Решение № 250 от 23.4.2024 г. на ВКС по н.д. № 20238002201131/2023 г.

Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Окръжна прокуратура - Варна срещу въззивна присъда № 57/28.09.2023 г., постановена по ВНОХД № 1052/2023 г. от Окръжен съд – Варна, на основание чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. В протеста и допълнението към него се изтъкват доводи, че дейността на въззивния съд по събиране, проверка и оценка на доказателствата е извършена в отклонение на изискванията по чл. 14 и чл. 107 от НПК, в резултат на което материалният закон е приложен неправилно. Аргументират се твърдения за пренебрегване и неправилна интерпретация на данните, съдържащи се в извлечението от личната партида на подсъдимия А., за получени от него приходи в Затвора – Варна, както и че възприетата от втората инстанция обективна невъзможност на подсъдимия за плащане на издръжка не е мотивирана в съдебния акт. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд. Представителят на Върховната прокуратура поддържа протеста по наведените доводи и отправените с него искания. В съдебното заседание подсъдимият И. М. А. и неговият защитник оспорват протеста и пледират за оставяне в сила на атакуваната присъда. Подсъдимият представя лични писмени бележки. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Районният съд – Провадия с присъда № 25/11.07.2023 г., постановена по НОХД № 216/2023 г., признал подсъдимия И. М. А. за виновен в това, че в периода от месец ноември 2021 г. до месец май 2023 г., след като е бил осъден с определение за одобряване на спогодба по гр. дело № 844/2016 г. по описа на Районен съд – Провадия, влязло в сила на 26.01.2017 г., да издържа свой низходящ (сина си М. И.ов А.), като изплаща месечна издръжка в размер на 150 лева, съзнателно не е изпълнил задължението си в размер на повече от две месечни вноски, а именно 19 месечни вноски, всичко на обща стойност 2850 лева, като деянието е извършено повторно, поради което и на основание чл. 183, ал.4 във вр. с ал.1 и чл. 28, ал.1 от НК и чл. 54 във вр. с чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода и обществено порицание. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия А.. С атакувания въззивен съдебен акт тази присъда е била отменена и подсъдимият е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 183, ал.4 от НК. Касационният протест е основателен. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подсъдимият А. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Известно е, че в рамките на надлежно проведената процедура по чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК съответният съд (първоинстанционен или въззивен) не може по свой почин или по искане на страните да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. В обхвата на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт могат да се установяват и противопоставят „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложението на материалния закон и с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност“. Задължително условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят „съществени изменения в нейните очертания“ (виж, ТР № 1/06.04.2009 г. по т.д. №1/2008 г., т. 8.1). Обсъденото по принцип, пренесено към конкретното производство, установява, че пред въззивния съд защитата е представила писмени документи-запорни съобщения по конкретни изпълнителни дела, водени срещу подсъдимия А., постановления на прокурор в отговор на негови молби, писма от СИС. Въззивният съд е приел представените писмени документи, като не е изложил съображения нито в съдебното заседание, нито в постановения съдебен акт, дали и доколко с оглед на обвързващите указания в цитираното тълкувателно решение това е било допустимо. Въз основа на същите документи на стр. 3 от мотивите е направена констатацията, че „върху трудовите му възнаграждения (на подсъдимия, бел., ВКС) по време на пребиваването му в Затвора – Варна са наложени запори за дължими суми по възложени съдебно-деловодни разноски по водени срещу него наказателни дела“. В обстоятелствената част на обвинителния акт, с позоваване на писмо от Затвора – Варна и приложението към него, са отразени факти, че за периода 01.10.2021 г. до 05.04.2023 г. реално получените от А. приходи от заплати и други приходи са в общ размер на 3 311, 15 лева, след като са направени съответните удръжки, тоест сума надхвърляща размера на дължимите месечни вноски за инкриминирания период. В този смисъл, съдът е следвало да бъде по-прецизен и да прецени дали с привнесеното фактическо твърдение за удръжки от трудовото възнаграждение поради наложените запори, макар и да не е съвсем ясно заявено, не разширява фактическото съдържание на обвинителния акт извън неговата обстоятелствена част. Най- малкото е било необходимо да се аргументира, че предприетият подход за формиране на доказателствената съвкупност не противоречи на разпоредбите на чл. 371, т.2, чл. 372, ал.4 и чл. 373, ал. 3 от НПК, лимитиращи доказателствената активност на съда. Отсъствието на съдебни разсъждения в тази насока можеше да остане само като констатация, ако извършената от окръжния съд процесуална дейност и изложената от него мотивация за крайния извод бе подчинена на стандарта, очертан от чл. 14, чл. 107, чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК. Не са лишени обаче от основание оплакванията в протеста за игнориране на част от доказателствената информация от страна на втората инстанция, за отсъствие на доказателствен анализ в процесуалната й дейност и за липса на пълнота във фактическата и правна обосновка в атакувания съдебен акт. Окръжният съд е упражнил правомощията си по чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК, като е отменил първоинстанционната присъда и е постановил нова, с която е оправдал подсъдимия А. по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 183, ал.4 във вр. с ал. 1 от НК. Изискванията към мотивирането на въззивната присъда, съобразно нормата на чл. 339, ал.3 от НПК, са тези, формулирани в чл. 305 от НПК. Не е необходимо подробно да се обсъжда защо съдебният акт следва да съдържа фактическите обстоятелства, такива каквито са приети за установени, анализ и оценка на доказателствените материали, от които се извеждат и правните съображения за взетото решение. Касационната проверка установи, че проверяваната въззивна присъда не отговаря на посочените изисквания. В мотивите на съдебния акт е прието за безспорно установено, че за инкриминирания период подсъдимият А. не е изплащал дължимата месечна издръжка за детето си М. А.. По отношение на субективната страна на деянието съдът е посочил, че липсват необходими за ангажиране на наказателната му отговорност по чл. 183 от НК доказателства за съзнателно неизпълнение на алиментното задължение към своя низходящ, при налична обективна възможност да го направи. За тази своя позиция съдът е предложил кратки разяснения, че подсъдимият е изтърпявал наказание лишаване от свобода, като през този период, съвпадащ с инкриминирания, той е упражнявал общественополезен труд, за което е получавал възнаграждение; че върху трудовото му възнаграждение, съобразно представените от защитата документи, са били наложени запори за дължими суми по възложени съдебно-деловодни разноски; че за инкриминирания период А. е получил в затвора трудови възнаграждения, но видно от справката, приложена на л. 71-74 в досъдебното производство, за някои от месеците той е получавал суми от 30, 40 или 50 лева. След изложените в този синтезиран вид факти, приети за безспорни, в мотивите на присъдата не присъства ясно формулиран извод за възникнали пред подсъдимия непреодолими пречки (обективна невъзможност) да изпълнява задължението си през инкриминирания период. Вместо това, в съдебния акт следва почти буквално възпроизвеждане на съображенията, съдържащи се в цитираното от съда решение № 47/2012 г. на ВКС по н.д. №3081/2011 г., ІІІ н.о., относно нормативния регламент за организацията на трудовата дейност в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, предписанията по чл. 78 от ЗИНЗС, изплащането на присъдена издръжка от държавата, съгласно чл. 152 от СК, определения ред в посочена наредба и пр. Принципно, няма пречка решаващият съдебен орган да се позовава на установена съдебната практика, но винаги трябва да се държи сметка дали използваните източници разрешават идентична проблематика, като тази по разглеждания от него казус. В конкретния случай въззивният съд не се е наел да съпостави изразеното от касационния състав становище с наличния по делото доказателствен материал, като аргументира собствени правни изводи защо от приетата фактология следва заключение за субективна несъставомерност на поведението на А.. Това е и обяснимо, тъй като в мотивите към присъдата липсва цялостно и задълбочено обсъждане на информацията, съдържаща се в иначе цитираното писмо на затворническата администрация и извлечението към него от личната партида на лишения от свобода А.. От една страна, остава неясна преценката на съда, че отразените приходи по личната партида в размер на 3 311, 15 лева са формирани единствено от възнаграждение за полаган труд, върху което възнаграждение според съда са налагани запори. А от друга- дали в същото извлечение не присъства и отразяване на приходи, получени от други източници през месеците, за които е прието, че възнаграждението е минимално, а и не само в този времеви период, и какво е тяхното значение за предмета на доказване. Казаното води до извод за липса на решаващи мотиви в съдебния акт както по отношение разбора на доказателствените материали, така и по отношение на правната преценка. Личните аргументи на окръжния съд по доказателствата и по правото в светлината на повдигнатото обвинение по чл. 183 от НК са схематични, непълни и неясни в обсъдените по-горе насоки, което препятства и възможността да се проследи начинът, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Както многократно е посочвано в доктрината и съдебната практика, формалното присъствие на мотивировка е равносилно на липса на мотиви и представлява нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2 пр. 1 от НПК. Всичко изложено обосновава необходимостта от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. При повторното разглеждане въззивната инстанция следва да постанови съдебен акт, отговарящ на изискванията на НПК, като ясно дефинира какви факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и дали те в своята съвкупност обуславят по безспорен начин наличието на престъпна съставомерност на инкриминираното деяние или не. Предвид констатирания повод за отмяна на въззивната присъда, настоящият състав няма да отговаря на повдигнатите с протеста доводи за нарушение на материалния закон, които всъщност се претендират като резултат от претенцията за допуснати съществени процесуални нарушения. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение