Решение № 3280 от 6.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11732/2018 г.

Решение № 3280 от 6.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11732/2018 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) чрез юрк. В. Пашунов срещу решение № 5026 от 26.07.2018 г., постановено по адм. д. № 2435/2017 г. по описа на Административен съд София - град, с което СДВР е осъдена да заплати на А. Митев обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв., претърпени в резултат на отменената като незаконосъобразна по съдебен ред Заповед за задържане на лице рег. № 226-ЗЗ-248/1.02.2017 г. при СДВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна – 7.07.2017 г. до окончателното й изплащане. Касационният жалбоподател твърди неправилност на решението като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно с произтичащите от това правни последици по подробно изложени в касационната жалба съображения, а при условията на евентуалност - моли да се намали размерът на присъденото обезщетение. Редовно призован за съдебно заседание, касаторът, Столична дирекция на вътрешните работи, се представлява от юриск. В. Пашунов, който поддържа касационната жалба, а по същество твърди неправилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображения, подробно изложени в депозирани по делото писмени бележки. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът, А. Митов, не се явява. Представлява се от адв. Ангелов, който оспорва касационната жалба, а по същество твърди правилност на обжалвания съдебен акт. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба по отношение размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното решение в обжалваната част е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд - София град е осъдил СДВР да заплати на А. Митов обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв., претърпени в резултат на отменената като незаконосъобразна по съдебен ред Заповед за задържане на лице, рег. № 226-ЗЗ-248/1.02.2017 г. при СДВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта – 7.07.2017 г. до окончателното й изплащане. За да стигне до този правен резултат, Административен съд - София град, след обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната цялост, е приел, че предявеният иск е основателен, тъй като са налице всички елементи от сложния фактически състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – налице е отменен като незаконосъобразен с влязло в сила съдебно решение административен акт на държавен орган, издаден при упражняване на административна дейност по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР; от този отменен административен акт за ищеца са настъпили неимуществени вреди, представляващи изпитани страдания, психически дискомфорт, неудобство и чувство на унижение; налице е и пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконосъобразния административен акт и настъпилите вреди. Административният съд е намерил за безспорно установено, че претърпените от Митов неимуществени вреди са пряко и непосредствено произтекли от издадената заповед, като е счел, че този факт всъщност не се оспорва. Съдът е приел и за безспорно установено, че държавата дължи обезщетение на основание чл. 5 от ЕКЗПЧ (Доп. - ДВ, бр. 137 от 1998 г.), като се е позовал на Тълкувателно решение № 29 по н. д. № 88 от 1988 г. на ОСНК на ВКС и Решение № 3 от 4 май 2011 г. по конституционно дело № 19 от 2010 г., според които правният статус на лицата "задържани под стража", "задържани в поделенията на МВР" и "лишени от свобода" е еднакъв. Първоинстанционният съд е приел, че в този смисъл се е произнесло и Общото събрание на наказателна колегия на Върховния съд с Тълкувателно решение № 89 по н. д. № 74 от 1982 г., а задържаният в поделенията на МВР на основание УБДХ има качеството на затворник по смисъла на чл. 297, ал. 3 НК според Тълкувателно решение № 29 по н. д. № 8 от 1988 г. ОСНК на ВС. В заключение и след подробно обсъждане на института на определяне размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), както и изхождайки от обективните критерии за това – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е претърпяно увреждането, последици от него, продължителност и интензитет на търпене на вредите, АССГ е стигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението в конкретния случай възлиза на 1000 лв. Присъдил е и законна лихва върху уважената главница от 1000 лв., считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на административния акт до окончателното й изплащане. Съдебното решение е недопустимо в частта, в която Столична дирекция на вътрешните работи е била осъдена да заплати на А. Митев законната лихва върху претендираното обезщетение, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна – 7.07.2017 г. до окончателното й изплащане и правилно в останалата част. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ следва да е налице отменен по надлежния ред акт, съответно установено незаконосъобразно действие или бездействие и реално причинена вреда, произтичаща от тях в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка. По силата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащия незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие. Правилно съдът е приел за установено, че държавата дължи обезщетение на основание чл. 5 от ЕКЗПЧ (Доп. - ДВ, бр. 137 от 1998 г.), приложим пряко по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България и предписващ, че всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, се ползва с осигурено от националната ни правна система право на обезщетение. Обосновано съдът е заключил, че са осъществени и всички кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ: налице е отменен с влязло в сила съдебно решение поради материалната му незаконосъобразност административен акт – заповедта за задържане по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Несъмнено неправомерното задържане при установените по делото условия има негативно отражение върху психическото състояние на задържаното лице. В този смисъл са налице и причинени вреди вследствие на незаконосъобразния акт, представляващи негативни преживявания, изразяващи се в изпитани страдания, психически дискомфорт, неудобство и чувство на унижение, като същите са в пряка причинно-следствена връзка с отменената като незаконосъобразна заповед за задържане на лицето. В тази връзка неоснователни са оплакванията на касатора за това, че остават недоказани както преживените от ищеца неимуществени вреди, така и причинно-следствената връзка между тези негативни емоции и отменената заповед. Необосновани са твърденията на касатора за неправилност на правните изводи на съда поради базирането им единствено на показанията на разпитания свидетел Й. Банев и обясненията на ищеца, неотчитайки евентуалната им заинтересованост от изхода на спора. Заинтересоваността на свидетел при доказване на претенция за неимуществени вреди не следва да се абсолютизира. Самият факт, че съгласно трайната съдебна практика настъпването на неимуществени вреди се доказва именно и основно чрез свидетелски показания, указва на необходимостта съответните свидетели да познават ищеца отблизо, т. е. да са лица от близкото му обкръжение. След обсъждане на всички представени доказателства поотделно и в тяхната цялост първоинстанционният съд е достигнал до обосновани правни изводи относно наличието на всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдебното решение е правилно и по отношение размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Същият следва да бъде определен съобразно конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди. Така определеният размер отговаря както на периода на търпенето на вредите, така и на техния интензитет. Присъденото обезщетение съответства на критериите за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, пропорционален на негативните преживявания на увреденото лице. Неоснователни в тази връзка са развитите от касатора доводи за противоречие на определеното обезщетение с изискването за репариране на неимуществените вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, водещи според него до неоснователно обогатяване на претендиращия обезщетението. Правилно административният съд е счел, че установените по делото факти, релевантни за спора, обуславят присъждане на обезщетение в претендирания от Митов размер. В случая начинът на извършване на увреждането и характерът му- необоснованото и немотивирано лишаване на ищеца от основно човешко право- свобода на придвижване, отговарят на възприетия от първоинстанционния съд дължим размер на обезщетение, който е съобразен както с периода на задържането, така и с условията, при които е протекло то, така и с отражението им върху състоянието на ищеца. Въпреки обстоятелството, че административният съд правилно е уважил в пълен размер претендираната главница, недопустимо същият е присъдил и законна лихва върху същата. По отношение присъдената законна лихва върху главницата от 1000 лв обезщетение за неимуществени вреди, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна – 7.07.2017 г. до окончателното й изплащане, административният съд се е произнесъл свръхпетитум, доколкото ищецът не е направил такова искане нито в първоначалната си искова молба, нито в хода на съдебното производство до постановяване на определението за даване ход на делото по същество. Като се е произнесъл по непредявено искане за присъждане на законна лихва върху главницата, Административен съд- София град е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено в тази му част. В останалата обжалвана част съдебното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила по изложените по-горе съображения. С оглед гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК и чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение