Решение № 14594 от 30.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5860/2019 г.

Решение № 14594 от 30.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5860/2019 г., VIII о., докладчик съдията Василка Шаламанова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Г. в качеството й на ЕТ "Т. Г. –Тера-Д. Г.", против решение № 75/1.03.2019 г., постановено по адм. дело № 680/2018 г. по описа на Административния съд–Д., с което е отхвърлено оспорването на Ревизионен акт № 03000817007658-091-001/19.06.2018 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В., потвърден с Решение № 231/28.09.2018 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – В. при ЦУ на НАП. В касационната жалба са изтъкнати доводи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, което съставлява отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Касаторът моли да се отмени решението на първоинстанционния съд. Алтернативно иска отмяна на 50% от сумата от отказаните разходи и свързаните с тях начисления. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - директорът на дирекция "ОДОП" - В. при ЦУ на НАП, в представена молба е изразил становище за неоснователност на касационната жалба, като е заявил и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на обжалваното решение на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното: Касационната жалба е допустима, тъй като е предявена от страна по делото и в срок. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд – В. е бил Ревизионен акт № 03000817007658-091-001/19.06.2018 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В., потвърден с Решение № 231/28.09.2018 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – В. при ЦУ на НАП, с който са определени задължения по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ за периода 2011-2015 г. в общ размер на 117073. 97 лв., от които главница в размер на 78896, 20 лева и лихви за забава в размер на 38 177, 77 лв. Установено е, че ЕТ "Т. Г. –Тера-Д. Г." е правоприемник на ЕТ "Т. Г.-Тера". Едноличният търговец е регистриран земеделски производител, който обработва собствени и наети земеделски земи, като през ревизираните 2011-2015 г. е осчетоводил разходи за наем на земеделска земя, придобита в условия на СИО от собственика на ЕТ "Т. Г.-Тера" и съпругата му. Не е било спорно, че обработваните земеделски земи, придобити от Т. Г. и съпругата му, не са заведени в счетоводството на едноличния търговец. Разходите за наем на земеделска земя са начислени на основание договори за наем, сключени между физическото лице Т. Г. и ЕТ "Т. Г.-Тера". Спорни по делото са били въпросите дали разходите за наем, осчетоводен и начислен от търговеца за ползването на земеделска земя, собственост на Т. Г. и съпругата му /1/2 от СИ0 е документално обоснован и дали е допустимо физическо лице и неговия едноличен търговец да договарят помежду си, т. е договаряне сам със себе си. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че договорите за наем на земеделска земя, сключени между Т. Г. и ЕТ "Т. Г.-Тера" не пораждат наемно правоотношение между физическото лице и неговото предприятие. Приел е за документално необосновани отчетените разходи за наем на земеделска земя и за правилно и законосъобразно преобразуването на счетоводния финансов резултат по реда на чл. 26, т. 2 ЗКПО с начислената/изплатената рента на Т. Г. и съпругата му /1/2 от СИ0/, собственици на наетата земеделска земя. Решение е правилно. Основното възражение на касатора е свързано с изводите на първоинстанционния съд относно действието на сключените договори за наем на земеделска земя. Спорен е бил въпросът дали физическото лице и неговия едноличен търговец могат да договарят помежду си, т. е договаряне сам със себе си. Съгласно тълкуването на закона, дадено в Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. на Общото събрание на гражданските колегии на ВКС по т. д. № 2/2001 г. чрез фигурата на едноличния търговец физическото лице само разширява правосубектността си чрез вписване на това му качество, но то не губи статута си на физическо лице. В същото време едноличния търговец не притежава качеството на юридическо лице, каквито са търговските дружества по ТЗ. В случая при сключването на договорите за наем физическото лице Т. Г. е контактувал сам със себе си. Правилно е приел съда, че липсата на нов и различен правен субект препятства възможността едно и също лице да влезе в договорни отношения със себе си, защото те предполагат действието на насрещни волеизявления от различни правни субекти. Договарянето сам със себе си между едноличния търговец и физическото лице, в конкретния казус цели избягване на данъчно облагане. Второто възражение, поддържано и пред приходните органи е, че неправилно не са признати разходите на ЕТ за рента на съпругата на ревизираното лице –Д. Г., за отдадените под наем земи, в режим на СИО. Съгласно чл. 24, ал. 1 от СК съпрузите имат равни права върху общото имущество, а тази имуществена общност е бездялова. Всеки един от тях може да отдава под наем на трети лица общото имущество като правно действие по управление, но отново е налице хипотезата на договаряне на сам със себе си. Подобно договаряне е недействително и не би могло да породи желаните последици на наемно правоотношение. Поради тази причина не може да обуслови и документална обоснованост по смисъла на ЗСч. и ЗКПО. По изложените съображения договорите за отдаване на земеделски земи, разглеждани като правоотношение между Т. Г. и ЕТ "Т. Г.-Тера" по повод правното действие по обикновено управление, извършено от Т. Г.- съпруг на Д. Г. спрямо имоти – СИО, също са нищожни правни сделки. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 27 ЗДДФЛ, съгласно която физическото лице- собственик на предприятието на едноличния търговец може да включи в имуществото на едноличния търговец придобити от него движими и недвижими вещи, чрез завеждането им в счетоводството на едноличния търговец с протокол, съставен от физическото лице - собственик на ЕТ, в който се посочва вида на вещта и нейната цена. Но в случая е установено, че търговеца не е използвал възможността по чл. 27, ал. 1 ЗДДФЛ за включване на обработваните земеделски земи в предприятието на ЕТ. Физическото лице може да ползва личното си имущество в дейността си като търговец без да го прехвърли в патримониума на фирмата си, но няма да му се признават за данъчни цели нито разходите, извършени във връзка с експлоатацията и/или поддръжката на това имущество, нито амортизационни отчисления, които биха били признати, ако вещите се третираха като амортизируем актив за тези цели. В случая не може да се приеме тезата на касатора, че е сключен правно-валиден едностранен договор между физическото лице и едноличния търговец. Договорът за предоставяне на земеделски земи под наем или аренда по правило е двустранен, т. е. за неговата валидност са необходими две насрещни волеизявления на две различни лица, което по изложените по-горе мотиви не може да стане между физическо лице и неговия едноличен търговец. Правилно е приел първоинстанционният съд, че след като едноличният търговец не може да договаря сам със себе си като физическо лице, то липсва предмет на стопанската операция, и издаденият счетоводен документ за такава операция е издаден без правно основание и съставлява основание за преобразуване на финансовия резултат по чл. 26, т. 2 ЗКПО и съответно определяне на допълнително данъчно задължение по реда на чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ. С оглед гореизложеното решението е правилно постановено, не са допуснати сочените от касатора нарушения, които да водят до отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила. Разноски: С оглед изхода на спора и това, че ответната страна е изготвила отговор на касационната жалба, но не се е явила и не се е представлявала в съдебното заседание пред настоящата инстанция й се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 3/4 от определената сума по чл. 8, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание горното на Дирекция "ОДОП" гр. В. при ЦУ на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 2172 лв. Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,