Решение № 3908 от 07.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2574/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М., гражданин на Република Турция, чрез пълномощник адв. А. Х.-Чаушева, против решение № 241 от 09.02.2026 г., постановено по адм. дело № 533/2025 г. по описа на Административен съд Шумен, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 372з-3804 от 16.10.2025 г. на директора на ОДМВР – Шумен за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че наложената му ПАМ не е издадена от компетентния административен орган по чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Сочи, че съдът неправилно е приел, че процесната заповед отговаря на предвидената в чл. 59, ал. 2 АПК форма, тъй като същата не съдържа изискуемите от закона реквизити, с означение на фактическите и правни основания за издаването й. Счита, че заповедта е издадена без да бъдат извършени фактически проверки в АИС на МВР в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване. Намира, че административната процедура е следвало да започне в тримесечен срок от установяване на нарушението по аналогия от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), но това не се е случило. Моли за отмяна на обжалваното решение. Ответникът – директорът на ОДМВР, гр. Шумен, с писмен отговор, чрез упълномощен юрк. Иванова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Шумен е образувано по жалба на М. М., гражданин на Република Турция, срещу заповед № 372з-3804 от 16.10.2025 г. на директора на ОДМВР – Шумен, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България. С обжалваното решение № 241 от 09.02.2026 г., постановено по адм. дело № 533/2025 г., Административен съд Шумен е отхвърлил жалбата на М. М. срещу горепосочената заповед на директора на ОДМВР – Шумен. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Компетентността на издателя на акта е преценена съобразно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, в приложимата му редакция, както и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР. Съдът е развил подробни съображения, че в случая са налице материалноправните предпоставки на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ да се отнеме правото на пребиваване на чужденеца в Република България, тъй като е установено безспорно, че той е отсъствал от територията на Република България повече от 12 последователни месеца – в периода от 10.08.2022 г. до 16.08.2023 г. Изложил е мотиви за това, че за периода от 01.01.2020г. до 06.10.2025г. общият престой на лицето в Република България е едва 30 дни, което ясно показва, че същото не се е установило трайно в страната ни и е налице основание за отнемане на разрешеното му постоянно пребиваване. Съдът е посочил още, че по делото не са представени никакви доказателства, във връзка с твърденията на оспорващия за негово заболяване, което е наложило отсъствието му от Република България. Приел е, че с оспорената заповед не е нарушено и правото на личен и семеен живот на чужденеца, предвид факта, че в проведеното интервю сочи, че е пенсионер и семейството му живее постоянно в Република Турция. Постановеното решение е правилно. В разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ /изм. - ДВ, бр. 52/2025г./, послужила като основание за издаване на оспорената заповед, е регламентирано отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25г ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. „в“ от Директива 2003/109 ЕО от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни /Директива 2003/109 ЕО/ е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е по делото, че такива изключения не са налице по отношение на М. М.. От друга страна, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че М. М. е получил статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства обаче, вкл. с оглед заявеното на проведеното с чужденеца интервю на 07.10.2025г., е направен обоснован извод, че чужденецът е пенсионер и живее със съпругата си в Република Турция, а когато посещава страната ни, отсяда в хотел, при което процесната ПАМ няма да наруши негови семейни връзки и социални контакти, създадени на територията на Република България. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка не е издадена от компетентния административен орган по чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. В настоящия случай, макар разрешението по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ за постоянно пребиваване да е било издадено от директора на дирекция "Миграция" - МВР, не е налице законова пречка оспорената ПАМ да бъде издадена от друг административен орган (директор на областна дирекция на МВР), стига той да е от изброените в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ органи. Обстоятелството, кой е административният орган, издал разрешението за постоянно пребиваване, не е определящо за компетентността на органа, издаващ заповедта за налагане на принудителната административна мярка – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. С оглед на установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, действащ при условията на обвързана компетентност, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от касационната инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Обосновано административният съд е приел, че не е налице и нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В случая административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от разрешеното през 2020г. право на постоянно пребиваване на М. М.. В конкретната хипотеза точно е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга семейния живот на чужденеца, поради това, че същият е пенсионер и живее със семейството си постоянно в Република Турция, като от 01.01.2020г. (когато е получил статут на постоянно пребиваващ в страната чужденец) до 06.10.2025г. (когато е извършена справката в АИС на МВР) е пребивавал в Република България общо само 30 дни. Ето защо не е налице несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. Неотносимо към спора е възражението на касатора, че административната процедура е следвало да започне в тримесечен срок от установяване на нарушението по аналогия от ЗАНН. В настоящия случай производството не е проведено по ЗАНН, а по специалния закон – ЗЧРБ, определящ условията и реда, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 200 лева, при равностойност от 102 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,