Решение № 11990 от 7.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2638/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ Образувано е по касационна жалба от Общински съвет Сливница, чрез законния му представител, срещу Решение 1345 от 07.11.2023 г., поправено с Решение 142 от 06.02.2024г., постановени по адм. д. 910/2023 г. по описа на Административен съд София област / АССО/. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост, съставляващо отменително основание по чл. 299, т.3 АПК. Сочи, че първостепенният съд от една страна е приел, че оспорената разпоредба от Наредбата на Общинския съвет противоречи на чл.8 ЗМДТ, но от друга не е уточнил с коя алинея от този норма е установена коментираната колизия. Подчертава, че с атакуваната разпоредба от наредбата на Общинския съвет не се препятства възможността на гражданите да получат съответната административна услуга, а само се предвижда финансово условие за предоставянето на бързи и експресни услуги от съответния вид. Поради това намира, че обжалваната разпоредба не ограничава каквито и да е права на гражданите на общината, тъй като възможността да се ползва обикновена услуга не е предпоставена от никакви модалитети. В тези насоки излага подробни доводи и претендира отмяна на съдебния акт и отхвърляне на предявената жалба. Ответникът С. Ж. В., чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор и в о.с.з. оспорва основателността й и претендира присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като взе предвид заявеното в жалбата касационно основание, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на производството пред АССО е законосъобразността на чл. 12, ал.6 от Наредба 5 за определяне и администриране на местните такси и цени на услугите, предоставяне от Община Сливница, съобразно която Не се предоставят услуги по чл.12, ал.1, т.2 и т.3 на физически и юридически лица, които имат неплатени задължения за местни данъци и такси към Община Сливница. За да достигне до извод за основателност на оспорването, първоинстанционният съд е приел, че предмет на оспорване е разпоредба от подзаконов нормативен акт наредба на Общински съвет, издадена от материално и териториално компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. След съпоставка на оспорената разпоредба с нормата на чл.8, ал.6 от Закона за местните данъци и такси, решаващият състав е преценил, че подзаконовата разпоредба противоречи на нормативен акт от по- висока степен, с оглед на което в тази му част той е материално незаконосъобразен. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но е необходимо прецизиране на изложените мотиви. Правомерни са изводите на първостепенния съд, че Наредба 5 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услугите, предоставяни от Община Сливница /Наредбата/ е издадена от материално и териториално компетентен орган по силата на законовата делегация, регламентирана в чл.9 ЗМДТ. В качеството си на подзаконов нормативен акт по смисъла на 75, ал.1 АПК, Наредбата е издадена в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Спорът между страните се концентрира върху материалната законосъобразност на оспорената разпоредба на чл. 12, ал.6 от Наредбата в контекста на нейното противоречие с чл.9а, чл.9б и чл.4 ЗМДТ. В този аспект съпоставката на хипотезите и диспозициите на горепосочените норми сочи, че не е налице колизия по между им, тъй като липсва идентитет както приложното им поле, така и в сферата им на регулиране. С оспорената подзаконова норма не се препятства възможността Общинският съвет да може да освобождава отделни категории лица изцяло или частично от заплащане на отделни видове такси по ред, определен с наредбата по чл. 9, а се въвежда условие за предоставяне на бързи и експресни услуги от Общината с оглед съкратените срокове за извършването им и определените за целта отделни и по- високи такси спрямо тези за т.н. обикновени услуги. За последните не са предвидени модалитети, поради което не би могъл да бъде споделен изводът на решаващия състав, че с оспорената норма изцяло се ограничават установените със закон права на гражданите и тяхното упражняване се поставя в зависимост от изпълнението на финансовите им задължения към Общината. Действителната цел на оспорената разпоредба обаче е да се съберат общинските вземания по един по-бърз и по-лесен от законоустановения ред начин, като под формата на регламентирано с подзаконов нормативен акт условие всъщност се наложи санкция на длъжниците на Общината за несъществуващо административно нарушение. Този извод не се променя от възможността да се получи съответната обикновена услуга в рамките на нормативно определения срок, тъй като в различните житейски хипотези именно бързото или експресно предоставяне на услугата би могло да е приоритетно за правния субект. Така той би се изправил пред ситуация, в която освен, че ще заплати двойна или тройна такса за по- срочното получаване на административната услуга, в допълнение ще трябва да изтърпи и принудата да заплати задълженията си за местни данъци и такси и то по начин, който на практика заобикаля законоустановения ред. Само по себе си обстоятелството, че Общината чрез своите органи е затруднена в изпълнението на задължението си по принудително събиране на публичните общински вземания не би могло да бъде основание за обсъжданата фактическа санкция на правните субекти. Както изрично е уточнил Конституционният съд в Решение 6 от 2013г. по к.д. 5/2013г., всяко ограничаване на основни конституционни права на гражданите, което има за цел да компенсира (замести) неспособността на Държавата / в случая на Общината/ да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава и нарушава чл. 4, ал. 1 от Конституцията ( така и Решение 6 от 2013 г. по к.д. 5/2013 г.). Обстоятелството, че общината не може да изпълни задължението си по принудително събиране на дължимите местни данъци и такси не би могло да бъде основание за фактическо санкциониране на физическите и юридическите лица, независимо от това, че събиране на публичните й вземания безспорно е нейна легитимна цел. Реализирането на тази цел обаче следва да е при съблюдаване на принципа на пропорционалност, изискващ използваното правно средство да е наложително, уместно и съразмерно спрямо правата и свободите на правните субекти и публичния интерес. В случая, този изискуем баланс липсва, поради което правилен, макар и по различни съображения, е изводът на първостепенния съд, че оспорената разпоредба е в колизия с най- висшия по степен национален нормативен акт Конституцията на Република България, с оглед на което и на основание чл. 15, ал.1 ЗНА е материално незаконосъобразна. Като е достигнал до това крайно заключение и е отменил оспорената разпоредба на чл. 12, ал.6 от Наредбата, тричленният състав на АССО е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на процесуалния представител на ответника следва да се присъдят разноски за настоящото производство на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, възлизащи на сумата от 1000 лв.. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение