителство пред касационната инстанция. Списъкът на разноските е инкорпориран в представената по делото на 13.01.2023 г. писмена защита.

Ответницата по касационната жалба Р. Георгиева, [ЕГН] с адрес: гр. Девня, [улица]оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си адв. Станчев по съображения, изложени в писмен отговор, и иска да бъде потвърдено решението на административния съд. С молба от 30.01.2023 г. заявява искане за присъждане на разноски и представя списък на разноските.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество, неоснователна.

Настоящата касационна инстанция преценява решението на Административен съд Варна като валидно и допустимо. Правилно е приел съдът, че оспорването е допустимо, а оспореният РА е валиден акт, издаден от компетентни органи.

По съответствието на решението с материалния закон и доводите на жалбоподателя за неговата незаконосъобразност:

С РА Р-03000320008398-091-001/08.07.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, поправен с РАПРА П-03000321119250-003-001/08.07.2021 г., потвърден с Решение 253/12.11.2021 г. на директора на Дирекция ОДОП Варна, е ангажирана отговорността на ревизираното лице - Р. Георгиева на основание чл. 19, ал. 1 ДОПК за дължими и невнесени задължения от Бери Девня ЕООД за: корпоративен данък за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. и за ДДС за периода 01.05.2015 г. 22.06.2017 г. и лихви за забава в общ размер 62 964.48 лв., установени с влязъл в сила РА Р-03000316008581-091-001/07.08.2017 г., потвърден с влязло в сила съдебно решение.

С изключително подробни мотиви първостепенният съд е обосновал извод за материална незаконосъобразност на акта, които на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК не следва да бъдат преповтаряни.

Фактическият състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК в приложимите редакции точно е определен от съда и включва следните елементи, регламентирани от законодателя кумулативно:

1. субект на отговорността - управител или член на орган на управление (прокурист, търговски представител, търговски пълномощник) на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или т. 2 ДОПК (носители на задълженията за данъци или задължителни осигурителни вноски и задължените да удържат и внасят такива);

1. наличие на неизплатени данъци и задължителни осигурителни вноски от задълженото юридическо лице по чл. 14, т. 1 и т. 2;

1. действие или бездействие на субекта по т. 1 чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон той е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител;

1. действието или бездействието да е извършено умишлено, т. е. субектът е наясно със смисъла и значението на действията си, предвижда неговите последици и иска или допуска настъпването на тези последици, според съдебната практика (виж Решение 3181/15.03.2017 г. по адм.д. 3411/2016 г.; Решение 13549/06.11.2018 г. по адм.д. 8064/2018 г.; Решение 10929/12.07.2019 г. по адм.д. 5156/2019 г.; Решение 6208/25.05.2021 г. по адм.д. 1282/2021 г.; Решение 10330/12.10.2021 г. по адм.д. 2836/2021 г.; Решение 11177/06.12.2022 г. по адм.д. 1543/2022 г. и др. на ВАС);

1. причинно-следствена връзка между извършеното действие или бездействие и невъзможността да бъдат събрани задълженията на юридическо лице;

1. граници на отговорността отговорността за непогасените задължения по ал. 2 е до размера на тези задължения;

1. отговорността се реализира само субсидиарно, т.е. когато се окаже невъзможно задълженията да се съберат от юридическото лице (чл. 20 ДОПК).

Правилно е прието в мотивите на първоинстанционно решение, че тежестта на доказването на изброените по-горе елементи е върху приходните органи, а от тяхна страна са доказани първите два елемента, както и последният. Посоченото обстоятелство не е спорно, спорни са тези по т. 3, т. 4 и т. 5.

С влезлия в сила РА Р-03000316008581-091-001/07.08.2017 г., потвърден с влязло в сила съдебно решение на Варненския административен съд 1503/11.07.2018 г. по адм.д. 3278/2017 г., оставено в сила с Решение 4806/02.04.2019 г. на ВАС по адм.д. 12585/2018 г., са установени задължения на Бери Девня ЕООД за ДДС и корпоративен данък за ревизираните периоди във връзка с установени укрити приходи от продажби на стоки. Безспорно укритите приходи представляват укрити факти и обстоятелства по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК, тъй като са от значение за дължимостта на прекия и косвения данъци, установени с РА.

Тъй като с влязлото в сила съдебно решение се разрешава въпрос, който е преюдициален за настоящия правен спор, а именно въпросът за дължимите от дружеството данъци, то обективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение не се ограничават само до постановеното с диспозитива отхвърляне на жалбата на дружеството против РА, но включват и решаващите, съществените, главни мотиви, съдържащи констатации относно основните правнорелевантни факти, като фактът, че дружеството е укривало приходите си от реализираните в търговския обект продажби на стоки (виж Сталев, Ж. (2000), Българско гражданско процесуално право, София, Сиела, стр. 353).

Вярно е, че съгласно чл. 177, ал. 1 АПК, когато оспореният административен акт е потвърден, решението има сила за страните по делото, но в случая става въпрос за бездействие на юридическо лице, изразяващо се в необявяване на действително реализираните приходи от продажби. Тъй като всяко юридическо лице се управлява от определени органи и чрез тях то участва в гражданския оборот, а органите на управление винаги се състоят от физически лица, то последните по силата на закона формират и изявяват волята на юридическото лице и валидно го обвързват (виж Решение 120/2.02.2000 г. на ВКС по гр. д. 704/99 и др.). Същото се отнася до знанието на едно юридическо лице като субективен елемент и до действието (бездействието) му по укриване на факти и обстоятелства. Следователно, установеното с влязлото в сила съдебно решение укриване на приходи от страна на юридическото лице е осъществено от това лице чрез неговия орган на управление, който е неговият управител, и не може да се приеме, че този факт по никакъв начин не може да се противопостави на управителя му, противно на тезата на ответницата по касация.

Правилно първостепенният съд е приел обаче, че между поведението на управителя, свързано с укриване на приходите от продажби на стоки на юридическото лице с цел да не бъдат платени дължимите от него данъци, и невъзможността да бъдат събрани от публичния изпълнител задълженията на това юридическо лице, установени с РА, не е доказана от приходните органи пряка причинна връзка като елемент от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК. Както е посочил съдът в мотивите на своето решение, в нито един момент от регистрацията му през м. август 2014 г. до образуването на изпълнителното дело и след това дружеството не е разполагало с активи като МПС или недвижими имоти, нито с финансови активи, срещу които да се насочи принудителното изпълнение за събиране на публичните вземания. Установено е, че е то е закупувало стоки, продавало е стоки и е покривало разходите за дейността си, но е реализирало загуби. Не е доказано, че е придобило имущество, което да е намаляло, и поради това да е невъзможно събирането на задълженията му.

По така изложените съображения оспореното първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила, а на ответницата по касация да се присъдят сторените разноски.

Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение