Решение № 1529 от 18.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7500/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, депозирана от ищеца А. А. К. против решение 628/15.05.2024г., постановено по адм. дело 989/2023 г. на Административен съд София - област. Касационният жалбоподател твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдебнопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира отмяна на съдебното решение и уважаване на исковата претенция. Ответникът Областна администрация на Област София изразява съображения за неоснователност на касационната жалба, съответно - за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред АССО е образувано по иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1, вр. чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, предявен първоначално против Областна администрация на област София, Административен съд София град и Върховен административен съд, а в крайна сметка, след извършено оттегляне на същия спрямо последните двама ответника с нарочна молба вх. 6875/21.09.2023г. по описа на АССО, исковата претенция на А. А. К. е останала насочена единствено срещу Областна администрация на Област София за присъждане на обезщетение в размер на 850 000 лева за претърпени имуществени вреди, представляващи стойността на отнетото му жилище, намиращо се в гр. София, на [улица], от което наследодателят му е бил отстранен окончателно на основание чл. 7, ал. 2 от ЗВСОНИ, въз основа на влязло в сила съдебно решение на ВКС, потвърждаващо решение на СГС, с което е било потвърдено решение на СРС по гр. дело 394/1993 год., и последвалите откази, обективирани в издадените заповед РД-22-011 от 08.04.2011 год. и на заповед РД-22-001 от 14.01.2015 год., и двете на Областния управител на област София, за компенсация на ищеца, все с основание за пропускане на 2-месечния преклузивен срок за заявяване на обезщетението. От страна на ищеца са били изложени твърдения за допуснато съществено нарушаване на Правото на ЕС и по-специално на чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и чл. 1, Протокол 1 от ЕКПЧ, защитаващи правото на собственост, при издаването на заповед РД-22-011 от 08.04.2011 год. и на заповед РД-22-001 от 14.01.2015 год., и двете на Областния управител на област София. Претендирано първоначално е било и обезщетение за претърпени неимуществени в размер на 50 000 лв., изразяващи се в страдания от загубата на единствения му жилищен имот за периода 30.03.2010 г.-17.07.2023 год., с първата от които е отказано да бъде разгледано заявление за компенсация на наследника на евицираното лице, а с второто е бил постановен отказ за компенсация по същество, все с основание за пропускане на 2-месечния преклузивен срок за заявяване. С обжалваното в настоящото производство съдебно решение АССО е отхвърлил изцяло предявения иск като недоказан и неоснователен. За да достигне до този правен извод, административният съд е заключил, че предявеният по чл.2в, ал.1, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ иск е допустим като насочен срещу надлежен ответник по смисъла на чл. 205 от АПК. Съдът е приел, че не се доказва постановяването на незаконосъобразно постановени административни актове от страна на орган при ответната структура в лицето на заповед РД-22-011 от 08.04.2011 год. и на заповед РД-22-001 от 14.01.2015 год. До този извод първоинстанционният съд е достигнал след като е извършил самостоятелна преценка на законосъобразността на двата посочени административни акта и липсата на допуснати нарушения на чл.17, §1 от ХОПЕС и чл.1 от Протокол 1 от ЕСПЧ при постановяването им. Предвид достигнатите правни изводи за липса на допуснато нарушение на сочената разпоредба на от правото на Европейския съюз е отказал да разгледа останалите предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл.2в, ал.1 АПК. В допълнение на изложеното съдът е посочил и второ основание за отхвърляне на исковата претенция, а именно обстоятелството, че към момента на предявяването й 17.07.2023г. искът е бил погасен по давност, тъй като са били изтекли повече от пет години от датите на влизане в сила на всяка от процесните заповеди, като възражението за изтекла давност е било изрично направено от страна на ответника. По горните съображения административният съд е отхвърлил искът изцяло като неоснователен и недоказан. Отказано е било присъждане на съдебноделоводни разноски в полза на спечелилата спора страна. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, макар по мотиви, различни от изложените. На първо място съдът намира за необходимо да посочи, че отговорността по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ по силата на самата норма може да бъде ангажирана в две отделни хипотези - за вреди по чл. 1, ал. 1 и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд. В първата хипотеза отговорност при допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС за служебните актове и действия на своите служители и органи носи администрацията, т.е. изпълнителната власт и то при условията на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Във вторият случай отговорност за такова нарушение носят административните съдилища и ВАС за правораздавателната си дейност. С първоначално предявената искова молба е претендирано обезщетение по реда на всяка от двете хипотези. С по-късното оттегляне на исковата претенция на К. против АССГ и ВАС спорът е продължил в хипотезата на отговорност за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, причинени от страна на администрацията. В този случай за удовлетворяване на исковата претенция доказани като налични следва да бъдат всички материално-правни предпоставки, установени с цитираната разпоредба. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, , настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата, на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата. В настоящия спор съдът не установява първата от такапосочените предпоставки, а именно липсва отменен като незаконосъобразен административен акт, от който да се твърдят като причинени претендираните вреди. Както отказът за компенсация, обективиран в заповед РД-22-011 от 08.04.2011 год., така и вторият, съдържащ се в заповед РД-22-001 от 14.01.2015 год., и двете на Областния управител на област София са били оспорени по съдебен ред. Заповед РД-22-011 от 08.04.2011 год. е оспорена от ищеца, като по жалбата е било образувано адм.дело 5175/2011 год. на АССГ. С определение 4349 от 01.08.2011 год. по цитираното дело съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Постановеното определение е оставено в сила с определение 13415 от 19.10.2011 год. по описа на ВАС. Що се отнася до оспорването на втората посочена заповед, с решение 1026 от 21.02.2017 год. по адм. дело 6631/2016 г. по описа на АССГ съдът е отхвърлил жалбата на К. срещу заповедта на областния управител на София от 14.01.2015 год.. Решението е оставено в сила с окончателно решение 9148 от 04.07.2018 год. по адм. дело 5629/2017 г. по описа на ВАС. Предвид установеното, единствено и само на това основание исковата претенция на К. следва да бъде отхвърлена. След като липсва отменен като незаконосъобразен акт на орган или дл. лице на държавата или общините, не може да съществува и пряка причинна връзка между поведението му и евентуално претендирани като причинени вреди. Исковата претенция по чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ не може да бъде използвана като алтернативен способ за преразглеждане на решени с влезли в сила, т.е. стабилни съдебни актове. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че претенция по реда на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ би била отхвърлена, поради липса на тази първа предпоставка на чл.1, ал.1 ЗОДОВ и в хипотезата на неоспорен административен акт. Неоспореният административен акт влиза в сила след изтичане на сроковете за обжалването му и придобива правна стабилност, която гарантира сигурността в обществените и по-конкретно административните правоотношения. В хипотезата на нищожност на даден административен акт, тя също следва да бъде прогласена по съдебен път преди или едновременно с предявяване на исковата претенция по реда на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. В допълнение на изложеното следва да се посочи, че практически по делото не се установяват като налични и допълнителните предпоставки, визирани в разпоредбата на чл.2в, ал.1, чийто смисъл и съдържание бива изведено от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС, Съдът). Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Тежестта на доказване на посочените предпоставки е за ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. В случая от страна на ищеца се претендира допуснато нарушение на правото на ЕС, конкретизирано в разпоредбата на чл. 17, §1 ХОПЕС и чл.1 от Протокол1 ЕКПЧ. По отношение на вторият международен правен акт изобщо липсва спор, че същият не представлява елемент както от първичното , така и от вторичното право на съюза, доколкото към настоящият момент Европейският съюз не е член на посочената конвенция. Връзката с нея е само опосредена, доколкото Европейския съюз признава признава ЕКПЧ като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. Това сътрудничество между ЕС и ЕКПЧ се извежда от член 6, параграф 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от ЕКПЧ, представляват общи принципи на правото на ЕС. Що се отнася до позоваването на ищеца за допуснато нарушение от страна на ответната администрация на нормата на чл.17, §1 ХОПЕС, уточнено от страна на настоящия съдебен състав следва да бъде и това, че действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат в приложното поле на общностното право, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В същото решение СЕС приема, че контрол за зачитане на правата на човека в ЕС като общи принципи на правото е възможен и по отношение на акт, който не е приет в приложение на съюзна правна норма, но засяга нейното приложно поле, определено най- общо в Договора за Европейския съюз и доразвито в конкретните правни норми на правните актове от вторичното право. В конкретния случай, посочените в касационната жалба на К. три регламента (ЕС) 2020/1998, (ЕС) 2021/692 и (ЕС) 2021/693 не присъстват сред нормите на правото на Европейския съюз, посочени в исковата молба. Посочването им за пръв път пред касационната инстанция представлява посочване на нови правни и фактически основания, което по естеството си представлява изменение на иска по основание, недопустимо в настоящата фаза на производството. Отделно от това, не се сочат конкретни правни норми на цитираните регламенти, които създават субективни права в полза на ищеца, като общо посочване на нормативен акт на правото на ЕС е недопустимо. Наред с това следва да бъде отчетено обстоятелството, че всеки от трите регламента поражда правно действие занапред, като всеки един от тях е приет и породил правното си действие не просто след издаване на процесните административни актове, сочени като вредоносни от страна на ищеца, но и след приключване на правните спорове, свързани със законосъобразността им. Тези регламенти създават конкретни задължения и отговорности за държавите членки, но без посочване на конкретна тяхна норма, не може да бъде извършена проверка за това, дали същата норма разполага с директен ефект върху физическите лица, като създава за същите възможност за прякото й приложение в отношенията им в държавните органи и трети лица. Правилата, уреждащи режима на правото на собственост върху недвижими имоти, тяхното придобиване, разпореждане, отчуждаване, вкл. евицирането им на основание провеждано производство по реституция, са от компетентността на всяка държава членка, като материята не попада сред и правото на Европейския съюз не засяга тази компетентност. Правилата за отнемане и придобиване на имот по реституция не са уредени в правото на Съюза и в този смисъл нормите на чл.7, ал.2 и чл.9, ал.4 ЗОСОИ, на чието основание са постановени отказите за компенсация в двата административни акта не са приети в приложение на съюзна правна норма, поради което правоотношенията уредени от тях не попадат в обхвата на визираната норма на чл.17, §1 ХОПЕС, откъдето също следва, че търсената от ищеца отговорност не може да бъде осъществена по реда на чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. С оглед изложеното по-горе и при липсата на редица от елементите, обосноваващи ангажирането на отговорността на държавата по чл. 2в, вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС, а именно липсата на отменен като незаконосъобразен административен акт, липсата на причинна връзка на имуществени вреди и такава отмяна и липсата на доказано нарушение на съюзни норми, води на правилния извод изведен от съда, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорност на държавата. В допълнение на изложеното, следва да бъде отчетено и това, че доколкото институтът на давността в българското право принадлежи към материалното право, то преценката за наличие на предпоставките за прилагането му следва да бъде осъществена единствено в случай, че са налице предвидените от закона материалноправни предпоставки за уважаване на исковата претенция. Доколкото първоинстанционният съд правилно е установил отсъствие на някои от тях при условията на изискуема кумулативност, то произнасяне по това евентуално възражение изобщо не се дължи. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изхода на спора искането на ответника по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно и следва да бъде уважено в минималния, предвиден от закона размер, като бъде осъден А. К. да заплати на Областна администрация София разноски по делото в размер на 100 лв. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение