Решение № 343 от 05.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1276/2025 г.

Производство по чл. 250, чл. 247 и чл. 248 от ГПК. С молба с вх. № 7856/17.04.2026 г. касаторът-ищец З. И. Л., чрез процесуалния си пълномощник адв. Д. Г. иска допълване на постановеното по делото решение № 182/18.03.2026 г., включително в частта му за разноските. Искането по чл. 250 от ГПК е за допълване на решението чрез осъждане на ответницата частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Е. Г. Д. да заплати на молителя-ищец законната лихва върху главницата в размер 9 299.57 лв., считано от датата 23.02.2023 г. на подаването на исковата молба до окончателното изплащане. В молбата се твърди, че липсвало произнасяне по тази претенция на молителя-ищец за присъждане на законната лихва. Поддържа се и че настоящият състав на ВКС не потвърдил изцяло въззивното решение на Пернишкия окръжен съд, като се изразява предположение, че това е „вероятно по мотивите“, изложени в касационното решение за законната лихва. В тази връзка в молбата се излагат твърдения и доводи, че в мотивите си настоящият съдебен състав приел, че исканията за законна лихва върху несъбраната част от дълга по изпълнителния лист биха били основателни; че вземането за законна лихва подлежи на възстановяване от страна на увредилата ищеца ответница; че нямало произнасяне по претенцията за законна лихва, въпреки мотивите, че вреди за законни лихви са основателно заведени; както и че решението било неясно и противоречиво – диспозитивът не следвал от мотивите, в които се указвало, че молителят-ищец можел да претендира лихва върху главницата. Тези твърдения и доводи на молителя дават основание на съда (който служебно определя правната квалификация на твърденията и исканията на страната като ги подвежда под приложимите правни норми) да приеме, че в случая се навеждат и твърдение и искане по чл. 247 от ГПК – за поправка на допусната в решението очевидна фактическа грешка. Искането по чл. 248 от ГПК е за допълване на касационното решение, и чрез присъждане на част от направените от молителя разноски пред трите инстанции по делото, съобразно уважаването на претенцията за присъждане на законната лихва. Насрещната страна – ответницата Е. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. В. К. е подала отговор с вх. № 9930/14.05.2026 г., в който излага становище и съображения за неоснователност на молбата на ищеца. Молбата е процесуално допустима – подадена е от процесуално легитимирана за това страна и в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 250, ал. 1 и чл. 248, ал. 1 от ГПК. Молителят иска допълване (а не изменение) на касационното решение в частта за разноските, поради което не е необходимо да е представен списък по чл. 80 от ГПК. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1, изр. 1, от ГПК, молбата на страната за допълване на съдебното решение е основателна, когато съдът не се е произнесъл по цялото й искане. В случая с първоинстанционното решение № 636/01.07.2024 г., постановено по гр. дело № 715/2023 г., Пернишкият районен съд е отхвърлил изцяло предявения от молителя З. Л. срещу ответницата ЧСИ Е. Д., осъдителен иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 441, ал. 1 от ГПК и с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 9 299.57 лв., представляваща разликата между нетното месечно трудово възнаграждение на длъжника и несеквестируемия му минимум за периода 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., претендирана като обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие процесуално незаконосъобразно бездействие на ответницата-ЧСИ да извърши изпълнителни действия, свързани със събиране на вземането на молителя-ищец, предмет на изп. дело № 38/2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.02.2023 г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение № 375/27.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 537/2024 г., Пернишкият окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 636/01.07.2024 г. Доколкото въззивният съд не е посочил да потвърждава само някоя част от първоинстанционното решение, следва, че то е потвърдено изцяло – както за отхвърлянето на основната деликтна искова претенция на молителя-ищец за присъждане на главницата в размер 9 299.57 лв., така и за отхвърлянето на акцесорната му искова претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава на плащането на тази главница за периода от датата на подаването на исковата молба в съда до окончателното изплащане, което обезщетение за забава се съизмерява със законната лихва върху главницата за този период. Същото се отнася и за постановеното по делото касационно решение № 182/18.03.2026 г., с което настоящият съдебен състав е оставил в сила отхвърлителното въззивно решение № 375/27.11.2024 г. – изцяло (а не някоя част от него). Следователно, и трите съдебни инстанции, включително касационната, са се произнесли по цялото искане на молителя, предявено от него по делото, включително – по акцесорната му искова претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху претендираната главница от 9 299.57 лв., считано от 23.02.2023 г. окончателното й изплащане. Твърденията на молителя, че липсвало произнасяне по тази негова акцесорна претенция с касационното решение, както и че с него настоящият състав на ВКС не потвърдил изцяло въззивното решение, са несъстоятелни. Съгласно трайно установената съдебна практика, очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив. Когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет (по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. – по целия размер на предявения паричен иск; по всички предявени по делото съединени искове, включително акцесорните и пр.), но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив, също е налице очевидна фактическа грешка. В случая обаче такава не е допусната в касационното решение № 182/18.03.2026 г., като доводите на молителя и в тази насока са неоснователни. В мотивите към решението си настоящият съдебен състав е приел, че независимо от това дали е налице или не процесното незаконосъобразно поведение от страна на ответницата-ЧСИ по изпълнителното дело, то и в двата случая взискателят-ищец (сега молител) не е търпял и не е могъл да търпи, твърдяните от него процесни имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между нетното месечно трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението и несеквестируемия му минимум за периода 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г. В мотивите също така е разяснено, че в течение на периода на неправомерната забава на принудителното изпълнение (в случая процесния период 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г.) за взискателя (ищеца) е налице пропусната полза, съизмеряваща се единствено със законната лихва за този период върху паричната сума, която със сигурност е могла да бъде събрана принудително в същия период за удовлетворяване на вземането по изпълнителния лист, ако не биха били осъществени незаконосъобразни действия или бездействия на съдебния изпълнител по изпълнителното дело, но изрично е изтъкнато, че по настоящото дело претенция за обезщетяване на такава пропусната полза ищецът не е предявил. В заключение е прието, че въпреки допуснатите от окръжния съд процесуални нарушения и необосноваността на обжалваното въззивно решение, същото е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила. От така изложеното е видно, че при дадените в мотиви разяснения относно това каква имуществена вреда (пропусната полза) в действителност е търпял през процесния период молителят-ищец, настоящият съдебен състав изрично е изтъкнал, че същият не е предявил по делото искова претенция за обезщетяване на такива имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в законната лихва върху паричната сума, която със сигурност е могла да бъде събрана принудително през периода на неправомерната забава на принудителното изпълнение. Такава претенция не е нито предявената по делото основна искова претенция за обезщетение по чл. 74 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 441, ал. 1 от ГПК и с чл. 45 от ЗЗД в размер на сумата 9 299.57 лв. (главницата), представляваща разликата между нетното месечно трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението и несеквестируемия му минимум за периода 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., нито акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху така претендираната главница. В мотивите към касационното решение е формирана воля за неоснователност на тези – предявените по делото претенции на молителя, респ. – че обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила, като именно така формираната воля на съда е изразена и в диспозитива на решението – за оставянето в сила на отхвърлителното въззивно решение, както вече беше посочено и по-горе. В мотивите си настоящият съдебен състав не е формирал воля за основателност на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху главницата от 9 299.57 лв., поради което няма основание такава да се присъжда на молителя-ищец, и чрез поправка по реда на чл. 247 от ГПК на касационното решение. Предвид неоснователността на молбата в частта й за присъждане по реда на чл. 250 и чл. 247 от ГПК на законната лихва върху главницата, няма основание касационното решение да се допълва и по реда на чл. 248 от ГПК – в частта му относно разноските по делото, чрез присъждане на съответната част от направените такива от молителя пред трите съдебни инстанции, съразмерно на претенцията му за законната лихва. В заключение, подадената молба по чл. 250, чл. 247 и чл. 248 от ГПК следва изцяло да се остави без уважение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение