Решение № 11100 от 17.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4294/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на В. Х. Х., [ЕГН], с постоянен адрес гр. Варна, [адрес], подадена чрез пълномощника адв. С. Славов, срещу Решение 1807/20.12.2023 г., постановено по адм. дело 1391/2023 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата на лицето против Акт за установяване на задължения (АУЗ) МД-АУ-7846-1/01.09.2022 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение МД-РШ-068/17.05.2023 г. на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в частта, с която са му установени задължения за ТБО и ДНИ за периода 2017 г. 2021 г. в общ размер на 3 896,95 лв. В касационната жалба се изтъкват доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че процесният административен акт е нищожен поради липса на компетентност на издателя му, както и липса на законово основание за издаването му. Оспорва реда, по който е следвало да бъдат установени задълженията за ДНИ и ТБО на лицето. Моли за отмяна на оспорваното решение и за постановяване на друго по съществото на спора, с което жалбата против спорния АУЗ да бъде уважена. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. По делото е постъпила и частна жалба, подадена от касатора, с която се иска отмяна на Определение 853/23.01.2024 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК е изменено Решение 1807/20.12.2023 г., постановено по адм. дело 1391/2023 г. по описа на Административен съд Варна, в частта му за разноските, като Х. е осъден да заплати юриксонсултско възнаграждение в полза на Община Варна. Ответникът Директорът на Дирекция Местни данъци при Община Варна, редовно уведомен, не изразява становище по основателността на касационната и частната жалба и не се представлява. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната и частна жалби. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната и частната жалба и правилността на обжалваното решение и определение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 във вр. с чл. 229 и чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Касационната и частната жалба са подадени от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащи на обжалване актове, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество се явяват неоснователни, като съображенията за това са следните: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Варна е бил АУЗ МД-АУ-7846-1/01.09.2022 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение МД-РШ-068/17.05.2023 г. на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в частта, с която по отношение на В. Х. Х. за периода 2017 г. 2021 г. са установени задължения за ТБО и ДНИ в общ размер на 3 896,85 лв. От фактическа страна, съдът е установил следното: Актът, в оспорваната му част, е издаден, тъй като Х. не е подал декларации по чл. 14 от ЗМДТ по отношение недвижим имот, находящ се в гр. Варна, м. [местност], с ид. 10135.5056.7 по кадастралната карта на район [район]. С Определение 3661/23.12.2022 г., постановено по адм. дело 2721/2022 г. на Административен съд Варна, подадена от Х. жалба против процесния АУЗ е оставена без разглеждане като недопустима поради неизчерпване на реда за административно оспорване, образуваното съдебно производство е прекратено и делото е изпратено като преписка по компетентност на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна. Съдебният акт е оставен в сила с Определение 2568/13.03.2023 г., постановено по адм. дело 1453/2023 г. по описа на ВАС. С Решение МД-РШ-068/17.05.2023 г. на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна е прието, че жалбата е неоснователна, доколкото са изтъкнати единствено доводи за нищожност на спорния АУЗ, като не се констатират пороци, накърняващи валидността му. При тези фактически установявания и след извършена проверка съобразно чл. 149, ал. 5 във вр. с чл. 168, ал. 2 и ал. 3 от АПК, административният съд е приел, че оспореният АУЗ е валиден. По-конкретно е постановено, че актът изхожда от компетентен орган, тъй като е издаден от лице, заемащо длъжността Главен инспектор Контролно-ревизионни дейности , като по делото е налична Заповед 2888/15.07.2019 г. (л. 64) на Кмета на Община Варна, с която е определен кръгът от длъжностни лица, които имат качеството органи по приходите и могат да извършват установяване, събиране и контрол на местните данъци и такса битови отпадъци. Съответно издателят на акта заема длъжност сред изброените в Заповедта, издадена в хипотеза на заместване поради ползване на платен годишен отпуск (л. 65 гръб). Според съда актът е издаден в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, като не е лишен от законова опора или в разрез с преследваната от закона цел до степен, водеща до неговата нищожност, поради което е отхвърлил жалбата. Решението е валидно, допустимо и правилно, като не е засегнато от сочените в касационната жалба пороци. Административният съд подробно е установил и описал фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните, и при правилно тълкуване и приложение на закона е извел самостоятелни и обосновани правни изводи, които се споделят и от настоящата касационна инстанция съобразно чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. На първо място, административният съд е спазил определените му от жалбата, с която е сезиран, и от закона граници на проверка на акта, допустима единствено по отношение неговата валидност, съгласно чл. 149, ал. 5 във вр. с чл. 168, ал. 2 и ал. 3 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Второ, нито в ДОПК, нито в АПК се съдържа уредба относно нищожността на административните актове, като теорията и съдебната практика приемат за нищожен един акт, когато той е засегнат от толкова тежък порок, че не може да произведе целените от него правни последици. Липсата на компетентност у издателя на акта винаги има за правна последица нищожност на издадения от него акт. В конкретния случай актът изхожда от компетентен орган, като административният съд е изложил мотиви в тази насока, които с цел процесуална икономия няма да бъдат възпроизвеждани. Единствено в отговор на касационното оплакване досежно липсата на поименно изброяване на служителите, оправомощени да издават актове от категорията на процесния, следва да се посочи, че чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ предвижда установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци да се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Алиниея 3 на нормата гласи, че в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а тяхното определяне следва да се извърши съобразно заповед на кмета на общината (ал. 4). Такава заповед се съдържа по делото и фактът, че служителите не са изборени поименно, а са посочени длъжностите, оправомощени да изпълняват функциите на органи по приходите, не накърнява компетентността на издателя на акта. Това е така, тъй като нито законът изисква поименно изброяване на конкретните служители, нито пък качеството на орган по приходите е с оглед личността, напротив законът говори за служители, т.е. с оглед нормативната логика водеща е заеманата длъжност. Настоящата касационна инстанция намира за правилен и обоснован извода на съда, че актът е издаден в предвидената от закона форма и съдържа всички необходими реквизити съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК, достатъчни, за да бъде оспорваният АУЗ валиден. Същият е издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, тъй като е установено, че лицето не е подало декларации по чл. 14 от ЗМДТ, с оглед което е спазен и предвиденият ред, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Не е налице и нарушение на материалния закон, водещо до нищожност на акта, с оглед разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗМДТ. Тук е мястото да се посочи, че цитираната от касатора практика не е относима спрямо процесния случай, тъй като предмет на настоящото производство е единствено валидността на АУЗ, но не и неговата законосъобразност, поради което настоящият касационен състав не дължи произнасяне в тази насока. Относно подадената частна жалба: Определението, с което съдът е изменил съдебното решение в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК, е правилно. На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на администрацията се присъжда юрисконсултко възнаграждение за всяка инстанция в размер на минималното възнаграждение за един адвокат, като при дела с материален интерес размерът на дължимите разноски се изчислява въз основа на него по реда на чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както съдът е сторил с обжалваното определение. Право да иска изменение на съдебния акт в частта му за разноските има страната, за която този акт е благоприятен, което обстоятелство в случая е налице. Искането следва да се направи до приключване на делото в съответната съдебна инстанция, реално да са направени разноски по делото, както и да е установен техният размер. В случая искането за присъждане на разноски е направено в срок, като е заявено още с подадения отговор на касационната жалба и е поддържано впоследствие в съдебно заседание, като е приложен списък по чл. 80 от ГПК (л. 95). Предявен е и конкретният размер, като е съобразено обстоятелството, че се касае за производство по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК. Неоснователно е възражението, че срокът за искане за изменение на решение е 7-дневен на основание чл. 230 от АПК, тъй като приложимата разпоредба съгласно § 2 от ДР на ДОПК е тази на чл. 248, ал. 1 от ГПК, която гласи, че в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Срокът за оспорване на съдебния акт, който е изменен в частта му за разноските, е 14-дневен съгласно чл. 211, ал. 1 от АПК. С оглед изложеното, като е отхвърлил жалбата на лицето против спорния АУЗ, административният съд е постановил правилно решение, чието оставяне в сила е дължимо от настоящата касационна инстанция. Определението, с което Х. е осъден да заплати в полза на Община Варна разноски, също е правилно, като следва да бъде потвърдено с настоящия съдебен акт. При този изход на спора разноски в полза на касатора не следва да се присъждат. Водим от гореизложеното и в този смисъл и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 229 и чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,