Решение № 5891 от 17.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13326/2020 г.

Решение № 5891 от 17.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13326/2020 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Областния управител на област с административен център Силистра, чрез пълномощника си юрк. Г., срещу решение № 118 от 6.11.2020 г., постановено по адм. дело № 176/2020 г. по описа на Административен съд - Силистра, с което е прогласена нищожността на негова заповед № РД-20-19/25.03.2020 г. за премахване/демонтиране на ограда в поземлен имот с идентификатор 73496.501.3701 в гр. Тутракан. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването. Ответникът - П. М., чрез адв. Г. като процесуален представител, в писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е аповед № РД-20-19 от 25.03.2020 г. на Областния управител на област с административен център Силистра, с която на основание чл. 32, ал. 1 във вр. с чл. 31, ал. 1, т. 3 от Закона за администрацията (ЗА) е наредено премахване/демонтиране на ограда в поземлен имот с идентификатор 73496.501.3701 в гр. Тутракан. Съдът приема, че е сезиран с допустима жалба, подадена срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл. 214, т. 3 ЗУТ от лице - извършител на строежа, което има правен интерес от оспорването. За да прогласи нищожността на оспорената заповед, излага съображения, че не областният управител, а кметът на общината е компетентен орган да издаде акт от този вид за премахване на незаконен строеж от шеста категория. Сочи, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила поради неучастието на оспорващия в административното производство и неспазване на изискванията на чл. 34 - чл. 36 АПК, както и че в случая не се установява строежът да е незаконен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е възражението на касатора, че съдът се произнася по недопустима жалба, тъй като оспорената заповед представлява вътрешнослужебен акт. С нея е разпоредено демонтирането на ограда, което по същността си представлява премахването на строеж от шеста категория, изпълнен в имот – частна държавна собственост. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че съдържанието на волеизявлението го определя като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК във връзка с чл. 215, ал. 1 и чл. 214 ЗУТ, подлежащ на съдебен контрол и преценка за валидност и законосъобразност по критериите на чл. 146 АПК. По делото не се спори, че оспорващият П. М. е извършител на строежа, предмет на заповедта, поради което за него е налице правен интерес да я обжалва по съдебен ред независимо от това, че не е посочен като адресат на задължението за премахване. Ето защо, доводите за недопустимост на обжалваното решение са неоснователни. Законосъобразно съдът приема, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган. В същата като правно основание за постановяването й са посочени следните разпоредби: чл. 31, ал. 1, т. 5 ЗА, предвиждаща, че областният управител отговаря за опазването и защитата на държавната собственост на територията на областта, както и чл. 32, ал. 1 ЗА, съгласно която областният управител издава заповеди в границите на предоставените му правомощия. Според протокола за извършен оглед на 9.01.2020 г., съставен от назначената от органа комисия, поземленият имот с идентификатор 73496.501.3701 по КК на гр. Тутракан е прилежащ терен към сграда с идентификатор 73496.501.3701. 1, собственост на М., който е ограден незакосъобразно с мрежа без знанието и съгласието на държавата като собственик, възпрепятства достъпа до съседен имот и се използва за складиране на всякакви вещи в него. При тези фактически констатации е издадена оспорената заповед. Правилен е изводът на съда, че в случая касаторът разпорежда премахване на строеж, за което не притежава компетентност. Както в хипотезите на констатиран незаконен строеж от четвърта до шеста категория по смисъла на чл. 225, ал. 2 във вр. с чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, така и когато се установи, че заварен или търпим строеж е неподходящ като местоположение и разположение съгласно чл. 195, ал. 5 ЗУТ (в какъвто смисъл са доводите в касационната жалба), компетентен да издаде заповед за премахването му е кметът на общината, независимо от собствеността върху имота, в който този строеж е изпълнен – частна, общинска или държавна. ЗУТ е специален спрямо ЗА. Посочената като правно основание разпоредба на чл. 31, ал. 1, т. 5 ЗА е обща и не съдържа правомощие за областния управител да издава актове за премахване на строежи, разположени в имоти, държавна собственост. В тази връзка за касационния жалбоподател липсва материална компетентност, което винаги води до нищожност на издадения от него акт, както правилно приема съдът. Когато е налице основанието по чл. 146, т. 1 АПК, не следва да се обсъждат останалите основания за оспорване, предвидени в посочената разпоредба, но това не се отразява на крайния правен извод за невалидност на заповедта. Ирелевантно за преценката относно компетентността на органа е дали оградата е разположена по кадастралната или регулационната граница на имота. Оспореният административен акт, който представлява властническо волеизявление, засягащо правната сфера на жалбоподателя пред първата инстанция, се явява невалиден като издаден от некомпетентен орган и законосъобразно е обявен за нищожен. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявената претенция от процесуалния представител на ответника П. М. за присъждане на разноски, Областна администрация – Силистра следва да бъде осъдена да му заплати такива в размер на 200 лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.04.2020 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение