Решение № 12217 от 24.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1064/2013 г.

Решение № 12217 от 24.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1064/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по подадена касационна жалба от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП срещу решение № 2638 от 30.11.2012 г. по адм. д. № 293/2011 г. по описа на Административен съд - гр. Пловдив, с което е отменен РА № 1301002239/15.11.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Пловдив, потвърден с решение № 14/10.01.11 г. на директора на Дирекция "Обжалване и изпълнение на управлението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, за допълнително начислен ДДС на "ИТАЛ ДЛ" ЕООД в размер на 9 779.15 лв. и определени лихви за забава - 4 503, 53 лв. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на съдебното решение, поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че съдът неправилно е преценил събраните по делото доказателства. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата и се присъди юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "ИТАЛ ДЛ" ЕООД, гр. Септември, не взима становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока, указан в чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - гр. Пловдив е бил РА, с който на "ИТАЛ ДЛ" ЕООД е допълнително начислен ДДС на в размер на 9 779.15 лв. и са определени лихви за забава - 4 503, 53 лв. по доставките от доставчика "Acqua Corrente Srl, на основание чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС. Предмет на доставките са транспортни средства- автовоз и ремарке към него. С обжалваното решение административният съд е приел, че процесният РА съставлява валиден данъчен акт, издаден в съответствие с процесуалните правила, но при нарушение на материалния закон. Съдът е описал фактическата обстановка, приета за установена от органите по приходите, допълнително събраните писмени доказателства в хода на съдебното производство, както и заключението на съдебно- счетоводната експертиза, като е счел, че спор по фактите не е формиран. Спорът е възприет като изцяло правен, концентриран във въпроса относно законосъобразността на допълнително определеното задължение по ЗДДС и прилежащите му лихви за забава досежно сделки при режим самоначисляване, каквито съставляват процесните вътреобщностни придобивания. По- нататък в мотивите на обжалваното решение е проследена приложимата правна уредба - правната регламентация, дадена с разпоредбите на чл. 62, ал. 1, чл. 84, чл. 117, ал. 1 и ал. 3 чл. 63, ал. 3 ЗДДС, след което е извършено позоваване на нормите на чл. 99, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС, според които на регистрация подлежи всяко незадължено юридическо лице и данъчно- задължено лице, което не е регистрирано на основание чл. 96, 97, 98, 100, ал. 1 и 3 и чл. 102 и което извършва вътреобщностно придобиване на стоки, освен ако общата им стойност не надвишава 20 000 лв. за текущата календарна година. В контекста на изложеното съдът е счел, че процесният случай попада в хипотезата на чл. 99, ал. 3 ЗДДС, тъй като се касае за придобиване на употребявани превозни средства, осъществено от жалбоподателя от данъчнозадължено лице в друга държава-членка, което съставлява вътреобщностно придобиване по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗДДС, данъкът по което е изискуем от получателя (жалбоподателя), като изискуемостта на данъка по процесните доставки е настъпила на датата на издаване на фактурите, съответно на 16.04.2007 г. В обобщение на изложеното до тук, административният съд е приел, че след като в случая жалбоподателят не се е регистрирал по ЗДДС на специалното основание по чл. 99 ЗДДС и, респективно, същият не е самоначислил данък за извършеното придобиване, то правилно органите по приходите са счели, че е налице хипотезата на чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС и с РА са начислили следващия се косвен данък за осъществените вътреобщностни придобивания. Независимо от описаните обстоятелства, обаче, административният съд е възприел като незаконосъобразен подхода на органите по приходите, при който се начислява данък при сделки при режим на самоначисляване, без да се признава и корелативното право на данъчен кредит. мотивирал се е, че след като данъкът е начислен от ревизиращите органи за данъчен период м. 04.2007 г. в нарушение на принципа на данъчен неутралитет е да не бъде признато и корелативното право на данъчен кредит за получателя, при липса на спор относно реалността на доставките и осчетоводяването на стоките като ДМА в счетоводството на дружеството - жалбоподател. Съдът е изложил мотиви за приложимост на чл. 73а и § 18, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗДДС, доколкото ревизионното производство е образувано след 31.12.08 г., когато влизат в сила посочените разпоредби. Съдът е посочил, че 4-месечният срок по § 18, ал. 1 е за начисляване на ДДС и макар в случая да няма съмнение, че този срок не е спазен от жалбоподателя, то това е ирелевантен факт, тъй като дънъкът е начислен от ревизиращите органи с издадения РА. В подкрепа на така формираните изводи съдът е извършил детайлно позоваване на практика на СЕС. Решението е правилно. Законосъобразен е изводът на административния съд, че органите по приходите не са съобразили специфичните особености при начисляването на данъка при ВОП, въведени с приемането на ЗДДС, в сила от 1.01.2007 г., или спецификите на т. нар. "самоначисляване" на данъка. Настоящата съдебна инстанция намира за основателно позоваването от страна на съда на решението на СЕО 8.05.08 г. по обединени дела С-94 и С-95 от 2007 г. /"Еcotrade Spa"/, според което неизпълнението на формалностите във връзка със самоначисляването не може да лиши данъчнозадълженото лице от правото на приспадане, тъй като в рамките на прилагане на режима на самоначисляване, не се дължи данък към бюджета. За неизпълнение на задължението за самоначисляване може да бъде наложена глоба или имуществена санкция. В редица свои решения СЕС се е произнасял, че режимът на приспадане цели да освободи търговеца изцяло от тежестта на ДДС, дължим или платен във връзка с неговите икономически дейности /решение по дело С-37/95 г., решение по дело 268/83 и решение по дело С-110/94 г./. Неблагоприятните последици, свързани с непризнаване правото на приспадане би следвало да се проявят в случаите на загуби на бюджета, при измами и злоупотреби. Според решението на СЕС от 12 юли 2012 г. по дело № С-284/11 /"ЕМС-България транспорт" ООД/ принципът на данъчен неутралитет не допуска санкция, която се изразява в отказ да се признае правото на приспадане в случай на късно начисляване на данък върху добавената стойност. Следователно, когато данъкът е начислен с РА, то със същия следва да се признае и правото на приспадане на данъчен кредит. Правилно е и приетото от съда, че след като в процесния случай липсва изискуема главница, върху която да се начисляват лихви, то не се дължат и лихви за забава, доколкото това задължение е винаги акцесорно. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд