Решение № 7137 от 25.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3369/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. И. К., с [ЕГН], срещу Решение № 125 от 05.01.2026 г., постановено по адм. д. № 10138 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2025 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлено оспорването, предявено от К., срещу Решение № 1040-21-528 от 27.08.2025 г., издадено от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град, с което е потвърдено Разпореждане № 214-00-17128-6 от 21.07.2025 г., издадено от длъжностното лице - ръководител по осигуряването и безработицата. С последното, на основание чл. 114, ал. 3, във връзка с чл. 114, ал. 2, т. 2 от Кодекса за социалното осигуряване (КСО), е разпоредено К. да възстанови добросъвестно получено парично обезщетение за безработица (ПОБ) за периода от 15.11.2023 г. до 08.07.2024 г. в размер на 6059,20 лв. Наред с това, настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на НОИ разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му при наличието на трите касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се становище, че първоинстанционният съд не отговорил на възраженията, направени в жалбата и игнорирал доказателствата, в частност доказателство за квалификацията на К. за извършваната дейност и преповторил заключенията на административния орган. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът отказал да допусне гласни доказателства по искането на настоящия касационен жалбоподател за установяване и доказване извършването на трудовите му задължения. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде отменено Решение № 1040-21-528 от 27.08.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – София град и преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените указания от съда. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се явява лично и се представлява от упълномощения адв. Узунов, който от негово име поддържа предявеното касационно оспорване, а по същество на спора моли отмяната на обжалваното съдебно решение. Представя писмени бележки. Ответникът по касация не представя писмен отговор на касационната жалба и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. Преди съдебното заседание изпраща писмени бележки, в които я оспорва и моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е било Решение № 1040-21-528 от 27.08.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – София град, с което е потвърдено Разпореждане № 214-00-17128-6 от 21.07.2025 г., издадено от длъжностното лице - ръководител по осигуряването и безработицата, с което на основание чл. 114, ал. 3, във връзка с чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО, е разпоредено К. да възстанови добросъвестно получено ПОБ за периода от 15.11.2023 г. до 08.07.2024 г. в размер на 6059,20 лв. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна при съобразяване на приобщените писмени доказателства като част от административната преписка по издаване на спорното административно решение, първоинстанционният съд направил извод от правна страна за допустимост, но неоснователност на предявеното оспорване срещу него. Приел, че актът е издаден от компетентен административен орган, в предвидената от закона форма и в производство, проведено при спазване на административнопроизводствените правила. Като взел предвид разпоредбите на чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО, чл. 54а, ал. 1, чл. 54ж, ал. 2 и чл. 54л КСО, съдът мотивирал становище, че релевантни досежно упражняване правото на ПОБ за правоимащото лице са данните по чл. 5, ал. 4 КСО. Като се позовал на пар. 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО и чл. 10, ал. 1 КСО, направил извод, че осигуряването е в корелативна връзка с извършваната трудова дейност, без трудовото и осигурителното правоотношение да са идентични. Относно последното приел, че зависи от установяването на реално осъществявана от лицето трудова дейност, каквито доказателства по делото липсват. Въз основа на приобщените, формирал становище, че К. реално не е осъществявал трудова дейност по трудовия договор с „АО–Компани“ ЕООД, като в този смисъл не е бил осигурено лице за периода от 13.01.2021 г. до 31.10.2023 г. и не попада в персоналния обхват по чл. 54а, ал. 1 КСО. За да мотивира последното, съдът пресъздал в обжалваното съдебно решение и възприел както констатациите, така и становището на административния орган, изложени в оспореното негово решение. Наред с това, изложил съображения, че наличието на трудово правоотношение на К. с дружеството установява задължение на работодателя за периода на действие на договора му да начислява дължимите осигурителни вноски, да подава информация за тях в НОИ и да ги заплаща, ако в този период лицето фактически е полагало труд. Акцентирал, че в случая осигурителни вноски за К. не са внасяни от страна на дружеството – осигурител, а за да се счита за осигурено, лицето следва да извършва трудова дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Съдът се позовал на чл. 63, ал. 4 от Кодекса на труда като приел, че в тежест на работника/ служителя е да докаже, че фактически е започнал да изпълнява задълженията си по трудовия договор. В тази насока се позовал на съдебна практика на Върховния административен съд. Съдът приел, че К. не поддържал искането си за разпит на свидетели с оглед установяване извършваната от него трудова дейност в "АО-Компани" ЕООД, а само относно извършваната дейност на дружеството, което преценил, че не е предмет на делото. Мотивирал се, че въпросът дали осигурителят е извършвал дейност бил решен с влезлите в сила предписания, което изключва пререшаването му. Обобщил, че всички доказателства по делото опровергават твърденията, че през периода от 13.01.2021 г. - 31.10.2023 г. К. е упражнявал трудова дейност в полза на „АО-Компани“ ЕООД и съответно бил осигурено лице по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО от този осигурител. Изложил съображения, че доколкото обезщетението за безработица се отпуска и изчислява въз основа на подадените на декларативен принцип от осигурителя данни по чл. 5, ал. 4 КСО, единствено при осъществен последващ контрол по разходите на ДОО може да бъде установено дали тези данни съответстват на действителното фактическо състояние. Въз основа на доказателствата счел, че данните по чл. 5, ал. 4 КСО за К. са подадени от дружеството неоснователно, предвид което били служебно заличени от административния орган, а новите данни и документи, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане на обезщетенията му сочат на тяхната недължимост. Според съда доколкото по делото не се установява упражняване на трудова дейност от К., нему не следва да се признае правото на парично обезщетение за безработица. Представените и приети писмени доказателства, в частност трудовият договор, доказват наличие на трудово, а не на осигурително правоотношение. Останалите доказателства – заповеди и УП 3, предвид периода на издаването им и соченото в тях, че са подписани от управител на „АО-Компани“ ЕООД, който в този период изтърпявал ефективно наложено му наказание лишаване от свобода в Централния Софийски затвор, според съда също не доказват реално престиране на труд от К.. Тези установени обстоятелства, липсата на платени осигуровки по партидата на К., както липсата на подадени ГДД за няколко последователни години, съдът приел, че оборват твърдението му за действително престиран труд и за изплащане на ежемесечно трудово възнаграждение. Допълнил, че твърдяното място на осъществяване на трудова дейност не съответства на установеното от компетентните органи такова – адресът на регистрация на ФУ съответства на деклариран пред НАП адрес на дейност, различен от този, сочен от К.. В заключение приел, че всички събрани писмени доказателства опровергават твърденията му, че е извършвал реална трудова дейност, явяваща се задължителна предпоставка за осигуряване по КСО. След като реално не е осъществена трудова дейност от лицето, не е възникнало осигурително правоотношение с произтичащите от него права на осигурено лице по смисъла на КСО, предвид което неправомерно получените средства следва да бъдат възстановени от него. По така изложените съображения съдът счел, че жалбата е неоснователна и отхвърлил оспорването, предявено от К.. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно поради постановяването му при допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необосноваността му. Основателно е касационното оплакване, релевирано от К., че неправилно съдът е отказал допускането на гласни доказателства чрез разпит на водения от него в съдебното заседание в АССГ свидетел. Обосновано на направеното в това съдебно заседание доказателствено искане, касационният жалбоподател настоява, че разпитът на свидетеля е поискан, освен за установяване на извършваната от дружеството дейност, така и за установяване извършването от страна на К. на неговите трудови задължения. Видно е от съставения за съдебното заседание, провело се в АССГ на 09.12.2025 г., съдебен протокол, от процесуалния представител на настоящия касационен жалбоподател изрично е било заявено, че чрез разпита на свидетеля се цели доказване както извършването на търговска дейност от дружеството, така и участието на жалбоподателя в тази дейност. В този смисъл невярно е посоченото в обжалваното съдебно решение, че „...процесуален представител обаче не поддържа доказателствените си искания за разпит на свидетели, които да дадат показания за извършваната от него трудова дейност в "АО-Компани" ЕООД. Единствено е искано от жалбоподател да бъде разпитан като свидетел в режим на довеждане счетоводителя на фирмата, който да даде показания за извършваната дейност на дружеството, което не е предмет на настоящото дело“. То, впрочем, се различава и от вписаните в посочения съдебен протокол съображения на съда като мотиви на протоколното определение, дали му основание да отхвърли искането на К. за разпит на свидетел. Легалната дефиниция за „осигурено лице“ се съдържа в разпоредбата на пар. 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО изрично определя момента, от който възниква осигуряването - денят, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и продължава до прекратяването й. Наличието на валидно възникнало трудово правоотношение само по себе си не е основание за началото на осигуряването. То е предпоставка за това, но само в случаите когато лицето е започнало да упражнява трудова дейност. Лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, не може да има качеството осигурено лице. В този смисъл в тежест на К. е било да установи и докаже, че реално е осъществявал трудова дейност при работодателя/осигурителя "АО - Компани" ЕООД, че се явява осигурено лице и че е придобил право на ПОБ през процесния период. Ето защо следва да се приеме, че с отказа на АССГ да допусне поискани гласни доказателства и да разпита водения от настоящия касационен жалбоподател свидетел за сочените относими обстоятелства, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът му е попречил да докаже релевантен за спора факт, което е било в негова тежест - че фактически е започнал да изпълнява и е изпълнявал задълженията си по трудовия договор. Доколкото спорен по делото е бил въпросът относно статута на "осигурено лице" по отношение на К., респективно дали той е извършвал реална трудова дейност по конкретното трудово правоотношение с "АО – Компани» ЕООД, за да му даде отговор, съдът е следвало да обсъди по свой почин всички приобщени по делото писмени доказателства, ведно с гласните, които е дължал да допусне относно установяване действително изпълняваната от К. работа. Предвид всичко изложено, обжалваното съдебно решение се явява неправилно и следва да бъде отменено. При това делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, който при новото разглеждане на делото установи всички факти и обстоятелства от значение за това упражнявал ли е К. реална трудова дейност в "АО–Компани»" ЕООД през периода, за който е сключен трудовият му договор при съобразяване посоченото по-горе относно неправилния и необоснован отказ на АССГ да допусне гласни доказателства при първото разглеждане на делото там. Съдът следва също така да обсъди всички относими към предмета на спора възражения на лицето и да им даде изричен отговор в мотивите си, както и да направи фактическите установявания по спора въз основа на цялата доказателствена съвкупност. По разноските ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото съобразно правилото по чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение