Решение № 11629 от 31.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14591/2018 г.

Решение № 11629 от 31.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14591/2018 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от К. Радев, понастоящем лишен от свобода и изтърпяващ присъдата си в Затвора-[населено място], срещу решение № 1868 от 10.10.2018 г., постановено по адм. д. № 643/2017 г. по описа на АС-Варна, с което е отхвърлен изцяло предявеният от К. Радев иск срещу ГД "Изпълнение на наказанията" и Министерство на правосъдието с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ за претендирани неимуществени вреди в общ размер от 1 000 000 лв. Касаторът К. Радев чрез процесуалния си представител адв. М. Кирова обжалва горецитираното решение изцяло, като твърди неправилност на същото на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено, а ВАС, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявените срещу МП и ГДИН искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, ведно със законните лихви върху претендираните суми от датата на завеждане на исковата молба – 13.03.2017 г. до окончателното изплащане на сумите. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател, К. Радев, се явява лично. Заявява, че поддържа касационната жалба по развитите в нея съображения, както и с оглед развитите от процесуалния му представител адв. Кирова допълнителни доводи по същество, изложени в нейна молба от 22.03.2019 г. Ответникът, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"- София, редовно призован, не изпраща представител. От процесуалния му представител юриск. Св. Славова по делото е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него съображения за неоснователност на касационната жалба, съответно – за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба на К. Радев е предявена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване и в срока по чл. 211 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения: АС- Варна е сезиран с два, обективно съединени иска за неимуществени вреди с правно основание чл. 284 и сл. от ЗИНЗС във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, предявени от К. Радев, както следва: срещу Министерство на правосъдието - иск за сумата от 500 000 лв главница за периода от 19.07.1989 г. до 01.06.2009 г. и 200 000 лв мораторна лихва, считано от датата на промяна на режима-27.06.2007 г до предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и срещу ГД "Изпълнение на наказанията" - гр. София - иск за сумата от 500 000 лв главница за периода от 01.06.2009 г. до датата на предявяване на иска – 13.03.2017 г и 200 000 лв мораторна лихва, считано от 27.06.2007 г. до датата на предявяване на иска – 13.03.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.03.2017 г. до окончателното й изплащане. Неимуществените вреди, претендирани по всеки един от двата иска, се изразяват в чувство на унижение, страх, безсилие, безнадеждност, малоценност, уронване на човешкото достойнство, увреда на физическото и психическото здраве на ищеца, а причината за настъпване на твърдените вреди и по двата иска е незаконосъобразното фактическо бездействие на затворническата администрация в затворите на гр. Плевен и гр. Варна, изразяващо се поставянето на К. Радев в пълна принудителна изолация в постоянно заключено помещение, без възможност за работа, без предоставяне на участие в курсове, обучение и други форми на социална дейност. С обжалваното решение АС- Варна е отхвърлил изцяло предявените от К. Радев срещу Министерство на правосъдието и ГДИН искове за неимуществени вреди. За да стигне до този правен резултат, АС-Варна, след отделяне на спорното от безспорното с нарочни определения, четени в о. с. з. на 12.09.2018 г. и базирайки се на събраните по делото писмени доказателства, е стигнал до извода, че предявените от Радев искове срещу МП и ГДИН са изцяло неоснователни. Съдът е заключил, че между страните не са спорни нито времето на престоя на Радев в затворите –Плевен и Варна, нито обстоятелството, че същият е пребивавал в заключена килия в пълна изолация, нито обстоятелството, че през исковия период същият не е имал възможност за извършване на социални дейности, каквито и да било форми на обучение или работа. Основавайки се на представеното по делото от страна на ОП-Варна Решение на Четвърто отделение на Европейския съд по правата на човека от 17.11.2015 г., образувано по жалба на К. Радев срещу България за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се и в държането му в изолация в заключена килия, както и предвид направеното от представителя на МП и ГДИН възражение за погасяване на исковите претенции за част от исковите периоди по давност, АС-Варна е приел иска на Радев срещу МП за исковия период до 2009 г. за неоснователен. С цитираното по-горе решение на ЕСПЧ държавата вече е осъдена за периода от постъпване на Радев в затвора през1989 г. до 2012 г., като констатираното нарушение на чл. 3 от Конвенцията включва и поставянето на затворника в продължителна изолация. Съдът е приел за неоснователен и предявения от ищеца срещу ГДИН иск за неимуществени вреди. Развитите от съда доводи в тази насока се изрязват в това, че държането на Радев в заключена килия в зона за повишена сигурност в сградата на съответния затвор не противоречи на разпоредбите на чл. 197, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 213, чл. 214, чл. 216, ал. 1 и чл. 220 от ППЗИНЗС. Дори да констатира противоречие между международна разпоредба и разпоредба на вътрешното законодателство, административният орган бил длъжен да прилага разпоредбите на вътрешното право, които не били нарушени. Затворническата администрация не е длъжна да предоставя във всички случаи работа на затворниците. Дали същите искат да продължат образованието си или не било въпрос на тяхно желание, а Радев не твърдял, че не му е предоставен достъп до книги, учебници или учебни помагала. Съдебното решение е частично недопустимо, частично правилно и частично неправилно. Видно от представеното по делото Решение на Четвърто отделение на Европейския съд по правата на човека, постановено на 17.11.2015 г. и влязло в сила на 17.02.2016 г., по делото "Радев срещу България", ЕСПЧ е присъдил в полза на К. Радев обезщетение в размер на 8 000 Евро, плюс всички данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума, платими в тримесечен срок от влизане на решението в сила, както и 1000 евро разноски, за претърпените от него неимуществени вреди от извършено срещу него нарушение по чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, включващо и държането му в изолация в заключена килия, за петнадесетгодишен период, считано от 1999 г. /§ 62 от решението/- т. е. за периода 1999 – 2013 г. включително. Решението на ЕСПЧ се ползва със задължителна сила за страните на основание на чл. 46 от КЗПЧОС. С постановяването му К. Радев е загубил качеството на жертва и същия не може да претендира присъждането на вреди за същите обстоятелства и за същия период. Наличието на осъдително решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ и във връзка с това е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди води до недопустимост на иска за обезщетяване на същите вреди, за същия период пред националния съд. Предвид гореизложеното недопустимо АС- Варна се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив по иска, предявен от К. Радев срещу Министерство на правосъдието за периода 1999 г. до 01.06.2009 г., както и по иска, предявен от К. Радев срещу ГДИН за периода: 01.06.2009 г. до края на 2013 г. Решението на АС- Варна в тази част е недопустимо като постановено по недопустим иск, поради което следва да бъде обезсилено, а съдебното решение за цитираните по-горе периоди срещу двамата ответници – прекратено. Макар в мотивите на решението на ЕСПЧ да се споменава началната дата на влизане на К. Радев в затвора – лятото на 1989 г., периодът, за който е присъдено обезщетение на Радев за държането му в заключена килия е 15 години, считано от 1999 г. - т. е. до края на 2013 г. включително /§ 62 от решението на ЕСПЧ/. Претенцията на Радев срещу Министерство на правосъдието обхваща период, който не е обхванат от задължителната сила на решението на ЕСПЧ - от първоначалното постъпване в пенитенциарно заведение – 19.07.1989 г. до 01.01.1999 г. Дори да се приеме, че претенцията на Радев за неимуществени вреди, претърпени от държането му в изолация в заключена килия за този период е изцяло основателна, правилно АС-Варна е отхвърлил иска за този период поради погасяването му по давност / ответникът е направил своевременно възражение за изтичане на погасителна давност още с писмения си отговор на исковата молба/. Видно от фактическите установявания, съдържащи се в § 46 от цитираното по-горе решение на ЕСПЧ по делото "Радев срещу България", в периода между 2004 -2007 г., когато К. Радев е изтърпявал наказанието си в затвора – Плевен, килията му се е заключвала само през нощта, поради което ищецът е имал възможност да се придвижва свободно в коридора на крилото задно с другите осъдени на доживотен затвор. Съгласно т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. по описа на ВКС, началният момент на погасителната давност за предявяване на иск за имуществени или неимуществени вреди, претендирани от незаконосъобразни фактически действия или бездействия на административните органи, е моментът на преустановяването им. Според цитираните по-горе фактически установявания, съдържащи се в § 46 от решението на ЕСПЧ, незаконосъобразното бездействие на затворническата администрация, изразяващо се в държането на Радев в изолация и в заключена килия, е прекратено, считано от 2004 г., когато килията му през деня е била отключена и същият е имал възможност за контакт през светлата част на деня с останалите лишени от свобода от неговата група. Доколкото искът на Радев за вреди от поставянето му в изолация за периода 19.07.1989 г. до 01.01.1999 г. е предявен едва на 13.03.2017 г., същият е неоснователен като погасен по давност, тъй като петгодишният давностен срок за предявяването му е изтекъл, както броен, считано от 2004 г., така и считано от края на 2007 г. Неправилно АС- Варна е отхвърлил предявения от К. Радев срещу ГДИН иск за периода 01.01.2014 г. до предявяване на иска – 13.03.2017 г. При постановяването на тази част от решението си съдът е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели от своя страна до постановяване на съдебния акт в нарушение на принципа за установяване на обективната истина, т. е. до постановяването му и в нарушение на материалния закон. В хода на съдебното производство както ищецът, така и ответникът са твърдели определени, изгодни за тях факти и са искали допускане на съответни доказателства за установяването им, но тези техни доказателствени искания неправилно не са уважени. Ищецът твърди, че е искал да продължи образованието си, но затворническата администрация незаконосъобразно не му е позволила това, а процесуалният представител на ГДИН твърди, че К. Радев не е лишаван от възможността да учи, срещал се е с директор на училище, но впоследствие се е отказал. И двете страни са искали събиране на доказателства. Твърдените от страните в производството факти и обстоятелства са от съществено значение за основателността на предявения иск. Като не е допуснал относими и допустими доказателства, АС- Варна е постановил решението си при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, явяващи се основание за отмяната му и връщане на делото за ново произнасяне от друг състав на същия съд при спазване указанията, съдържащи се в мотивите на настоящия съдебен акт. При новото разглеждане на делото административният съд, предвид частичната недопустимост на претенцията на Радев срещу ГДИН, следва да поиска прецизиране на размера на иска за допустимия период - 01.01.2014 г. до 13.03.2017 г. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3, предл. второ, чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение