Решение № 69 от 9.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 677/2009 г.

Решение № 69 от 9.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 677/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Кети Маркова Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия З. К. М., от гр. С., чрез защитника му - адв. Ст. Ч., и на частните обвинители и граждански ищци П. Н. П. - Д. и М. Й. Д., двамата от гр. С., чрез повереника им - адв. М. Д., срещу въззивно решение № 145 от 22.10.2009 г., на Апелативен съд - гр. Б., наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 146/2009 г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 17 от 4.06.2009 г., на Окръжен съд - гр. С., по НОХД № 377/2008 г., в частта й за наказанието, и в гражданско - осъдителната, и е потвърдена в останалата. В касационната жалба на подсъдимия З. К. М. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Нарушението на материалния закон, според касатора, се свежда до несъобразяването на инстанциите по същество, че никое от формално допуснатите от касатора административни нарушения на правилата за движение, не се намира в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, поради което и неправилно е ангажирана неговата наказателна и гражданска отговорност. Съществените процесуални нарушения, се свеждат до непрецизна формулировка на обвинението, създаваща неясноти и пречки за жалбоподателя да узнае какви конкретни нарушения на правилата за движение му се инкриминират. Поддържа се също така, че наложеното му наказание е явно несправедливо, тъй като не са отчетени редица релевантни обстоятелства, които биха довели до определянето му в по-нисък размер и приложение на института на условното осъждане. Искането е за отменяване на решението и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно - за оправдаване на подсъдимия, или за изменяване на въззивното решение, с намаляване размера на наказанието, приложение на чл. 66 НК, и отхвърляне на уважените граждански искове. Жалбата се поддържа в съдебно заседание от подсъдимия и неговия процесуален представител, по съображенията, изложени в нея, със заявеното искане. В касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци П. Н. П. Д. и М. Й. Д. се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на закона - в гражданско-осъдителната му част, относно намалените размери на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, а също и, че наложеното наказание, като занижено по размер, е явно несправедливо - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Искането е за изменяване на решението в гражданск. му част, и увеличаване от касационната инстанция на размерите на обезщетенията до предявените, алтернативно - за неговата отмяна, с указания за увеличаване на наказанието. Жалбата се поддържа от касаторите, чрез техния п., по съображенията в жалбите, и тези подробно изложени в представената писмена защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбите на гражданските ищци са основателни. Счита, че без основание втората инстанция е намалила размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, поради което въззивното решение следва да бъде изменено, а исканията в жалбите им - удовлетворени. Намира за неоснователна жалбата на подсъдимия, и поддържа че решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила в обжалваните от него части. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в жалбите, становищата на страните в съдебно заседание, и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия З. К. М. е частично основателна. Касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци П. Н. П. Д. и М. Й. Д. са частично основателни. С първоинстанционната присъда Окръжният съд - гр. С., е признал подсъдимия З. К. М., от гр. С., за виновен в това, че на 30.11.2007 г., в гр. С., при управление на МПС - лек автомобил "мерцедес 320", с ДК№ С* в нарушение на правилата за движение - чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП, чл. 21, ал. 1 ЗДвП, чл. 23, ал. 1 ЗДвП, чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП, чл. 63, ал. 2 - М2 ППЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на П. Й. Д. и Й. П. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, предл. 3, б. "б", предл. 1, вр. ал. 1, б. "в", вр. чл. 342, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на пет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален общ режим, в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г НК е лишил подсъдимия М от право да управлява МПС за срок от пет години. Осъдил е подсъдимия З да заплати на П. Н. П. Д. и В. П. Д. сумите от по 100 000 лв., за всяка от тях, на М. Й. Д. - сумата 90000 лв. - обезщетения за неимуществени вреди, на П. Н. П. Д. сумата 21040 лв., и на В. П. Д. - сумата 608 лв. - обезщетения за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 30.11.2007 г., до окончателното им изплащане, като е отхвърлил гражданските искове в останалата им част. Присъдил е разноски по делото в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, както и ДТ върху уважените граждански искове в размер на 12 465, 92 лв., както и разноски, в полза на частните обвинители и граждански ищци. С обжалваното въззивно решение, Апелативният съд - гр. Б., наказателно отделение, е изменил първоинстанционната присъда, като е намалил размера на наказанието, наложено на подсъдимия З. К. М. - на четири години. Намалил е размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъдени на тримата граждански ищци - на П. Н. П. Д. и В. П. Д. - на по 90 000 лв. - за всяка от тях, и на М. Й. Д. - на 80 000 лв. Намалил е и обезщетението за имуществени вреди, в полза на П. Н. П. Д. на 3040 лв. Съразмерно е намалил и държавната такса върху уважените граждански искове - на 10 545,92 лв. Потвърдил е присъдата в останалата й част. По жалбата на подсъдимия З. К. М.: Поддържаният пред касационната инстанция довод за нарушение на материалния закон, поради наличието на случайно деяние, по смисъла на чл. 15 НК, е неоснователен. При установените от инстанциите по същество фактически обстоятелства относно механизма на инкриминираното ПТП, тезата за липса на вина, в хипотезата на случайно деяние, законосъобразно е приета за несъстоятелна и отхвърлена от въззивния съд. Съвсем вярно апелативният съд е заключил, че причината за настъпване на инкриминираното МПС, е изцяло поведението на касатора, като водач на МПС. Доказано е по делото, че на инкриминираната дата, подсъдимият, управлявайки л. а. "мерцедес", в гр. С., със скорост около 142 км/ч, при опит да изпревари заелият лявата лента на платното за движение в неговата посока автомобил, си отклонил вниманието, за да размени поздрави със свид. Вахтанг, когото вече бил изпреварил, и след като констатирал, че се е приближил опасно до набелязаното за изпреварване МПС, предприел рязко завиване наляво, с пресичане на двойната разделителна линия. Навлизайки в платното за насрещно движение при тази маневра, деецът загубил контрола върху МПС. Вследствие на рязкото завиване наляво, с описаната висока скорост, се получило странично приплъзване на автомобила, с ротация около вертикалната му ос. По този начин, челно и косо, възникнал инициалният удар с насрещно движещия се в дясната лента на платното, л. а. "Фолксваген пасат", управляван от пострадалия П. Д., в който на предната седалка пътувал неговият баща - пострадалият Й. Д. Съставомерният резултат от инкриминираното ПТП е смъртта на водача и пътуващия на предната дясна седалка на лекия автомобил "Фолксваген Пасат", вследствие на несъвместимите с живота тежки съчетани травми на двете пострадали лица. При това положение, безспорно е, че ако подсъдимият беше изпълнил задължението си да управлява МПС със скорост от под 50 км/ч, съгласно императивното правило на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, процесното ПТП, с установения по делото механизъм, и резултат - смъртта на двама души в правомерно движения се насрещно автомобил, изобщо не би настъпило. В този смисъл в пряка причинна връзка с инкриминираното ПТП се оказва нарушението на правилата за движение, допуснато от дееца, свързано с режима на скоростта, т. е. по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. В резултат на него, наред и с рисковия опит за изпреварване, изпълнен в грубо нарушение на установените в закона правила (чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП) управляваният от подсъдимия автомобил е станал неуправляем, последвало е навлизането му в платното за насрещно движение, където настъпил и инкриминираният удар. От друга с., в причинна връзка с настъпване на ПТП се оказват и неадекватните действия на водача с органите за управление, в интервала от време, когато той не е наблюдавал развитието в динамика на конкретната пътна ситуация. Последното обосновава и приетото от правна с. нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП, което в случая е със самостоятелно правно значение, предвид установените действия на подсъдимия по предприетото рязко завиване на волана. Ето защо, то не се явява резултат от предходното, касаещо режима на скоростта. В този смисъл, изложените от въззивния съд съображения, в подкрепа на извода му за осъществено при условията на несъзнавана непредпазливост престъпно деяние, са съответни на закона. Подробно са обсъдени доказателствените източници, включително заключенията на назначените по делото автотехнически експертизи, между които по главните релевантни факти няма противоречие. Предвид обсъдените до тук данни, не може да се приеме, че в случая е налице "случайно деяние" по чл. 15 НК, тъй като нарушавайки правилата за движение, касаещи режима на скоростта и тези, свързани с действията на водача с органите за управление на превозното средство при опита му да осъществи маневрата "изпреварване", деецът е бил длъжен и е бил в обективна възможност да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Неоснователен е и доводът, че подсъдимият е осъществявал спасителна маневра, тъй като собствената му лента за движение е била заета от неустановения автомобил, при което, за да избегне удар с него той е бил принуден да навлезе в лентата за насрещно движение. Същият е поддържан и пред въззивния съд, който с решението си го е отхвърлил като неоснователен, излагайки убедителни съображения, основани на установените по делото фактически обстоятелства и закона. Следва да се акцентира само, че спасителната маневра е правомерна, когато е извършва при условията на чл. 13, ал. 1 НК, и се уврежда имущество, а не се причинява смърт или увреждане на хора, с изключение само на хипотезата, когато в опасната зона за спиране на МПС, се уврежда лицето, което е създало опасността. В конкретния случай обаче водачът не може да се позовава на крайна необходимост, и следва да носи наказателна отговорност за деянието си, тъй в резултат на извършената от него неправомерна, от гледище на правилата за движение, уредени в специалния закон маневра, е причинил смъртта на две лица, не участвали в създаването на опасността. В този смисъл са и разрешенията в съдебната практика: Вж. Тълк. решение № 1* н. о., Р 172/95, III н. о. В този смисъл, правните изводи, че нарушенията на правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 2 и чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП, се намират в пряка причинна връзка с инкриминираното ПТП със съставомерни последици- смъртта на двамата пострадали П. и Й. Д., са съответни на закона. Останалите нарушения на правилата за движение, за които касаторът е осъден обаче - по чл. 23, ал. 1 ЗДвП и чл. 63, ал. 2 - М2 ППЗДвП, предвид изложените съображения, нямат самостоятелна причинно- следствена връзка с настъпилото ПТП, тъй като навлизането на управляваното от дееца МПС в лентата за насрещно движение, е в резултат на подробно обсъдените нарушения по чл. 21, ал. 1, чл. 20, ал. 1, и чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП. От известното в теорията и практик. принципно положение, че нарушаването на специалните норми на правилата за движение, изключва приложението на общите, следва, че в случая нарушаването на специалната норма, уреждаща режима на скоростта - по чл. 21, ал. 2 ЗДвП, дерогира общата - по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. При това положение става ясно, че и двете предходни инстанции не са разграничили понятията "съобразена скорост", по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, от "разрешена скорост", уредена с нормата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, в контекста на фактологията на конкретния казус. Ако първата е резултат от избора на водача на МПС, но в съответствие с определени в закона критерии за безопасност, то втората е с дефинитивно определена от закона величина, съобразно различните участъци на пътя. Отнесено към процесния случай, това правило означава, че деецът следва да носи отговорност за нарушението на специалното правило - по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, предвид констатацията, че то се намира в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. При правилното приложение на закона от въззивния съд е следвало, упражнявайки контролните си правомощия, при условията на чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК, той частично да оправдае подсъдимия по обвинението за посочените по- горе нарушения, но в случая няма процесуална пречка това да стори касационната инстанция, в изпълнение на собствените си правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, в рамките на поддържания от жалбоподателя довод за нарушение на материалния закон. Поради това, подсъдимият следва да бъде частично оправдан за нарушенията на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 ЗДвП, и чл. 63, ал. 2 ППЗДвП, подробно коментирани по-горе. В останалата си част материалният закон е приложен правилно от апелативния съд, като в мотивите му са обсъдени всички елементи на обективната и субективна с. на престъплението. Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са изцяло неоснователни. Касаторът възразява срещу предложената от прокурора формулировка на обвинението, дадена с обвинителния акт, като счита че инкриминираните му нарушения на правилата за движение са взаимно изключващи се, някои от тях несъобразени с конкретик. на случая. Обвинителният акт, въз основа на който е образувано първоинстанционното производство, е със съдържание и реквизити, съответни на изискванията на чл. 246 НПК. Посочени са, и цифрово, и текстово, всички нарушения по ЗДвП и ППЗДвП, които представителят на държавното обвинение е приел, че запълват бланкетната диспозиция на състава на чл. 343 НК. Изцяло в правомощията на съда е да прецени кои от тях се намират в пряка причинна връзка с настъпването на съставомерния резултат, и кои - не, а също и какво е съотношението помежду им. Тази оценка се обективира с постановения акт по същество - за кои от инкриминираните нарушения конкретният деец следва да носи отговорност, и за кои- да бъде оправдан. Поради това, процесуално нарушение в обсъждания аспект, няма. По отношение на наказанието, наложено на подсъдимия, в жалбата му се поддържа, че инстанциите по същество са подценили част от релевантните обстоятелства, които биха обосновали определянето му в по-нисък размер. Този довод е неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 54 НК, въззивният съд е подложил на обстоен анализ всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, при което правилно е заключил, че наложеното на М. наказание, е съответно на установените законови критерии. Чистото съдебно минало (в резултат на настъпила реабилитация по право) и младата възраст на дееца правилно са отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Наложените административни наказания за предходни нарушения на правилата за движение, както и изключително грубите нарушения на правилата за движение, довели до процесния пътен инцидент, наред с техния брой - като отегчаващи. При тези данни, наложеното наказание, в намаления му от втората инстанция размер - четири години лишаване от свобода, е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствие на наказанието с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Няма основание нито за намаляване размера на наказанието, нито за определянето му при условията на чл. 55 НК, тъй като в случая не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, а и никое от тях няма характера на изключително. Не е налице и втората кумулативна предпоставка за приложението на цитираната норма - и най-лекото, предвидено в особената наказателноправна норма наказание (в случая три години лишаване от свобода, предвид установения специален минимум), да се оказва несъразмерно тежко. Предвид размера на наказанието лишаване от свобода и липсата на основание за неговото по-нататъшно намаляване, е безпредметно обсъждането на заявеното в жалбата искане за приложение на института на условното осъждане, по чл. 66, ал. 1 НК. Кумулативното наказание по чл. 343г НК - лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, също е отмерено в законосъобразен и справедлив размер. Доводите, касаещи гражданско-осъдителната част на въззивното решение, са принципно неоснователни. При доказаната вина на дееца за възникване на инкриминираното ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на П. и Й. Д., законосъобразно е ангажирана неговата гражданска отговорност, на основание чл. 45 ЗЗД. Съображенията си за правилността на проверявания съдебен акт, касационният съдебен състав ще мотивира в частта на решението си, по жалбите на гражданските ищци. По жалбите на частните обвинители и граждански ищци: П. Н. П. - Д. и М. Й. Д.: Жалбите, в частта им, с която се поддържа, че размерът на наложеното наказание лишаване от свобода е занижен, е неоснователна. ВКС изложи съображенията си, поради които прие, че определеното при превес на смекчаващите обстоятелства, в размер, близък до специалния минимум, наказание лишаване от свобода, е справедливо и съобразено със законовите критерии за индивидуализацията му. Изложените от втората инстанция съображения са съответни на закона и установените по делото релевантни обстоятелства, поради което се приемат от касационния съдебен състав. Жалбите са основателни обаче в частта и, касаеща гражданско- осъдителната част на проверяваното решение. Присъдените в полза на двамата граждански ищци обезщетения за неимуществени вреди, в намаления им от въззивната инстанция размер - от 90 000 лв., за П. Д., и 80 000 лв. - за М. Д., са занижени, несъобразени с реално претърпените от тях болки и страдания, както и с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Второинстанционният съд в случая сериозно е подценил страданията на двамата граждански ищци - съпруга и син на загиналия в резултат на престъплението Й. П. Д., 58 годишен. Отчитайки, че двамата граждански ищци са понесли изключително тежък житейски резултат - да останат без грижата и подкрепата на съпруг и баща, ВКС не може да сподели посочените от апелативния съд основания за намаляване размерите на присъдените им обезщетения. Съдебната практика, на която втората инстанция се е позовала, не установява единни, фиксирани размери на присъжданите обезщетения. Нейният преглед обаче категорично сочи, че с оглед на променящите се икономически условия в страната, тя неизменно е търпяла развитие (все в посока увеличаване на размерите на обезщетенията). ВКС последователно и безпротиворечиво е указвал на съдилищата да преценяват релевантните обстоятелства за всеки отделен случай, като отчитат конкретик. и специфичните му особености, да оценяват реално претърпените болки и страдания, съобразно обществения критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52 ЗЗД. В процесния случай именно това не е сторено, като сериозно са подценени реално причинените от престъплението неимуществени вреди, подлежащи на репариране. Ето защо, настоящата инстанция прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, следва да измени обжалваното решение, като увеличи размерите на обезщетенията, присъдени в полза на всеки от двамата граждански ищци, до този, определен с първоинстанционната присъда за П. Д. от 90 000 лв., на 100 000 лв., и от 80 000 лв., на 100 000 лв. - за М. Д., ведно със законната лихва от датата на увреждането - 30.11.2007 г. Следва да се присъди държавната такса върху уважените от тази инстанция граждански искове, в размер на 1800 лв. Въззивното решение следва да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, от стадия на съдебното заседание в частта, с която първоинстанционната присъда е отменена в гражданск. си част, относно претенцията за имуществени вреди на П. Д., и искът й е отхвърлен за разлик. между 3 лв. и 21 400 лв., на основание 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2 НПК. Апелативният съд е приел, че искът е основателен само в частта на претенцията за разходи за траурни услуги във връзка с погребението, докато тези за гробница, в размер на 18 000 лв., доказани с фактура, не подлежат на репариране, тъй като имат характера на луксозни. Макар изводът да е теоретично верен, той несъмнено и еднозначно не може да бъде направен по конкретното дело, само на базата на приложената по делото фактура (л. 47, НОХД № 377/2008 г., на ОС - гр. С., установяваща цената на изграждането на семейна гробница. От вписванията в цитирания документ не се установява дали това е гробница, в която са положени двамата починали - баща и син, или само покойният съпруг на гражданск. ищца Д., с възможност за бъдещо погребване на още едно лице (предвид означеното "количество - 2"). Ако е вярно последното, безспорно е, че подсъдимият не може да бъде ангажиран да възстановява разходите. Към настоящия момент остава неустановено също, дали са изработени (и съответно остойностени) луксозни изделия, или се касае за такива, съответни на християнск. традиция и обективиращи обичайното, дължимо от близките уважение към покойниците. Ето защо, в тази си обжалвана част решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила - без да са установени по надлежния процесуален ред релевантните фактически обстоятелства, съдът е направил изводи по същество, решавайки въпросите за основателността на гражданск. претенция за имуществени вреди. Това налага въззивното решение в тази си част да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане, за да бъдат събрани относимите и необходими за изясняване на обстоятелствата по предмета на предявения граждански иск за имуществени вреди доказателства - чрез свидетелски показания, а при необходимост - и назначаване на експертиза. Извън основанията за отмяна и изменение от касационната инстанция, в останалата си част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 и 4, вр. ал. 2, т. 2 и 5, и ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение