Решение № 11745 от 29.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 10028/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по касационна жалба на М. Тодорова от гр.София, чрез процесуалния й представител адв. Котов, против Решение 3746 от 08.06.2023г., постановено по адм. дело 9837/2022г. по описа на Административен съд София - град /АССГ/, с което е по искане на Мраз АД е прогласена нищожността на Разрешение за строеж /РС/ 28 от 18.03.2004г., издадено от Главен архитект на р-н Сердика на Столична община /СО/, издадено в полза на Б. Димитров и Л. Тодорова - Димитрова, с което е разрешено въз основа на одобрени проекти на 17.02.2004г. да се извърши Преустройство на трапезария в офиси обект V категория в парцел /УПИ/ I - 13, кв. 5а, НПЗ Хаджи Димитър Малашевци по плана на гр. София, намиращ се на [улица]. В касационната жалба се твърди на първо място недопустимост на оспореното решение, като постановено по недопустима жалба отменително основание по чл. 209 т. 2 АПК. В тази връзка излага съображения, че жалбоподателят Мраз АД не е имал правен интерес от искането за прогласяване за нищожно на разрешението за строеж. Алтернативно твърди неправилност на оспореното решение, поради неправилно приложение на материалния закон отменително основание по чл. 209 т. 3 АПК. Посочва, че приетите от съда основания за нищожност на разрешението за строеж могат да обосноват евентуално унищожаемост, но не разкриват характера на толкова тежък порок, който да обоснове нищожност. Иска оспореното решение да бъде обезсилено и производството по делото прекратено, а алтернативно решението да бъде отменено и да бъде отхвърлена жалбата срещу разрешението за строеж. Прави възражение за прекомерност на договореното в полза на процесуалния представител Мраз АД адвокатско възнаграждение. Ответникът Главен архитект на район Сердика на СО не изразява становище по жалбата. Ответникът Мраз АД, чрез процесуалния си представител адв. Каменова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че жалбата е подадена от легитимирано лице, което представя доказателства за собственост на имота, в който се намира строеж, предмет на оспореното разрешение за строеж. Приел е, че тъй като искането е за прогласяване на нищожност на разрешението за строеж, то съобразно чл. 149 ал. 5 АПК, оспорването му не е ограничено със срок. Посочил е и че с фактът на въвеждане в експлоатация на обект, предмет на разрешението за строеж, то не е престанало да съществува като индивидуален административен акт и е годен предмет на контрол по чл. 215 ЗУТ. Съдът е приел, че разрешението за строеж е издадено то компетентен орган съгласно чл. 148 ал. 2 ЗУТ в относимата към издаване на РС редакция от ДВ бр. 65/22.07.2003г., както и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, които да обосновават нищожност. Посочил е, че към момента на издаване на РС заявителите се легитимират като собственици на имота, за който е издадено РС, като различна фактическа обстановка относно собствеността върху имотите, се установява на много по късен етап в резултат на съдебни решение от 2014г. и 2018г., които обаче не могат да обосноват липса на легитимация на заявителите, които са се легитимирали като собственици към момента на подаване на заявлението и издаването на РС. Приел е обаче, че РС не съответства на изискванията за форма и страда от тежък порок, водещ до неговата нищожност, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 154 ал. 4 ЗУТ. Приел е, че това е така, тъй като от СТЕ е установено, че предвиденото преустройство по РС 28 от 2004г. е следвало да бъде процедирано като изменение на инвестиционните намерения в хода на строителството по издадено РС 10 от 13.02.2001г. Приел е, че от доказателствата и СТЕ е установено, че предвид промяната на предназначението на помещения на 2 етаж от трапезария в офиси, независимо, че инвестиционното намерение не засяга конструкцията на изградена на етап груб строеж сграда, промяната /отклоненията/ от първоначално одобрения проект от 2001г. са съществени и попадат в хипотезата на чл. 156 ал. 2 т. 6 /в редакцията ДВ бр. 65/22.07.2003г./. Поради това е приел, че процесното РС касае преработка по време на строителството, тъй като двуетажната сграда, не е била въведена в експлоатация към момента на издаване на РС 28 от 18.03.2004г. Поради това е приел, че РС 28 от 18.03.2004г. е правно нетърпимо, тъй като страда от тежък порок във формата, тъй като законът е бил въвел изискване за допълване на вече издаденото РС 10 от 13.02.2001г., а формата е условие за действителност на акта. По тези съображения е приел, че са налице две от приетите в теорията и практиката условия по чл. 146 АПК за недействителност на акта, които са толкова тежки, че обосновават нищожност пълна липса на материално правните предпоставки за издаване на акта, съответно той е лишен от законово основание и съществено опорочена изрично разписана форма на акта. Поради това е прогласил нищожността на РС. Решението е недопустимо. Неправилен е извода на съда, че в случая е налице годен за оспорване акт, тъй като с фактът на въвеждане в експлоатация на обект, предмет на разрешението за строеж, то не е престанало да съществува като индивидуален административен акт. По делото безспорно е установено, че оспореното разрешение за строеж 28 от 18.03.2004г. е реализирано и е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация 067 от 31.03.2005г. на главния архитект на район Сердика на СО, влязло в сила. След издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа, което удостоверява надлежното реализиране на разрешеното строителство, отпада действието на разрешението за строеж, т.е. то престава да съществува като индивидуален административен акт. След тази дата разрешението за строеж има само удостоверителен характер, установяващ законността на строителството. Този иззвод следва по аргумент от чл. 156 ЗУТ, съответно ал. 1, изречение последно в редакцията, действала към момента на издаване на разрешението за строеж и въвеждането на строежа в експлоатация ДВ бр. 65/2003г., както и в редакцията на ал. 8 на посочената разпоредба в сегадействащата редакция от ДВ бр. 16/2021г. Поради това е неправилен извода на първоинстанционния съд за това, че е налице годен за оспорване акт. Напротив предвид изложеното след издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа не е налице предмет на обжалване, тъй като след тази дата не съществува годен предмет на обжалване като индивидуален административен акт, съответно жалбата срещу него е процесуално недопустима /В този смисъл решение 13780 от 15.12.2016г. по адм.д. 6065/2016г. на ВАС, решение 14169 от 22.12.2015г. по адм.д. 4149/2015г. на ВАС, решение 10795 от 20.10.2008г. по адм.д. 5311/2008г. на ВАС, определение 3286 от 28.03.2023г. по адм.д. 2648/2023г. на ВАС, определение 9177 от 19.10.2022г. по адм.д. 9190/2022г. на ВАС и др./. По изложените съображения оспореното решение е недопустимо като постановено по недопустима жалба, поради което следва да бъде обезсилено и производството по делото следва да бъде прекратено. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на ответника по касация Мраз АД за присъждане на разноски по делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,